[ Page principale | La Bible ]

ДВЕТЕ ПРИРОДИ

Библейските цитати са предадени според възможно най-близкия до оригинала превод.

СЪДЪРЖАНИЕ

Библейските твърдения и нашите чувства 5

Увереност в спасението 6

Двете природи 8

Греховността и греховете 12

Може ли старата природа да бъде подобрена или да се подчини на закона ? 14

Разрешението :нашата смърт ведно с Христа 16

Трябва ли да се чувствуваме мъртви ? 19

Пречи ли старата природа на общението ни с Бога ? 20

Как ни вижда Бог :в плът или в дух ? 22

Светият Дух :единствената власт в новия живот 23

Нашата отговорност :да напредваме чрез Духа 25

Абсолютите на новата природа 27

В заключение 29

„Първоначално вярвах, че съм спасен, но сега се съмнявам в това : не съм станал по-добър отколкото бях преди преобръщението си“. Така се изказват множество обезокуражили се люде, въпреки че ясно са заявили вярата си в Исуса Христа.

Подобно душевно състояние за Сатаната е чудесна сгода, за да нанесе удар с огненото си копие : той се заема да внушава на човека, че последният е жалък лицемер, мамещ и себе си и другите и че ще бъде много по-добре, той да изостави всички усилия и да се покаже в действителната си светлина и да признае, че никога изново не се е родил.

Напълно понятно ни е какви мъчителни тревоги се пораждат от подобни внушения; затова бихме желали да се обърнем към казаното в Библията, за да намерим отговор на този въпрос, молейки Господа да благослови редовете, които следват. Той единствен е в състояние да подкрепи онзи, който се безпокои, да го освободи от обзелите го съмнения и да посее в сърцето му хвалебствени слова.

Библейските твърдения и нашите чувства

Преди да се спрем на нашата тема, смятаме за необходимо да поясним, че по отношение на Божественото твърдение, има само два възможни ответа :

да го приемем или да го отхвърлим.

Недоверчивият твърди, че вярва само в това, което може да види или което може да разбере.

Вярващият не вярва на всичко що чува, а само на онова, що Бог казва, дори ако в даден момент то надхвърля възможността му да го разбере или пък е в противоречие със собствения му опит : той вече се е доверил на Оногова, който не ще го измами.

А случва се, понякога, даже и във всекидневието ни, нашите чувства и опит да ни подведат и да ни попречат да видим фактите такива, каквито те са в действителност.

За да разграничим ясно фактите от чувствата, които те пораждат, нека вземем два примера :

През 1948 година бе оповестено създаването на Израелската държава. Това предизвика в ответ най-различни чувства и реакции, но с нищо не промени самия факт : Израел реално съществуваше.

В деня на пълнолетието си, един младеж отива при баща си и му казва : „Нямам чувството, че съм навършил 18 години“. Но в действителност това променя ли с нещо самия факт ? Семейните документи ще докажат реалната възраст на младежа и ще му дадат възможност да се възползува от всички права, които придобива с навършването на пълнолетието си.

Въпреки това, някои християни разсъждават точно като този малдеж : те се лишават от правата и радостта които им се полагат, защото се доверяват повече на чувствата си, отколкото и на най-ясните твърдения на Божието Слово.

Увереност в спасението

Как да повярваме, че сме спасени ? Като се доверим на онова, що ни казва Светото Писание. Да си послужим, прочее, със забележките, които предхождат няколко от стиховете в Евангелието на Йоан. Краят на глава 3 представя четири твърдения :

1. - Отецът обича Сина;

2. - Той е поставил всичко в ръцете Му;

3. - Който вярва в Сина, има вечен живот;

4. - Който се не подчинява на Сина - Божият гняв се стоварва върху му.

Това са, значи, твърденията, които в никакъв случай не представляват людски мнения, произтичащи от човешкия опит, но твърдо установени божествени факти.

Да се спрем на точки 1, 2 и 4 : ние лесно приемаме тези твърдения, защото те са Словото Божие и добре ни е известно, че нито чувствата, нито опита ни, могат с нещо да променят подобни истини.

Да се върнем сега на точка 3 : „КОЙТО ВЯРВА В СИНА, ИМА ВЕЧЕН ЖИВОТ“. Тук именно възниква проблемът за онзи, който се съмнява : „Нямам чувството, че имам вечен живот...“.

Но какво значение могат да имат нашите чувства, когато се касае за едно положително Божие твърдение ? Веднаж, един объркан човек приказваше : „Само ако можех да повярвам, че съм спасен, щях в действителност да бъда спасен, но не ми достига вяра за това“. Подобни думи, могат да ни се сторят смислени, но те не са тези, които срещаме в Евангелието; Човек може също :

- да „се чувствува“ спасен и да бъде загубен, както и да

- „не се чувствува спасен“, и въпреки това, да е !

Библията казва : КОЙТО ВЯРВА В СИНА, ИМА ВЕЧЕН ЖИВОТ. Нека се доверим, прочее, на онова що Бог ни казва, да се доверим повече, отколкото на собствените ни чувства. При това, те никога не биха могли да бъдат солидна основа на вярата. Ако Божият гняв тегне над недоверчивия - независимо дали той чувствува това или не - нека бъдем сигурни, че вечният живот е жребият на вярващия.

В действителност, достатъчно е да приемем това, що Бог ни казва и да се държим здраво за него, въпреки всичките съмнения, които могат да възникват. А после Светият Дух ще изпълни сърцата ни с признателност и с хвалебствия и ще ги склони да се молят Богу с доверието, дължимо на Отца.

Двете природи

Някой може да рече : „За мене тук трудност няма; не се съмнявам че вярващият, че роденият изново, притежава вечен живот. Но като сравнявам своя всекидневен опит с някои недвусмислени истини от Божието Слово, страхувам се много, че самият аз не съм успял да се родя изново“.

Преди да сме отговорили с повече аргументи на гореказаното, искаме да споделим с вас нещо насърчително : желанието да пригодим живота си спрямо онова, на което Божието Слово ни учи, не е присъщо на невярващия, а на вярващия. Тревогите и изпитанията на съвестта във вързка с изискванията, произтичащи от Божието Слово, са едно доказателство за наличието на новата природа. Тези, които са „мъртви поради греховете си“, никога не биват подвластни на подобни терзания : „Пред очите им няма страх от Бога“ (Рим.3:18).

Да разгледаме сега два стиха от Библията, които излагат две абсолютни невъзможности :

„Никой, който е Бога роден, не върши грях“ (1 Йоан 3-9);

„Стремежът на плътта (*) е вражда против Бога, понеже не се покорява на Божия закон, нито пък може. И тези, които са в плътта, не могат да угодят на Бога“ (Рим. 8:7-8).

(*) Нека отбележим тук, че Писанието споменава плътта по два начина:

1. Тази дума е употребена, за да означи физическото тяло (1 Тим.3: 16; Кол. 2:1 и т.н.).

2. Тя, освен това, се употребява, за да обозначи лошата природа на всеки Адамов потомък, опорочена от греха, който я обитава, и който е изворът на всички лоши човешки деяния (Галт.5:17).

Да отбележим това противоречие :

„Родени от Бога и не можещи да вършат грях,“ и

„В плътта са и не можещи да угодят на Бога“.

Когато се раждаме, ние получаваме една лоша, толкова лоша природа, на която s е невъзможно да се покори на светия Божий закон. Тя не е в състояние и „да угоди на Бога“. Цар Давид е принуден да изповяда : „В беззаконие съм заченат и в грях ме роди майка ми“ (Псалми 50:7/51:5).

Но по време на духовното ни прераждане (или ново рождение) ние получаваме посредством намесата свише на Духа, посредством Словото божие (Яков 1:18; 1 Петр 1:23), една напълно различна природа, една „божествена природа“ (2 Петр 1:4), един нов живот, недостъпен за невярващия (1 Йоан 3:15). Господ изрично го заявява на Никодим : „Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух„ (Йоан 3:6).

Вярващият притежава, следователно, две природи :

Тази, която е родена от плътта и която, поради това, не може да е Богу угодна, и другата, родената от Духа и която не може да греши, защото тя е от Бога. В глава 7 от Римляните виждаме тези две природи да се споменават заедно, както например в последния стих :

„Колкото до вътрешната ми (*) природа, аз се наслаждавам в Божия закон, но в частите на тялото си виждам различен закон, който воюва против закона на ума ми и ме поставя при закона на греха, който е в частите ми“ (Рим.7:22-23).

(*) За да улесним експозициията и разбирането, употребяваме

изразите „стара природа“ и „нова природа“, докато в Писанието се употребяват други думи, като например „старият човек“ и „новият човек“ (Ефес. 4:22-24) или пък „плътта“ и „божествената природа“ (Рим .7:18; 2 Петр. 1:4).

Да вземем един пример, за да онагледим още по-добре тази истина, имаща огромно значение :

Между яйцата, които кокошката мъти, поставят и пачи яйца. Малко след излюпването разликата проличава : патенцата започват да се гмуркат в локвата за ужас на кокошката, докато собствените s пиленца никога не биха сторили подобно нещо. Тук следователно, сме изправени пред две напълно различни природи, с напълно различни вкусове и наклонности. Никоя фермерка, независимо от помощта и на най-големите учени, никога не би могла да промени природата на едно патенце в кокоша природа : всеки от двата вида винаги ще има своите отличителни качества.

Двете природи на християнина са още по-различаващи се поради разликите в техния произход : едната е наследена от съгрешилия човек; другата ни е дадена от Бога, с цялата святост, която Му е присъща. Едната е човешка и омърсена, другата е божествена и чиста. Всяка лоша мисъл или действие на вярващия, произтича следователно от старата природа; всеки добър подтик, всеки акт угоден на Бога, има своя източник в новата.

Бъдещето на тези две природи е също твърде различно : ние напълно ще се освободим от старата си природа след смъртта си или след идването на Господ, докато новата ни природа ще може да се изяви изцяло едва на небето.

Греховността и греховете

Лошата наклонност, която е у нас поради природата ни, обикновенно бива наричана ГРЕХОВНОСТ (в единствено число), докато лошите действия, думи или мисли, произтичащи от тази порочна природа, биват наричани ГРЕХОВЕ (в множествено число).

Тази разлика можем да видими у 1 Йоан 1:8-9 :

„Ако речем, че нямаме грях, лъжем себе си... Ако изповядаме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете...“.

Това различие е от огромно значение, защото ако Писанието ни казва, че Бог ни прощава нашите лоши деяния поради Христовата кръв, то То също ни сочи, че Бог никога не прощава на грешната ни природа, а я осъжда и наказва.

Да предположим за момент, че вие имате дете с буен и непокорен нрав. Един ден, в пристъп на ярост, то запокитва някакъв предмет връз стъклото и го счупва. След като се е успокоило, то си дава сметка за пакостта, която е извършило и смирено иска извинение. Разбира се, вие му прощавате това действие, но какво си мислите за буйния му характер, който го е подтикнал да го извърши ? Вие го осъждате, не го приемате и бихте го премахнали, ако можехте.

Лошият характер отговаря на ГРЕХОВНОСТТА, която ни обитава, докато всичко онова, което му дава израз (счупването на стъклото, например), отговаря на ГРЕХОВЕТЕ. Първата е дървото, второто са плодовете, които това дърво дава.

Така че, Бог прощава ГРЕХОВЕТЕ на вярващия, но никога не му прощава неговата ГРЕХОВНОСТ. В своята святост Той може само да го осъди и накаже : „Бог, като идпрати Сина Си в плът, също като греховната плът, заради греха (т.е. -като жертва заради греха), осъди греха в плътта“ (Рим. 8:3).

Може ли старата природа да бъде подобрена или да се подчини на закона ?

Дали старата природа се подобрява чрез новата ? Един единствен отговор : нищо не може да направи плътта по-добра.

Правени са били всякакви опити :

човек съгреши поради незнание;

човек, поставен пред закона, наруши заповедите му;

човек отхвърли Сина Божий, дошъл с благодат.

Наличието на божественната природа във вярващия не подобрява старата му природа, но само изтъква нейната цялостна порочност. Ако дадете на някой бедняк хубав нов панталон, мислите ли, че последният ще разхубави вида на съдраното му сако ? По-скоро ще се получи обратният ефект, контрастът щебъде още по-очевиден.

Роденият от Божия Дух има желания, вкусове и инстинкти, свойствени на новата му природа : последната се радва на Божия закон и се подчинява на напътствията на Словото.

Но същият този човек открива, че продължава да има инстинктите и желанията на старата си природа.

Така че всякога са налични „плътското“ и „духовното“ (Рим.8:5). Вкусовете и стремленията на тези две природи са винаги в противоречие.

Това, коеточесто смущава наскоро преживелия обръщение е, че той не е в състояние да накара плътта си да схване онова, що Божието Слово изисква от родилия се изново. С дуги думи, той се мъчи да извърши онова, което Бог е провъзгласил за невъзможно, т.е. подчинението на плътта на Неговия свят закон (вижте Римляни 8:7-8). Той вижда, че плътта иска да мисли за плътски неща, че е враждебна и на Божия закон, и на самия Бог. И ако това е така, колкото повече онзи вярващ се мъчи да реализира тази невъзможност, толкова по-голяма ще бъде несретата му. И наистина, прилагането натози закон спрямо плътта, само ще покаже колко непроменима е тя. Ако залеете с вода негасена вар, вместо да я охладите, вие ще я сгорещите. Същото е и с плътта; опитайте се да я подчините на закона и тя само ще покаже своето непокорство, защото „само чрез закона става самопознаванетона греха“ (Рим.3:20). Вярващият се стреми да върши добро в съгласие с подтиците на новата си природа, но, за съжаление открива, че „злото е в него“. Следва една напълно отчаяна съпротива : цялата воля на вярващия е мобилизирана за вършене на добро, но злото често взема връх... до деня в който, осъзнал своето безсилие той се провиква „Окаян аз човек, кой ще ме избави от това тяло на смъртта ?“ (Рим. 7:24). И тогава, престанал да се взира само в себе си, той се обръща към Господа, който му посочва, че Той не само е мъртав на кръста за него, но че и старата природа също е намерила заслужения си край на кръста. Тогава той ще може да благодари на Бога чрез Исуса Христа (Рим. 7:25).

Така той вече е научил онова, което всеки вярващ трябва да узнае :

Че „плътта“ е осъдена и че в нея няма ни добро, нито пък има лек за нея (Рим. 7:18; 8:7);

Че новата природа, сама по себе си не притежава никаква реална сила нито да върши добро, нито да се противопоставя на злото.

Разрешението :
нашата смърт ведно с Христа

Първите глави от Посланието до Римляните отделят внимание на очистването от ГРЕХОВЕТЕ, но от глава 6 нататък, апостолът ни обяснява как се очистваме от ГРЕХОВНОСТТА.

Например :

Римляни 4:25 ни говори как Христос е бил пожертвуван заради нашите прегрешения (ГРЕХОВЕТЕ) и възкресен след това, за да бъдем оправдани; благословенното последствие е, че ние сме оправдани (станали сме праведни) според принциипа на вярата и сме в мир с Бога посредством нашият Господ Исус Христос.

Римляни 6:7 разглежда очистването от ГРЕХОВНОСТТА и ни казва : „Този, който е умрял, е оправдан от греха“.

Така че ние сме оправдани от нашите грехове поседством Христовата смърт за нас, но не биваме оправдани заради нашата греховност, освен чрез нашата собствена смърт ведно с Христа.

Да разгледаме два библейски разказа, в които се говори за очистването на прокажения :

Левит 14:1-7 : Прокаженият, неспособен да стори каквото и да било за собственото си очистване, трябва да прояви търпение и да присъствува на всичко, което се прави за него. Една „жива чиста“ птица е напръскана с кръвта на заклана птицаа, след което свещенникът я пуска да отлети. Така, фигуративно, прокаженият може да види как някой „жив“ и „чист“ се спуска в смъртта заради него и излиза от нея чрез възкресението.

По същият начин и „Христос един път пострада за греховете - Праведният за неправедните - за да ни доведе при Бога“ (1 Петр 3:18). Ние сме облагодетелствувани от едно такова дело, което е извършено изцяло без нашето участие. Без да е необходимо да сторим каквото и да било, върху ни вече няма ни едно петънце : „Кръвта на Исус Христос, Неговият Син, ни очиства от всеки грях“ (1 Йоан 1:7).

2 Царства 5:10-14 : Тук никой друг не заема мястото на Нееман, необходимо е той самият да влезе в Йордан, преносен образ на смъртта. Без да се разпростираме върху последвалото, можем да отбележим, че неговата проказа изчезва ведно със смъртта.