[ Page principale | La Bible ]
ОБЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ ВЪРХУ
Г. Х. МАКИНТОШ
Светият дух разтваря тази книга по един твърде изненадващ начин. Без никакво предисловие, Той ни отвежда пред Бога, пред същностната пълнота на неговото Същество и ни Го показва посред онази сцена, в която единствен Той осъществява творението. Чуваме как Бог разбива тишината, която обвива земята, виждаме Го да сияе сред мрака, който я обгръща, за да сътвори за Самия себе си една сфера, в която да може да изяви Своята вечна мощ и божественост.
Тук нищо не може да послужи за задоволяване на едно празно любопитство, нищо, което да възбуди човешкото умозрение ; това е възвишеността и реалността на божественната истина, в нейното морално могъщество, въздействуващо върху сърцето и върху разума. Духът Божи не желае да предостави храна за човешкото любопитство или пък да го задоволи посредством остроумни теории. Геолозите могат да изследват земните недра и да вадят от там материали, посредсвом които да претендират, че допълват или пък противоречат на Божественото Слово ; те могат да опират умозаключенията си върху останки от вкаменелости ; послушният последовател обаче се придържа към вдъхновените текстове : чете, вярва, боготвори. Нека и ние да следваме в същия дух изучаването на тази книга и нека успеем по този начин „ревностно“ да схванем какво означава „да Го търся настойчиво в храма Му“ ! (Псал. 26/27:4).
„В начало Бог сътвори небето и земята“ (1:1). Първите слова от свещенната книга ни изправят пред Този, който е непресъхващият извор на всяко истинско благословение. Светият Дух не се отдава на старателни разсъждения, за да докаже съществуването на Бога ; Той изобщо не се впуска в този път ! : Бог се разкрива, дава да бъде опознат чрез делата Си. „Небесата разказват за Божествената слава и пространството известява творението на Неговите ръце“ (Псал.19:1). „Всичките Ти творения ще Те прославят, о Боже !“ (Псал.145:10). Само недоверчивият човек и атеистът търсят умствени доказателства за съществуването на Този, който чрез словото на Своята уста, извиква световете да съществувам и разкри самия Себе си като върховно мъдър, Всемогъщ, вечен Бог. Кой друг, освен Бог, би могъл да сътвори каквото и да било ? Той е Този, който „изчисля броя на войнството им ; Той всички тях ги нарича по име. Поради голямото могъщество и велика сила, у Него нищо не липсва“ (Исай 40:26). „Боговете на народите са идоли, но Бог сътвори небесата“.
В книга Йов, глави 38-41-ва, сам Бог припомня за творението като неопровержимо доказателство за Неговото върховенство. Това припомняне, като предоставя на разума най-ясната и убедителна демонстрация за Божието всемогъщество, докосва същевременно сърцето с учудващата си, благосклонна снизходителност. Всичко в Него е божествено : величествеността и любовта, могъществото и нежността.
„А земята беше безводна и пуста ; тъмнина се разстилаше над бездната“ (1:2). Ето всъщност едно поле, в което единствено Бог може да действува. Човекът, безспорно поради гордостта на сърцето си, се показва твърде склонен да се намеси в Божието творение, в онези сфери на действие от много по-висш ред ; но тук човекът няма още никакво място, чак до момента когато, като всичко друго, ще стане обект на творческата мощ. Бог е сам в делото на сътворението. От вечната светлина на своето обиталище, Той гледа, разглежда внимателно тази пуста и лишена от форми сфера, върху която с размах ще осъществи Своите чудесни планове и съвети, и където второто лице на Троицата ще живее, работи и умре, за да покаже пред учудените очи на целия свят, славните съвършенства на Божеството. Всичко беше мрак и хаос ; но Бог е Богът на светлината и на реда. „Бог е светлина и няма върху него никакъв мрак“ (1 Йоан 1:5). Мракът, независимо от естеството му, физическо и морално, интелектуално или духовно, не може да съществува пред Неговото лице. „Божият Дух се носеше над водната повърхност“ (1:2). Приготовляваше вече сцената на бъдещите си действия ; една сцена, тънеща в мрак, но която предлагаше широко поле за действие на Бога на светлината и на живота : единствено Бог можеше да разпръсква този мрак и да накара там да избликне живота ; да въдвори ред на мястото на хаоса, да положи едно пространство между водите, за да може там животът да се развива без страх от смъртта. Там, това бяха такива действия, които са достойни за Бога. „Рече Бог : да бъде светлина. И биде светлина“ (1:3). „Той проговори и нещото се осъществи ; Той заповяда, и то застана там“ (Псал. 33:9). Невярващият иска да узнае : как ? къде ? кога ? - но Духът казва : „Чрез вяра проумяваме, че световете са устроени по Божия дума и че от невидимото произлезе видимото“ (Евреи 11:3). И напук на пренебрежителната усмивка на философите, този отговор задоволява последователя на Божията школа.
Бог не иска да прави от нас астрономи или геолози, нито да ни занимава с онези подробности, които музеят или телескопът излагат пред очите на всекиго. Божията цел е да ни изправи пред Своето присъствие, като Негови обожатели, със сърца и разбирания поучени и направлявани от Неговото свято Слово. Философът може да презира онова, което нарича вулгарни и тесни предразсъдъци на набожния последовател на Словото ; той може да се гордее с телескопа си, посредством който мери небесното пространство, или да се хвали с откритията, които прави в земните недра ; - що се отнася до нас, ние не се нуждаем от „възраженията на лъжовната наука“ (1 Тимотей 6:20). Ние считаме за напълно сигурно, че всички истински открития, направени или „за небесните пространства или за земната твърд, или за водите под земната повръхност“ се намират в хармония с това, което е казано в Божието Слово ; всичко останало, претендиращо, че е откритие, заслужава единствено всецяло да бъде отхвърлено. Сърцето трябва да бъде напълно сигурно във всеобхватността, в автопортрета, в съвършенството, във величествеността и в пълното и цялостно вдъхновение на тази свята вместимост. Това ще бъде единствената ефикасна защита срещу рационализма и суеверието. Едно безпогрешно познание на Словото и едно пълно подчинение на неговото съдържание, са двете неща, от които се нуждаем в наше време. И нека Бог, в Своята благодат, да уголеми още повече всред нас това познание и това подчинение !
„Видя Бог, че светлината е добро нещо, и отдели Бог светлината от тъмнината. Светлината нарече ден, а тъмнината - нощ“ (1:4-5). Тук ни са дадени онези два важни символа, с които Словото така често си служи. Наличието на Светлина поражда деня ; отсъствието `и поражда нощта. Същото се извършва и в историята на душите. Има ги „децата на светлината“ (1 Солуняни 5:5 ; Ефесяни 5:28) и „децата на мрака“ ; разликата е тържествена и ясно очертана. Всички онези, които светлината на живота е осветила, всички онези, които „горният Изток“ е посетил спасително (Лука 1:78), всички онези, получили светлината на познанието на Божията слава в лицто на Исус Христос (2 Коринтяни 4:6), каквито и да са, се числят към първата категория и са „деца на светлината и на деня“ (1 Солуняни 5:5). И напротив, всички онези, които са в мрака, в заслепението и неверието (2 Коринтяни 4:4) на природата, и чиито сърца не са били просветлени посредством вярата от лъчите на слънцето на справедливостта (Мала. 4:2), продължават да са погребани в тъмнината на духовната нощ и са деца на мрака, деца на нощта.
Читателю, спри се тук и се запитай пред лицето на Този, който чете в сърцата, към коя то тези две групи от лица принадлежиш самият ти. Не мами самия себе си, защото за тебе това е въпрос на живот и на смърт. Ти можеш да си беден, презиран, невеж, но ако посредством Духа си свързан с Божия син, който е „светлината на света“ (Йоан 8:12), ти си дете на светлината, на което е съдено скоро да заблести скоро в онази небесна сфера, в която „Жертвеното Агне“ (Откровение 5:6) е, и ще бъде завинаги слънцето и центъра. Това обаче не се дължи на тебе : това е резултатът от намеренията и действията на Самия Господ Бог, който те е дарил със светлина, живот, радост и мир в Исуса Христа, посредством жертвата Му. Но ако си чужд на действеното и освещаващо влияние на божествената светлина, ако очите ти не са прогледнали да съзерцават красотата на Христос, Синът Божи, тогава, въпреки всичко, и да бил би притежавал цялото знание на един Нютон, и всичките съкровища на човешката философия ; да би бил декориран с всичките титли, които би могъл да получиш от светските училища, ти пак ще си останеш „дете на мрака“ и на нощта“ (1 Солуняни 5:5), и ако умреш така, завинаги ще останеш обгърнат от мрака и ужаса на вечната нощ ! Не продължавай по-нататък преди да бъдеш сигурен „от деня“ ли си , или „от нощта“.
„И рече Бог : да бъдат светила в небесните простори, за да отделят деня от нощта и да бъдат знакове и за сезони, и за дни, и за години и да бъдат те светила в небесните простори, за да светят на земята. Така и стана. И направи Бог двете големи светила ; по-голямото светило да управлява деня, а по-малкото да управлява нОщта ; направи [1] и звездите“ (1:14-16). Слънцето е едновременно център на светлината и център на нашата планетна система. Планетите се въртят около тази звезда и от нея получават светлина. Следователно, слънцето може да бъде считано като сътворение на Този, който за да зарадва сърцата на хората, които имат страх от Господ, ще се въздигне скоро, донасяйки изцелението върху своите крила (Малахия 4:2). Хубостта на този символ, ще бъде явна за всеки, който след нощните бдения е могъл да наблюдава изгряването на слънцето, което позлатява изтока с пламтящите си лъчи ; нощните мъгли и сенки се разпръскват и като че ли цялото създание поздравява завръщането на дневното светило. Скоро също ще изгрее и слънцето на Справедливостта, сенките на нощта ще изчезнат и цялото създание ще се възрадва, виждайки зората на безоблачно утро (Втора кинга царства 23:4) , на вечния ден на Славата.
Луната, нямаща собствена светлина, я взема изцяло от слънцето и постоянно я отразява, стига само земята и нейното влияние да не се намесят. Слънцето едва се е скрило зад хоризонта и ето че луната се появява, за да поеме лъчите му и да ги отрази върху потъналия в мрак свят ; а ако се случи тя да се появи денем, тогава едва я забелязваме поради слънчевия блясък. Светът, както вече казахме, също пречи понякога на появата на тази светлина ; тъмни облаци, гъсти мъгли, студени изпарения се издигат от повърхността на земята и скриват от зрението ни сребристата светлина на тази „луна“, която ни напомня за Църквата, както и слънцето е едно красиво олицетворение на Христос. Христос, изворът на светлината, е невидим сега : „нощта твърде е напреднала“ (Римляни 13:12) ; светът не вижда Исус, но Църквата Го вижда и тя има отговорността да отразява светлината Му върху потъналия в мрак свят. Църквата е единственият канал, по който може да бъде предадено на света познанието за Христос : „Вие сте нашето писмо, написано в сърцата ни, узнавано и прочитано от всички човеци“, казва апостолът ; и още : „Вие сте Христово писмо“ (2 Коринтяни 3:2,3). Каква голяма отговорност носи Църквата ! И тя не е ли длъжна винаги да проявява бдителност срещу всичко, което би `и попречило да отразява небесната светлина на Христос, по всичките `и пътища ? Но как би могла да отразява тази светлина ? Като бъде оставена да блести върху самата себе си в целия си блясък. Ако Църквата вървеше в Христовата светлина, тя непременно би отразявала тази светлина и така би била запазена в положението, което `и подобава. Луната си няма собствена светлина. Същото е и с Църквата. А и призванието `и не е да осветява света със собствена слава ; тя просто е призвана да отразява светлината, която получава. Нейният дълг е грижливо да проучва пътя, който Господ измина докато беше на земята и да следва по стъпките Му с помощта на Светия Дух, който я обитава.
Но уви ! Земята, с нейните облаци, мъгли и изпарения и пречи ; тя скрива светлината и помрачава посланието, така че светът едва долавя няколко щрихи от характера на Христос в лицата на тези, които се зоват в Неговото име ; често дори вижда в тях по-скоро унизителния контраст, отколкото приликата с Христос. Да опознаваме Христос повече с молитвен дух, за да бъдем способни да Му подражаваме по-добре !
Звездите са далечни светлини, които блестят в други сфери ; ние виждаме тяхното блещукане ; при това, те нямат никаква връзка с нашата слънчева система. „Звезда от звездите се различава по слава“ (1 Коринтяни 15:41). Така ще бъде в царството на Сина, което ще настане : славно Слънце, Той сам ще заблести с блясък чист и вечен и Църквата предано ще отразява лъчите Му навсякъде около себе си, а Светиите ще заблестят всеки сам за себе си с по един специален блясък, с който справедливият Съдия ги сподоби като награда за вярната им служба по време на мрачната нощ, траяла при отсъствието Му. Тази мисъл би трябвало да ни окуражава да крачим с повече усърдие и енергия по следите на нашия отсъствуващ Господ (виж Лука 19:12-19).
Следват по-низкостоящите части на създанието : морето и земята пораждат в изобилие живи същества. Някои лица си мислят, че им е разрешено да считат действията във всеки от шестте дни като типове на различни управления и като основни принципи за действие, които ги управляват и характеризират ; но каквато и да е истината във връзка с това, когато изучаваме Светото Писание, ние трябва да бъдем осторожни срещу всичко, което може да е продукт на човешките въображение и спекулация ; що се отнася до мене, аз не се чувствувам свободен да се впусна по този път на интерпретация и ще се огранича да предам това, което считам за ясно и директно поучение на свещенния текст.
След като дотук всичко беше изяснено, липсваше само един управник : „И рече Бог : Да сътворим човека по Наш образ и по Наше подобие ; и нека той да господства над морските риби и над небесните птици, и над добитъка, и над цялата земя, и над всички гадини, които пълзят по земята. И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори ; мъж и жена ги сътвори. И благослови ги Бог ; като им рече : Плодете се и множете се, изпълвайте земята и владейте я ; господствувайте над морските риби, над небесните птици и над всички живи същества, които се движат по земята“ (1:26-28). Читателят ще забележи, че след като е говорило за човека в единствено число, Писанието започва да говори за него в множествено число ; след като е казало : „Той го създаде“, то казва : „Той ги създаде“ и „Бог ги благослови“ (Стихове 27 и 28).
Всъщност, за направата на жената се говори в следващата глава, въпреки че още тук Бог „ги“ благославя и „им“ поверява власт над всичко. Останалите по-нисши същества на създанието са поставени под общата им власт : Ева е благословена с всичките благословии в Адам, и пак чрез него, тя получава цялото си достойнство. И въпреки че още не е призована към съществуване, в Божиите намерения, тя вече е считана като част от мъжа : „Твоите очи видяха безформената ми същност ; в твоите книги са записани всичките ми части ; от ден на ден те се оформяха още тогава, когато нито една от тях ни съществуваше“ (Псалми 139:16). Същото се отнася за Църквата, съпругата на втория Адам (1 Коринтяни 15:45 ; Ефесяни 5:29-32). Изначално и всякога тя е била виждана в Христос, нейният водител и повелител, както е писано в Глава 1:4 на Посланието до Ефесяните : „Според както ни е избрал в Него преди основаването на света, за да бъдем свети и без недостатъци пред Него в любовта“. Преди още един единствен член на Църквата да е поел живителната глътка въздух, те всички вече бяха във вечната Божия промисъл, „предопределени да бъдат според образа на Неговия Син“ (Римляни 8:29). Божите намерения превърнаха Църквата (= Събранието) необходима част от мистичния човек ; ето защо то е наречено „пълнотата на Този, който изпълва всичко във всичко“ (Ефесяни 1:23), и това достойнство, имащо огромно значение, разкрива авторитета, важността и славата на Събранието.
Вече твърде много сме свикнали да гледаме на изкуплението, като на нещо нямащо за цел друго, освен благослова и сигурността на душата, поотделно за всекиго ; тази гледна точка обаче е твърде ограничена. Абсолютна истина е, че доколкото се отсася до участта на отделния индивид, то тя се намира в пълна сигурност и нека Бог да бъде благословен ; но това е най-малката част от същността на изкуплението. Една много по-висша от тази истина е, че Христовата Слава е тясно свързана със съществуването на Църковното събрание. Ако според авторитетното твърдение на Светото Писание, имам правото да се считам за съставна част на онова, което фактически е необходимо на Христос, не мога да се съмнявам, че в Него не се намира в изобилие всичко онова, от което лично бих се нуждаел. А Църковното събрание е необходимо на Христос. „Не е добро за човек да бъде сам ; да му сътворим помощник, който му отговаря“ (2:18), и още : „Защото мъжът не е от жената, а жената - от мъжа ; защото не мъжът беше създаден заради жената, а жената - заради мъжа. Обаче в Господа нито жената е без мъжа, нито мъжът е без жената. Защото както жената е от мъжа, така и мъжът е чрез жената ; а всичко е от Бога“ (1 Коринтяни 11:8-12). Следователно, не се касае единствено да узнаем дали Бог може да спаси един нещастен грешник, лишен от сили ; и още - дали Бог може да заличи греховете и да приеме в Себе Си грешника според Божествената справедливост ; Бог е казал : „Не е добро за човек да бъде сам“ и не е оставил „първия човек“ (1 Коринтяни 15:45, 47) без „помощник, който му отговаря“ ; следователно - Той няма да остави без подходящ помощник и втория човек. Без Ева в първото създание би имало една празнота ; без Църквата, без Съпругата, би имало празнота в новото създание.
Да видим сега по какъв начин Ева бе призвана да съществува, въпреки че така избързваме към следващата глава. В цялото създание за Адам не съществувал помощник, който да му подобава : трябвало да го обхване дълбока дрямка и от една част от него самия да бъде сътворена помощницата, която ще дали с него властта и благослова. „И даде Господ Бог на човека дълбок сън ; и когато заспа той, взе едно от ребрата му и запълни онова място с плът. И направи [2] Господ Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе при човека. И рече човекът : този път това е кост от костите ми и плът от плътта ми ; тя ще се нарича жена (иша), защото е взета от мъжа (иш)“ (2:21-23).
Считайки, според Писанието, Адам и Ева като един прототип на Христос, виждаме, че Христовата смърт е трябвало да бъде свършен факт, преди Църковното Събрание да съществува, въпреки това, в Божията промисъл, Църквата беше видяна и избрана в Христа, още преди създаването на света (Ефесяни 1:4). Има голяма разлика между тайните Божий намерения и разкриването и изпълнението на същите тези намерения. За да се осъществи Божият замисъл относно съставните части на Църквата, на пръво място е необходимо Синът да бъде отхвърлен и разпънат на крът, та да се възкачи после в небесата и Светият Дух, изпратен от Него, да слезе, за да съедини в едно тяло всички вярващи, посредством Неговото кръщение. Това не ще рече, че преди смърта на Христос не е имало оживени и спасени души : Адам, не се съмняваме в това, е бил спасен, както и хиляди други след него, благодарение на Христовата жертва, и то още преди тя да бъде извършена. Но спасението на душите, взети всяка една поотделно, и формирането на Църковното събрание от Светия Дух като едно отделно тяло, са две съвсем различни неща ; на практика обаче не се държи достатъчно сметка за това. Единственото място, което принадлежи на Църквата, нейната особена връзка с „втория Човек, с Господ, дошъл от небето“, привилегиите, които я отличават и достойнството с което е облечена, ако действително бяха познати и реализирани от могъществото на Светия Дух, щяха да дадат най-прекрасните плодове (Ефесяни 5:22 - 33).
Типът, който имаме тук, пред нас, сам ни дава представа за резултатите, които биха придружили едно истинско разбиране за позицията на Църквата и на връзките `и с Христос. Каква само обич Ева дължеше на Адам ! В каква ли близост не беше тя с него, в какво интимно общение ? С достойнство и слава, тя бе свързана изцяло с него. Той не властвуваше над нея, но заедно с нея. Той бе владетел на цялото създание ; Ева беше едно заедно с него. И много повече, както вече казахме : тя бе видяна и благословена в него. „Човекът“ беше обектът на Божиите намерения, а „жената“ бе необходима на мъжа, ето защо и беше създадена. Мъжът се появява пръв и жената е видяна в него ; после бива направена от него. Никой друг тип не е нито по-интересен, нито по-поучителен в нейната същност ; не защото е възможно някоя доктрина да бъде основана въз основа на типа, но когато доктрината е изцяло и ясно изложена в други части на Писанието, тогава ние вече сме подготвени да разберем, да оценим и да се възхитим от този тип.
В Псалм 8-ми намираме едно чудесно описание на човека, властвуващ над Божиите творения : „Като гледам Твоите небеса - дело на Твоите ръце, месечината и звездите, които Си поставил, казвам си : що е човек, та го помниш, и син човешки, та го спохождаш ? Създал си го малко по-низш от ангелите : със слава и чест си го увенчал, поставил си го да владее над делата на Твоите ръце ; всичко си покорил под нозете му : овце и волове, и зверовете полски, птици небесни и риби морски, всичко, що преминава морските пътища“. Тук мъжът се появява сам и за жената не се споменава, защото жената е видяна в мъжа.
Не съществува никакво пряко разкритие относно Църковното тайнство в книгите на Стария Завет ; апостолът изрично заявява, говорейки за това тайнство : „Която в други поколения не беше известна на човешките синове, както сега се откри на Неговите свети апостоли и пророци от Новия Завет чрез Духа“ (Ефесяни 3:1-11). Ето защо в Псалм 8-ми се говори единствено за мъжа, но знаем, че мъжът и жената са взети и разбирани заедно, под една и съща глава. Всичко това ще има своя точен антитип в следващите векове ; тогава вторият Мъж, Господ дошъл от небето, ще седи на своя трон и заедно с Църквата, неговата Съпруга, ще царствува над възобновеното създание. Тази Църква е родена от гроба на Христос, тя е част от „Неговото тяло“, от „Неговата плът и кости“. Той, Главата ; тя, тялото (Ефесяни 1:22 ; Колосяни 1:18), правят заедно един Човека. Бидейки така част от Христос, Църквата ще заеме в слава едно подобаващо се единствено на нея масто. Никое друго създание не бе така свръзано с Адам както Ева, защото и никое друго не беше като нея част от него. Така и Църквата ще заеме най-близкото до Исус място в бъдещата слава.
Това не е само онова, което Църквата ще бъде, но и това, което е, което заслужава нашето възхищение. Сега тя е тялото, на което Христос е главата, „шефът“ ; тя е храмът (Ефесяни 1:21,22 ; 1 Коринтяни 3:16), в който Бог обитава. Какво само не бихме били, ако такива са сегашното достойнство и бъдещата слава на онова, на което, благодарение на Бога, ние сме част ! Това, което най-вече ни подобава, е едно свято вървене напред, един живот изпълнен с преданност към Бога, с откъсване заради Бога и свято издигане. Ще можем ли да се домогнем до тези неща с мощ, чрез Светия Дух, за да можем по-дълбоко да почувствуваме какви трябва да бъдат характера и поведението, които подобават на високото призвание, което сме повикани да заемем, „за да може, след като очите на сърцето ни бъдат просветлени, да знаем каква е надеждата на Неговото призоваване, какво е богатството на славата на Неговото наследство в светиите и какво е превъзходното величие на Неговата мощ към нас, вярващите, според действието на мощта на Неговата сила, с която Той подействува в Христос като Го възкреси от мъртвите ; и Го сложи да седне от дясната си страна, на небесата, далеч над всяко началство и власт, и сила, и господство, и всяко име, с което се наименуват, не само в тоя свят, но и в бъдещия. И покори всичко под краката Му и Го постави да бъде глава над всичко за Църквата, която е Неговото тяло, пълнотата на Този, който изпълва всичко във всичко“ (Ефесяни 1:18-23).
Два са основните сюжета, които привличат вниманието ни в тази глава : „седмият ден“ и „реката“.
Малко са онези сюжети, които са предизвиквали толкова противоречия и толкова различия, както въпроса за „съботата“ или „седмия ден“, въпреки че доктрината, отнасяща се до него, да е изложена в Писанието по най-простия и ясен начин за всеки, който иска да се подчини на Божието учение.
Ще разгледаме на съответното място изричното нареждане да се „спазва съботата“ (седмия ден) : тук не става дума за повеля, дадена на човека, но просто намираме потвърждението, че „Бог си почина през седмия ден“ (2:2). „Така бяха свършени небето и земята и цялото им войнство. И свърши Бог до седмия ден Своите дела, що прави, и в седмия ден си почина от всичките Си дела, що извърши. Бог благослови седмия ден и го освети ; защото в него Си почина от всичките Си дела, що бе сътворил и създал“ (2:1-3). Тези думи ни разясняват, че Бог си е починал, защото, що се отнася до делото Му, творението е било завършено ; тук по никакъв начин не става дума за каквото и да било нареждане, давано на човека. Този, който шест дена беше работил, спря да работи и си почина. Всичко вече беше изцяло завършено ; всичко беше „много добро“ (1:31) ; всички неща бяха станали такива, каквито Той самият ги беше направил и сега си почиваше в извършеното дело. „Утринните звезди ликуваха и всички Божии синове възкликваха от радост“ (Йов 38:7). Делото на съзиданието беше завършено и Бог празнуваше през една събота (или седмия ден) ; впрочем, тази е единствената, която Бог е отпразнувал, ако съдим по вдъхновеното Писание, което ни казва това. По-нататък четем, че Бог нареди на човека да „спазва съботата (седмия ден)“ и че човек не съумя да изпълни това Божие нареждане ; напротив, Исус казва : „Моят Отец работи досега, и Аз работя“ (Йоан 5:17). Буквално, съботата (или седмият ден) не е могъл да бъде спазен освен там, където в действителност вече е нямало нищо за правене, всред едно чисто творение, което не носи ни едно от петната на греха. Бог не може да Си почива там, където съществува греха ; абсолютно невъзможно е Той да си почива и да изпитва удоволствие от творението Си сега. Тръните и бодлите, ведно с всички друго плодове на едно творение, което въздиша (Римляни 8:22), потвърждават на висок глас, че Бог трябва да работи, а не да си почива. И би ли могъл Бог да Си почива всред тръните и бодлите, всред въздишките и сълзите, болестите и смъртта, разрухата и престъпността на един грешет и рушащ се свят ? Би ли могъл Бог да Си почива и празнува съботата (или седмият ден) всред подобни оёстоятелства ? Както и да е, Писанието ни казва, че досега Бог е имал само една съботата (или „седми ден“), тази, за която се споменава в Глава втора на Битието. „Седмият ден“ беше този съботата, и никой друг. Именно този ден показваше, че делото по творението беше завършено ; но впоследствие това дело бе развалено и почивката на седмия ден бе прекъсната : от падението насам Бог отново заработи ; „Моят Отец работи досега и Аз работя“ ; Светият Дух също работи. Христос също не е имал „седми ден“ докато е бил на земята. Той извърши Своето дело, извърши го, наистина, славно ; но къде ли можеше да бъде през седмия ден ? В гроба ! Да, читателю, нашият Господ Христос, Бог, появил се в плът, Властелинът на седмия ден, го прекара всред мрака и тишината на гробницата. Този факт не ти ли говори нещо достатъчно ясно, не съдържа ли в себе си едно дълбоко поучение ? Щеше ли Божият Син да бъде положен в гроба точно през седмия ден, ако този ден трябваше да бъде прекаран в почивка и мир, със съзнанието, че не оставаше нищо повече за правене ? Исусовият гроб сам по себе си ни сочи, че е невъзможно да се празнува съботата, и че този гроб, зает през седмият ден от Неговия Властелин, който е Господ на съботата (Матей 12:8), ни сочи човека като едно паднало създание, виновно, безпомощно, завършващо грешния си път, разпъвайки Славния Господ и поставяйки в отвърствието на гробницата Му един голям камък, за да може, ако това бе възможно, да Го затвори там ; и докато Божият Син е в гроба, човекът празнува съботата ! Каква идея ! Христос е в гроба, за да реабилитира прекъснатата почивка на съботата, а човекът се опитва да запази този ден, като че ли всичко е наред ; човекът празнува своя съботата, но не Божият : един седми ден без Христос и без Бог, една празна форма, нямаща никаква сила и стойност !
Но, ще ни отговорят, седмият ден (съботата) се е превърнал в първи, принципите са си все същите. Мисля, че това мнение не почива върху никаква писмена основа. И върху кой ли авторитет би могло то да се облегне ? Нищо по-лесно да бъде посочен такъв, стига да съществуваше в Писанието. Но такъв няма : разликата между седмия и първия ден, тъкмо обратното, е подчертана изрично в Новия Завет. Ето защо в Глава 28-ма от Евангелието на Матей четем : Като се мина в съботата, на първия ден на седмицата, на разсъмване“. Първият ден на седмицата (т.е. неделята) не е съботата, пренесена от седмия върху един друг ден, но един съвсем нов ден : това е първият ден от един нов период, а не последният му ден от един стар перйод. „Седмият ден“ се намира във връзка със земята и с почивката на земята ; „първият ден на седмицата“, обратно, е свързан с небето и с небесната почивка. Разликата е огромна и по отношение на самия принцип, и ако разглеждаме този въпрос от практична гледна точка. Ако празнувам „седмият ден“, с този акт соча самия себе си като земен човек, защото този ден, както вече видяхме, е почивката на земята, почивката на творението. Но ако, според учението на Писанието и на Божия Дух, проумявам значението на израза „първият ден на седмицата“, веднага ще схвана пряката връзка, която съществува между този ден и новият ред на нещата, идещ изцяло от небето, на който смъртта и възкресението на Христос съставляват вечната основа. Седмият ден се намираше във връзка с Израел и със земята ; първият ден на седмицата — е във връзка със Църквата и с небето.
При това, отбележете, Бог бе наредил на Израел да спазва съботата (седмия ден), а пък първият ден на седмицата бе даден на Църквата като привилегия, от която тя е позована да се ползува. Спазването на съботата (седмия ден) представляваше пробният камък от моралното състояние на Израел, докато първият ден от седмицата е красноречивото доказателство за вечното приемане на Църквата ; спазването на седмия ден показваше онова, което Израел можеше да направи за Бога ; първият ден от седмицата пък показва отлично това, което Бог стори за нас.
Ние не сме в състояние да оценим особено високо природата и значението на „Господния ден“, както той е наречен в Глава 1-ва на Откровението. Този ден, денят през който Христос възкръсна измежду мъртвите, не означава завършекът на творението, а основното и окончателно възтържествуване на изкуплението. Отпразнуването на първия ден от седмицата не е, казахме вече, някакво робство или тегоба за християнина ; тъкмо напротив, за него е радостно, че може да чествува този щастлив ден. Така че, тъкмо през първия ден от седмицата виждаме първите християни, събрали се, за да разчупят хляба (Деяния 20:7) както и разграничаването между съботата и първия ден от седмицата, напълно спазвано през тази епоха от историята на Църквата. Юдеите чествуваха съботата (седмия ден) в техните синагоги, за да „четат закона и пророците“, а пък християните празнуваха първия ден от седмицата, като се събираха, за да разчупят хляба. Никъде в Писанието няма пасаж където първият ден от седмицата да се отъждествява със съботата, докато съществуват множество доказателства за същественаата разлика между тези два дена.
Защо, следователно, трябва да се бориме за нещо, което няма своето основание никъде в Писанието ? Обичайте, почитайте, чествувайте Господния ден ; стремете се през този ден да сте подобаващо „настроени духом“ подобно на апостола (Откровение 1:10) ; оставете, доколкото ви е възможно, текущите работи, но, същевременно, отдавайте на този ден подобаващото му се място и название ; опитвайте се добре да схванете принципа, върху който е основан ; оставете му особеността на характера му ; най-вече, не обвързвайте със спазването на седмия ден християнина, като че ли го поставяте в железен ярем, защото имайте предвид, че за него най-вече е щастлива и свята привилегия спазването на първия ден. Не принуждавайте християнина да слиза от небето, където намира покой, върху земята, където такъв не съществува. Не изисквайте от него да чествува деня, който неговият Повелител е прекарал в гроба, наместо да се радва на щастливия ден, през който Той е излязъл от него. Четете внимателно Матей 28:1-6 ; Марко 16:1-2 ; Лука 24:1 ; Йоан 20:1, 19-26 ; Деяния 20:7 ; Откровение 1:10 ; Деяния 13:14,17 ; Колосяни 2:16.
Не бива да се мисли обаче, че губим предвид важния факт, че в земята на Израел и на цялото творение, съботата ще бъде отново чествувана : „За Божия народ остава съботната почивка“ (Евреи 4:9). Когато Синът на Авраам, Синът на Давид и Синът на човека заеме своето място, властвувайки над цялата земя, тогава ще има и една славна събота, една почивка, която грехът никога повече не ще смути. Но сега Синът е отхвърлен и всички онези, които Го познават и обичат, са призовани да застанат редом до Него при Неговото отхвърляне, да излезат „към Него вън от стана, понасяйки Неговия позор“ (Евреи 13:13). Не би имало позор, ако земята можеше да чествува една събота ; но фактът, че проповядващата Църква се стреми да стори от „първия ден на седмицата“ „съботата“, открива недвусмислено състоянието, в което е изпаднала и принципът, върху който се основава позицията `и, което не е друго нещо, освен непрестанно усилие за възвръщането на земния ред и на земния морален код : възможно е, много хора да не схващат това а и много християни съвестно да чествуват „съботата“ именно като такива ; но ако сме задължени да се съобразяваме със съвестта на такива християни та да не нараняваме никого, то все пак ние имаме правото, и това е наш дълг, да попитаме — върху каква писмена основа се обосновават подобни схващания. Въпреки това, не с хорската съвест и убеждения трябва да се занимаваме в момента, но с намерението на Божия Дух, изложено в Новия Завет ; затова молим всеки читател християнин да се даде добра сметка за своята позиция относно „седмия ден“ или „съботата“ и относно „първия ден на седмицата“ или „Господния ден“. [4]
Нека видим сега връзката между „съботата“ и „реката“, която извираше от Едем. За пръв път става дума за „Божия поток“ в Писанието (Псалм 65:9) и тук повдигаме този въпрос във връзка с почивката на Бога.
Когато Бог си почиваше сред своето творение, цялата вселена се радваше на благословение, защото Бог не можеше да си почива през съботния ден без святото и благословено въздействие на тази почивка да не се разпространи над цялата земя. Но, уви ! Изворите, които изтичат от Едем, сцената на земната почивка, скоро биват спрени в тяхното течение, защото грехът е дошъл да прекъсне почивката на творението. Обаче, и нека Бог бъде благословен, грехът не спря Бог в неговото дело, той само Му отвори едно ново поле за действие и, навсякъде, където Бог действува, също виждаме реката да тече. Така, когато Той ръководи, със здрава и простряна напред ръка (Второзаконие 4:34 ; 5:15 ; 7:19 ; 11:2), армиите, които е откупил, прекарвайки ги през сухите пясъци на пустинята, виждаме как в нея потича река, извираща не от Едем, а от една разцепена скала, хубаво и точно онагледяваща картината на принципа, според който суверенната благодат действува в полза на грешниците като утолява нуждите им. Тук не се касае само за творението, но и за изкуплението. „Скалата беше Христос“ (1 Коринтяни 10:4), Христос ранен заради изцелението на своя народ. Пропуканата скала беше във връзка с обитаването на Всевишния в шатрата ; и в тази връзка има нещо, разкриващо една морална красота : Бог, обитаващ в една палатка и Израел, пиещ вода от Скалата ! Какъв красноречив език за всяко слушащо ухо и какво само назидание за всяко сърце отделено за Бога !
Колкото повече навлизаме в историята на Божиите пътища виждаме и реката да следва един друг път : „В последния ден, великият празничен ден, Исус застана и извика, като каза : Ако някой вярва в Мен, нека дойде при Мен и да пие. Ако някой вярва в Мен, както казва Писанието, реки от жива вода ще потекат от утробата му“ (Йоан 7:37-38). Виждаме, че тук източникът на реката е друг и тя тече по друг канал ; в известен смисъл източникът си е все същият, т. е. самият Бог, но в Христос тя е в Бога познат в една нова връзка и според един нов принцип. Господ Исус, в Глава 7-ма от Евангелието на Йоан, е там духом, извън всякакъв съществуващ ред на нещата и се представя като изворът на реката на живата вода, а личността на християнина трябва да се преобрази в нейното речно легло. Някога Едем трябваше да разпространява водите си извън своите предели, за да напоява земята и да я прави плодродна ; по същият начин и в пустинята, след като скалата бива ударена, тя е призвана да дарява с прохладни води зажаднелите израилеви войски. Същото е и сега : всеки, който вярва в Исус, е призван да изтичат от него благодатните води, чието легло е самият той, за полза на всички, които го заобикалят. Християнинът трябва да се счита за речното корито на многообразната Христова благодат, раздавана в полза на едни беден и клет свят ; колкото повече този християнин раздава, толкова повече свободно ще получава. „Един раздава щедро, и още му се прибавя, а друг е извън мярка пестелив, и си е само беден“ (Притчи 11:24). По такъв начин християнинът се намира в положение, при което се ползува едновременно с най-приятните привилегии и има най-величествената отговорност. Той е призван да бъде постоянен свидетел на благодатта на Този, в когото вярва и да изразява непрестанно същата тази благодат.
При това, колкото по-добре разбере своите привилегии, толкова по-добре ще изпълни и задълженията си. Колкото повече, по навик, се храни духовно с Христос, толкова повече взорът му ще се задържа върху Исус, а сърцето му ще бъде още по-изпълнено с възхитителната личност на Спасителя ; и животът му и характерът му, ще дадат едно вярно и недвусмислено свидетелство за благодатта, която му е била разкрита и от която той вкусва. Същевременно, вярата е тази, която дава сила на службата, сила на свидетелството и сила на култа. Ако животът ни не е изпълнен от „вярата в Божия Син, който ме възлюби и предаде Себе Си заради мен“ (Галатяни 2:20), ние няма да бъдем нито полезни служители, нито верни свидетели, ни истински обожатели. Ще можем да вършим много неща, но без да служим на Христос, ще говорим много, но без да свидетелствуваме на Христос, ще парадираме голямо благочестие, но без да извършваме един духовен и истински култ.
И най-сетне, отново става дума за „реката на Бога“ в последната глава на Откровението. „След това ми показа реката и водата на живота, блестяща като кристал, която извираше от престола на Бога и на Агнето (Откровение 22:1). Това са онези потоци на реката, за които говори Псалмистът, които радваха Божия град „светото жилище на Всевишния“ (Псалм 46:4 ; Сравни също Иезикилия 47:1-12 и Захария 14:8). Вече нищо не е в състояние да навреди на извора или да прекъсне водния поток. „Божият трон“ е олицетворението на вечната стабилност ; присъствието на „Агнето“ пък сочи, че този трон е положен върху непосредствената основа на извършеното изкупление. Тук, това не е тронът на Бога Създател, нито този на Бог, който е властвуващ в своето провидение, а тронът на Бога Изкупител. Когато виждам „Агнеца“ (= Агнето) , аз знам какви са отношенията между Божият трон и мене самия в качеството ми на грешник. Божият трон, като такъв, не само ми вдъхва страх ; когато Бог се разкрива чрез личността на „Агнеца“, сърцето се чувствува привлечено и съвестта успокоено. Кръвта на Агнеца измива съвестта от всяко петно на греха и го освобождава изцяло в присъствието на една ненакърнена святост, която не може да толерира греха. Върху кръста, всичките изисквания на Божията святост бяха напълно удовлетворени, така че, колкото по-добре разбираме тази святост, толкова повече можеме да оценим кръста. Колкото повече ценим святостта, толкова повече ще цениме и делото на кръста. Благодатта царува „чрез правда за вечен живот чрез Исус Христос, нашия Господ“ (Римляни 5:21). Поради това Псалмистът призовава светците да чествуват Всевишния Господ, припомняйки си Божията святост. Възхвалата е ценен плод на изкуплението, но преди един християнин да може да възхвалява, мислейки за Божията святост, то той трябва да я осмисли като се постави, посредством вярата, по-нататък от кръста, не откъм страната на хората и на смъртта, но откъм тази на Бога и на възкресението, ако бих могъл така да се изразя.
След като сме очертали течението на реката от Битие до Откровение, сега накратко ще се спрем на положението на Адам в Едем. Видяхме вече Адам като Христов тип ; но трябва да го разглеждаме не само като тип, но и като личност ; на него трябва да гледаме не само като на абсолютно представляващия втория човек „Господ на небето“, но и като някой, който носи своята лична отговорност. Бог беше поставил едно свидетелство в Едем, всред тази хубава сцена на творението, и това свидетелство същевременно беше изпитание за създанието : то говореше за смърт всред живота, защото Бог беше казал : „В деня, в който вкусиш от него ти непременно ще умреш“ (2:17). Странна и тържествена фраза, но толкова необхадима ! Животът на Адам зависеше от пълното му подчинение ; това, което го свързваше с Вечния Бог[5] беше подчинението, основаващо се върху едно подразбиращо се доверие в истината и любовта на Този, който му беше дал това високо положение, където той беше ; само доколкото Адам му се доверяваше, дотолкова и можеше да Му се подчини. Глава 3-та ще ни разкрие по-подробно значението и истинността на този факт, но тук искам да привлека вниманието на читателя върху интересния контраст, който съществува между свидетелството дадено в Едем и свидетелството на настоящето управление. В Едем, когато всичко беше живот, Бог говори за смърт ; сега, точно обратното, когато всичко е вече само смърт, Бог говори за живот ; защото беше речено : „В деня, в който вкусиш от него, непременно ще умреш“, сега, обратното на това се казва : „Вярвай и ще живееш“ ! Но както в Едем неприятелят се помъчи да унищожи свидетелството на Бог, относно резултата, който щеше да последва от неподчинението, от отхапването на плода, по същия начин сега Сатаната се мъчи да унищожи свидетелството на Бог, относно резултата, произтичащ от вярата в Евангелието.
Бог беше казал : „В деня, в който вкусиш от него, непременно ще умреш“ ; — а змията твърди : „Вие в никакъв случай няма да умрете“. И сега, когато Писанието ясно оповестява, че този, „който вярва в Сина, има вечен живот“ (Йоан 3:36), същата тази змия се мъчи да убеди хората, че нямат този живот и че преди да са почувствували, направили, експериментирали всякакъв вид неща, те не могат да претендират, че ги притежават. Ако вие, драги читателю, още не сте повярвали от все сърце в свидетелството на Бога, умолявам ви, вслушайте се в Божието Слово, а не в подстрекателствата на змията. „Който слуша Моето учение и вярва в Този, който Ме е пратил, има вечен живот и няма да дойде на съд, а е преминал от смъртта в живота“ (Йоан 5:24).
Тази част от книга за Битието ни показва пълната провала в състоянието на нещата, които ни занимаваха досега. Тя изобилствува с принципи от най-голямо значение, и напълно основателно е бивала обсъждана и използвана от всички онези, които са имали присърце да известят истината, що се отнася до провалата на човека и начините, установени от Бога, за да бъде измъкнат от нея.
Змията се появява на сцената с един безочлив въпрос, с който цели да хвърли съмнение върху божестевното откровение ; този въпрос е ужасният модел, предшественник е на всички безбожни въпроси, повдигнати по света от твърде усърдните служители на змията ; въпроси, които могат да бъдат оборени единствено чрез върховния и Божествен авторитет на светото Писанието.
„Истина ли каза Бог, да не яде от всяко дърво в рая ?“ (3:1). Такъв е коварният въпрос на Дявола. Ако Божието Слово се бе „вселило богато“ в сърцето на Ева (Колосяни 3:16), нейният отговор щеше да бъде прост, прям и решителен. Има само един единствен начин, по който може да се отговори на въпросите и подхвърлянията на дявола ; това е, те да бъдат взети като идващи от него и да бъдат отхвърлени чрез Божието Слово. Сърцето, което дори и за миг се вслушва в тях, рискува да загуби единствената сила, с която могат да бъдат оборвани. Дяволът не се представя открито на Ева, казвайки : „Аз съм Сатаната, Божият враг, и идвам за да Го охуля и за да ви погубя !“ Подобен език обаче не би бил свойствен на характера на змията : въпреки това, той успява да извърши цялото това дело повдигайки съмнения в ума на създанието. Позитивистична недоверчивост представлява допускането на въпроса „Истина ли каза Бог ?“, когато е известно, че Бог каза ; а и самият факт да се приеме и допусне този въпрос, доказва, че сме неспособни да го оборим. Самият начин на изложение на Евиният отговор сочи, че тя бе допуснала в сърцето си коварния въпрос на змията ; тя не само че не се придържа плътно към Божието Слово, но добавя към това Слово. Но, независимо дали някой добавя е или съкращава нещо от Него, с това само този някой показва, че Словото не е залегнало в сърцето му и не управлява съвестта му. Ако човек намира щастието си в послушанието, ако в Него намира храната и питието си, ако живее „от всяка дума, която излиза от Божията уста“ (Матей 4:4), той ще се научи да познава това Слово и ще бъде внимателен към Него ; няма да е възможно да остава равнодушен към Него. Господ Исус, в борбата си със Сатаната, прилага Словото с правилност и с абсолютна точност, защото се хранеше с Него и го ценеше повече от всичко друго. Той не можеше да го цитира погрешно или пък да се лута в търсене на приложението му, и още повече пък да бъде безразличен към Него. Ева постъпва другояче ; тя оставя сянката на съмнението да легне върху Божието Слово, тя добавя към нея. Повелята беше проста : „Да не ядете !“ ; защо тогава да се добавя към нея „и да не се докосвате“ ?. Бог не бе споменавал нищо за „докосване“ а и беше ли това поради незнание или поради безразличие, или просто представяйки Бога в една произволна светлина, или пък поради всичките тези причини едновременно, но ясно е, че Ева бе извън обсега на простото доверие в Святото Божие Слово и в подчинението на това Слово. „По думите на устата Ти, аз се пазех от пътищата на притеснителя“ (Псалтир 17:4).
Нищо по-важно от начина по който Словото навсякъде бива цитирано, от единия до другия край на Писанието ; нищо не се равнява със значението, което се придава на стриктното подчинение на това Слово ; това подчинение, ние го дължим на Божието Слово просто защото То е Божие Слово. Да се повдига съмнение, когато Бог е говорил, е богохулство. Ние сме създания, Бог е създателят ; Той с пълно право, следователно, може да изисква това подчинение. И въпреки невярващият да окачествява това подчинение като „сляпо“, християнинът го нарича „умно подчинение“, защото то се обосновава от знанието, което той има, че се подчинява именно на Божието Слово. Ако някой не познава Божието Слово, за него основателно може да се каже, че се намира в мрак, тъй като е известно, че не може да има никакъв лъч светлина, нито в съмите нас, нито извън нас, който да не произтича от това чисто и вечно Слово. Всичко, което ни е необходимо, е да знаем, че Бог е говорил, тогава подчинението се превръща в най-висша сфера на разумна дейност. Когато душата се е възмогнала до Бога, тя се е издигнала до най-висшият източник на авторитети. Никой човек, нито което и да е събрание от хора, няма правото да изисква подчинение на своето слово базиращо се върху простата причина, че това слово е негово. Поради това и изискванията на Римската Църква са безбожни и самонадеяни. Като изисква подчинение, последната узурпира правото, което единствено са полага на Бог ; всички, които `и се подчиняват, лишават Бога от правото Му. Римската Църква има претенцията да застане помежду Бог и човешката съвест, но кой безнаказано може да извърши подобно нещо ? Когато Бог говори, човек е длъжен да се подчинява : щастлив е още, ако го прави ; тежко му, ако не го прави ! Недоверчивостта може да хвърли съмнение върху това, че Бог е говорил, а суеверието - да постави нечий човешки авторитет между моята съвест и това, което Бог е казал. Така и едното и другото ни лишават всъщност от Словото, и следователно, от безкрайното щастие, което съпътствува подчинението на това Слово. Всеки акт на подчинение съдържа един благослов ; но от момента, в който душата се поколебае, неприятелят печели предимство над нея и той ще си послужи с него, за да я отдалечи колкото се може повече от Бог. Така, в главата която разглеждаме, Сатаната добавя към въпроса си : „Истина ли каза Бог ?“ следното твърдение : „Не, няма да умрете !“ (3:4). Най-напред той подлага на съмнение това, че Бог е говорил, после открито опровергава това, което Бог е казал. Този тържествен факт е достатъчен сам по себе си, за да докаже напълно доколко опасно е да допуснем в сърцето си дори едно единствено усъмняване в самото откровение или в неговата пълнота и цялост. Рафинираният рационализъм върви по петите на откритото неверие, а недоверието, което дръзва да съди Божието Слово, не стои далеч от атеизма, който отрича съществуването на Бога. Ако Ева не беше вече изпаднала в нехайство и равнодушие по отношение на Божието Слово, тя никога нямаше да се вслуша в опровержението на Сатаната спрямо Бога. Тя също бе имала своите „фази на вяра“, както се изразяват днес, или по-точно казано, своите „фази на неверие“. Тя понесе да слуша опроврежението спрямо Бог от страна на едно създание, защото Божието Слово бе загубило истинския си авторитет в сърцето `и, в съвестта `и и в ума `и ; нейният пример дава една от най-тържественните поуки за всички онези, които са застрашени да бъдат впримчени в безбожието на рационализма. Няма никаква истинска сигурност за душата извън една дълбока вяра в пълното вдъхновение и в най-висшия авторитет на „цялото Писание“. Онзи, който притежава такава вяра ще има един победен отговор срещу всяко възражение, повдигнато срещу това Слово, независимо дали идва от Рим или от рационалзма на Германия. „Няма нищо ново под слънцето“ (Еклисиастъ 1:9). Злото, което в наши дни корумпира самите извори на религиозната мисъл и чувства в най-хубавите краища на Европа, е същото, което се промъкна в Евиното сърце в Едем и я погуби. Ева се вслуша във въпроса :„Истина ли каза Бог ?“ и тази е първа крачка водеща до падението `и : крачка по крачка и степен след степен, тя стигна до положението да се преклони пред змията и да го (Сатаната) признае като свой Бог и като източник на истината.
Да, читателю, змията зае мястото на Бога, а неговата лъжа, мястото на Божията Истина. И каквото се случи с падналия човек, се случи и с неговото потомство. За Словото Божие няма вход в сърцето на неродения изново човек ; но това сърце е в такова състояние, че се намира отворено за лъжата на Сатаната ; ето защо Господ казва на Никодим : „Трябва изново да се родите“ (Йоан 3:9).
Необходимо е, обаче, да се отбележи начинът, използуван от Сатаната, за да разклати доверието на Ева в Божията истина и да я постави в зависимост от някакво могъщество на безбожния „разум“. Сатаната успява да постигне това като разколебава Евиното доверие в Божията любов и в това, което Бог е казал ; след това, като намеква пред Ева, че Божието свидетелство не се основава върху любовта. „Защото, казва той, Бог знае, че в деня, в който вкусите от тях, ще ви се отворят очите и ще бъдете като самия Бог, знаещи какво е добро и какво е зло“ (3:5). Все едно, че дяволът е казал : „Във вкусването от този плод, от който Бог ви лиши, има само едно положително преимущество ; защо трябва да се доверявате на свидетелството на Бог ? Вие не можете да имате доверие някому, който, явно е, не ви обича, защото ако ви обичаше, щеше ли да ви попречи да се радвате на една положителна и реална привилегия ?“. Ако ли Ева се бе просто облегнала на безкрайната Божия доброта, тя щеше да бъде в сигурност и щеше да се противопостави на влиянието на цялото това разсъждение ; тогава тя щеше да отвърне на змията : „Изцяло се доверявам на Божията доброта и намирам, че е невъзможно Той да ме е лишил от някакво реално благо. Ако този плод беше добър за мене, Той непременно щеше да ми го даде, а фактът, че Бог ми го забранява - доказва, че ако вкуся от него, вместо да се почувствувам по-добре, бих била много по-зле. Убедена съм в любовта и в истината на Бога, и считам, че ти си злодей, дошъл тук, за да отвърне сърцето ми от извора на всяка доброта и всяка истина : Махни се от мене, Сатана !“.
Това би бил правилният отговор ; Ева обаче не го дава : доверието `и в любовта и в истината се огъна и всичко бе загубено. В сърцето на падналия човек вече няма място за Божията любов и истина ; то ще е чуждо както на едната, така и на другата, докато не бъде обновено от Светия Дух.
Ще бъде интересно да преминем от лъжата на Сатаната към Божията любов и към Неговата истина, към мисията на Господ Исус, който дойде от лоното на Отца с целта да разкрие това, което Бог е в действителност. „Благодатта и истината“ , двете неща, които човек загуби чрез падението си „дойдоха чрез Исус Христос“ (Йоан 1:17). Исус беше верният свидетел на това, което Бог е (Откровение 1:5). Истината разкрива Бог такъв, какъвто е, но тази истина в Христос е свързана с откровението за пълната благодат. Така че, откровението за Божията същност, вместо да допринесе за погублението на грешника, се превръща в основата на вечното му спасение. „А това е вечен живот - да познаят Теб, единственият истинен Бог, и Исус Христос, когото си изпратил“ (Йоан 17:3). Не е възможно да познаеме Бога и да нямаме живот. Загубата ни на познанието за Бога, бе смъртта ; познанието на Бога, обаче, е живот. Това изцяло поставя живота извън нас и го прави зависим от това, което Бог в действителност е. Каквато и да бъде степента на самопознание, до която сме достигнали, не е казано : „Това е вечният живот - те сами да се познават“, въпреки че, безсъмненно „познаването на Бога“ и „себепознанието“, погледнати под различни ъгли, са свързани едно с друго. Вечният живот е свързан с първото, а не с второто : Да познаваме Бог такъв, какъвто е, означава живот, а „всички, които не познават Бог . . . ще бъдат наказани с вечна погибел от лицето на Господа“ (2 Солунци 1:9).
Свръхважно е да приемем, че това, което в действителност обосновава положението на човека и неговата позиция, това е познанието или непознаването за Бога. Такъв е именно знакът, бележещ положението на човека и определящ бъдещата му съдба. Ако човек е лош в помслите си, в словата си и в действията си, това произтича от непознанието му на Бога ; ако, от друга страна, мислите му са чисти, и в убежденията си е свят, преизпълнен с благодат в делата си, всичко това е само практическият резултат от познанието, което има за Бога. Не е по-различно от онова, което засяга бъдещето на човека. Познаването на Бог е солидната основа на едно безкрайно щастие и на една вечна слава, а непознаването Му е вечна погибел. Всичко, следователно, се заключава в познаването на Бога : то оживява душата, очства сърцето, успокоява съвестта, издига чувствата и обичтта и освещава изцяло характера и поведението.
Учудващо ли е тогава, че твърдото намерение на Сатаната беше да лиши създанието от истинското познание за единствения, истинския Бог ? На Ева той даде една невярна идея за Бога подсказвайки `и, че Бог не е добър : това именно беше тайният извор на цялото зло. По-нататък вече няма никакв значение каква форма ще да е взел грехът ; по какъв канал ще да е протекъл, под чие управление ще да се е застанал или какъв външен вид ще да е взел, вече всичко произтича винаги от този един и същ извор : непознаването на Бог. И най-изтънченият и образован моралист, и най-привидно благочестивият човек, и най-благосклонният филантроп, ако не познават Бога са толкова далече от живота и от истинската святост, колкото и митаря от леката жена. Блудният син беше дотолкова грешник и дотолкова отдалечен от бащата в момента, в който прекрачваше прага на бащината къща, колкото по времето, когато бе пасъл прасетата в далечната страна (Лука 15:13-15). Същото се получи и в случая с Ева. От момента, когато се измъква от Божията ръка, когато се откъсва от положението си на абсолютна зависимост от Словото Му и от подчинението си на това Слово, тя се предаде на алчущата власт, управлявана от Сатаната и за своята пълна провала.
Стих 6-ти ни изправя пред трите неща, за които говори Йоан : „похотта на плътта, похотта на очите и гордостта на живота“ (1 Йоан 2:16), три неща, в които, както казва самият апостол, се заключава „всчко, което е в света“. От момента, в който Бог бива изключен, тези неща неминуемо започват да властвуват. Ако ние не постоянствуваме в щастливата си сигурност за Божията любов и за Неговата истина, за Неговата благодат и вярност, ние ще се предоставим на един от споменатите по-горе принципи, или, може би едновременно на всичките ; с други думи, ние ще се предоставим да бъдем управлявани от Сатаната.
Ако си кажем истината, човек не разполага със свободен избор. Човекът, който сам се ръководи, е ръководен в действителност от Сатаната, а иначе, Бог е този, който го ръководи. Всъщност, трите средства, с които Сатаната процедира са „похотта на плътта, похотта на очите и гордоста на живота“. Това са онези три неща, които Сатаната представи на Господ Исус, когато Го изкушаваше. Дяволът започна да изкушава втория Адам като го призова да се измъкне от положението на абсолютна зависимост към Бога : „Заповядай тия камъни да станат хлябове !“ (Матей 4:3). Не иска от Исус да постъпи като първия човек, само издигайки се над това, което в действителност е, а иска от Него да даде доказателства, за това, което е всъщност. После предлага на Исус всичките световни царства и тяхната слава, и, най-сетне, Го пренася на крилото на храма и там Му подсказва да се представи във внезапно и чудно представление пред адмириращия Го народ, насъбрал се в подножието на храма (Сравни Матей 4:1-11 и Лука 4:1-13). Очевидната цел на всяко от тез изкушения беше Господ да бъде подведен та да се отклони от положението Си на пълна зависимост от Бога и на цялостното Си подчинение на волята Му ; но всичко биде напразно. „Писано е“ - такъв беше неизменният отговор на единствения зависим човек, единственният лишен от самия себе си, единственият Съвършен човек. Други мже би са предприели да се само управляват : що се отнася до Него, единствено Бог Го ръководи. Какъв само пример е това за вярващите при всичките положения, в които могат да се окажат ! Исус се придържаше към Писанието и стана победител ; без друг меч освен този на Духа, Той се сражава и спечели славна победа. Какъв контраст между Него и първият Адам ! На първия всичко му говореше за Бога, на последния Адам, всичко Му говореше против Бога. Единият притежаваше рая с всичките му прелести ; другият се намираше всред пустинята и всичките `и лишения ; първият се довери на Сатаната, вторият се повери на Бога ; първият беше изцяло победен ; вторият - пълен победител. Благословен да бъде Бог за всяка благодат, която поставя съдбата ни в ръцете на Този, който е толкова могъщ, че да победи, толкова могъщ, че да спаси !
Да видим сега, доколко Адам и Ева можаха да се възползуват от привилегията, която Сатаната им беше обещал. Това проучване ще послужи да бъде хвърлена светлина върху един много важен по отношение на падението на човека пункт. Всевишният Бог беше наредил всичко така щото в падението и чрез падението, човек да придобие нещо, което преди това не бе имал, а именно - съвест, познанието за доброто и злото. Очевидно е, че преди падението човек не можеше да притежава това познание. Не можеше да има никаква представа за злото дотогава, докато то не се появеше там, за да бъде познато от него ; човекът се намираше в състояние на невинност, т. е., на непознаване на злото. В падението и чрез падението той се сдоби със съвест и виждаме, че първият ефект на тази съвест е да го смути и уплаши. Сатаната изцяло бе заблудил жената ; беше казал : „Ще ви се отворят очите и ще бъдете като Бог, знаещи добро и зло“, но беше пропуснал важна част от истината, а именно, че ще узнаят доброто без да имат силата да го вършат и че ще узнаят злото, без да могат да го избегнат. Опитът да се издигнат по стъпалата на моралното съществуване, водеше до загубата на истинското издигане : човекът се превърна в едно същество деградирало, слабо, измъчвано от страх, преследвано от съвестта си, заробено от Сатаната. „Очите им се отвориха“, верно е ; но това беше, за да видят собствената си голота, тъжната си участ. Те бяха „нещастни и жалки, и бедни, и слепи, и голи“ (Откровение 3:17), един тъжен плод от дървото на познанието ! Адам и Ева не придобиха никакво ново познание за Божията доброта, никакъв нов лъч от Божествената светлина, извираща от чистия и вечен източник на тази светлина. Уви ! не. Още първият резултат от тяхното неподчинение и от тяхното търсене на познанието, беше откритието, че са голи.
Добре е, това да бъде разбрано ; добре е също да се знае какво е въздействието на съвестта върху душата и да научим, че тя не може да направи от нас друго, освен плахи същества - доколкото тя дава усещането за това, което сме в действителност. Много хора се заблуждават в това отношение и вярват, че съвестта води към Бога. Виждаме ли тя да го е направила в случая с Адам и Ева ? Разбира се, че не ; няма да го стори и за никой друг грешник. И как ли би могла ? Как чувството за това, което съм би могло да ме отведе при Бога, ако това чувство не е съпътствувано от вярата в това, което е Бог ? Чувството за това, което представлявам ще събуди срамът, угризенията, тревогата ; то може да определи някои усилия от моя страна, за да се смекчи състоянието, което то ми разкрива ; но самите тези усилия, далеч от това да ме отведат при Бога, действуват по-скоро като една нова завеса, която ще го скрие от очите ми. Така, откритието на Адам и Ева за тяхната голота, бе последвано от едно усилие от тяхна страна, та да прикрият тази голота. „Те съшиха смокинови листа и си направиха препасници“ (3:7). Това е първото споменаване за опит, направен от човека за смекчаване на състоянието му със собствени, измислени от него средства и ако внимателно разгледаме този факт, ние ще извлечем от него едно задълбочено напътствие спрямо реалния характер на човешката религия през всички времена. На първо място виждаме, че не само по отношение на това, което касае Адам, но във всички възможни случаи, първото усилие на човека, за да смекчи състоянието си, произтича от усещането за неговата голота. Той е гол, това е безспорно ; и всичките му дела са резултат от това, което той е в действителност : всичките му усилия няма да го измъкнат от това положение. Трябва да знам че съм облечен, преди да направя каквото и да е, което да е приемливо пред Бога ; в това именно е залегнала разликата между истинския християнизъм и човешката релгия : християнизмът се гради върху факта, че човек е облечен, докато човешката религия се обляга на факта, че човек е гол. Християнизмът има за отправна точка това, което представлява целта на човешката религия. Всичко, което истинският християнин върши, върши го защото е облечен, чудесно облечен, а всичко, което върши природният религиозен човек, върши го, за да стане облечен. Разликата е огромна. Колкото повече проучваме природата на човешката религия, във всичките `и фази, толкова по-добре ще видим пълната негодност на тази религия да смекчи човешкото състояние или дори да допълни чувството, което той самият има за своето състояние. Човешката религия може да бъде достатъчна някое време ; тя може да бъде достатъчна толкова, колкото и смъртта, съдът и гневът на Бога са разглеждани от разстояние, доколкото човек мисли за тях, но когато се стигне до там тези ужасяващи реалности да бъдат погледнати право в очите, тогава човек чувствува, че е напълно вярно това, че човешката религия е „едно много късо легло“, за да се изтегнеш в него, „едно много тесно покривало“, за да се завиеш с нея (Исая 28:20).
Веднага щом Адам чу гласа на Вечния Бог в рая, „достраша го“, защото, както и самият той изповядва „беше гол“ ; да, гол, въпреки покривало, с което си е послужил, за да се завие. Това покривало не удовлетворяваше дори собствената му съвест, това е очевидно, защото ако съвестта му беше божествено удовлетворена, той нямаше да се бои. „Ако нашето сърце не ни осъжда, ние имаме дръзновение спрямо Бог (1 Йоан 3:21). Но дори ако човешката съвест не намира почивка в усилията на човешката религия, колко по-малко Божията святост би намерила в нея ?
Препасникът, който Адам си беше сложил не можеше да го скрие от Божиите очи, а той не можеше пък да Му се покаже гол : ето защо, той побягна, за да се скрие. Съвестта всякога е постъпвала така : тя кара човека да се крие от лицето на Господ Бог ; и всичко, което религията може да даде на човека, е само покривало, което да го скрие от Божиите очи. Това е едно малко скривалище, защото рано или късно човек трябва да е срещне с Бога, и ако няма нищо друго, освен тъжното чувство за това, което е в действителност, то той може единственно да бъде уплашен и непременно ще бъде нещастен. И наистина, повече нищо не липсва освен ада, за да допълни терзанието на този, който знаейки че му предстои да се срещне с Бога, не познава друго освен собствената си неспособност да се яви пред Него. Адам нямаше да се страхува, ако беше познал съвършенната Божия любов, защото „в любовта няма страх, а съвършенната любов пропъжда страха ; защото в страха има наказание ; а който се страхува, не е станал съвършен в любовта“ (1 Йоан 4:18). Адам не знаеше това, защото беше повярвал в лъжата на Сатаната. Той мислеше, че Бог е любов по-малко от всичко друго ; затова беше готов да извърши каквото и да било друго, само и само да не се одързости да се покаже в Негово присъствие. Това, всъщност, беше невъзможно ; грехът беше на лице, а Бог и грехът не могат да бъдат заедно. Ето защо, колкото дълго грехът тежи на съвестта, толкова дълго ще има и съзнание за отдалечаването на Бога. „Божиите очи са твърде чисти, за да гледат на злото“ (Авакум 1:13). Грехът, където и де се намира, може единственно де срещне Божия гняв.
Но не е само съзнанието за това, което съм ; има също, слава Богу и откровението за това, което е Бог - и именно падението на човека даде повод за това ощастливяващо откровение. Бог не беше се разкрил напълно в творението ; чрез него беше разкрил „вечното си могъщество и божествеността си“ (Римляни 1:20), но Той не беше разкрил, в дълбочина, всичките тайни на Своята природа и на характера Си. Сатаната, следователно, допусна голяма грешка, като реши да се намеси в Божието творение ; по такъв начин той превърна себе си в инструмента на собствената си провала и на вечния си срам : „Безредицата, която приготви, ще се обърне върху неговата глава и злодейството му ще падне върху темето му“ (Псалтир 7:16). Дяволската лъжа само даде повод за пълното проявление на истината що се отнася до Бога. Творението никога не би могло да изяви това, което Бог е. В Бог имаше много повече от мъдрост и от могъщество ; в Него имаше любов, милосърдие, святост, справедливост, благост, нежност, дълготърпеливост. Къде другаде, ако не всред един свят от грешници биха могле да се изявят всички тези съвършенства ?
Най-напред Бог слиза, за да сътвори ; после, след като змията си позволи да се намеси в творението, Бог слезе, за да спаси. Именно това ни разкриват първите слова на Господ Бог след грехопадението : „И извика Господ Бог на Адам и му рече : Къде си ?“ (3:9). Този въпрос доказваше две неща, а именно, че човекът бе погубен и че Бог беше дошъл да го потърси ; той доказваше грехът на човека и благодатта на Бога. „Къде си ?“ Каква вярност, каква чудесна благодат в тези слова, които сами по себе си разбулват реалността на човешкато състояние и разкриват истинския характер на Бога и неговото благоразположение към съгрешилия човек. Човекът беше погубен, но Бог слезе, за да го потърси, за да го накара да излезе от мястото, където беше се скрил измежду райските дървета, за да го накара да намери в щастливото доверие на вярата едно убежище за самия себе си. Това беше благодатта. За да бъде сътворен човекът от прахта на земята, беше необходимо могъщество, за да се потърси човекът в неговото падение, беше необходима благодат. Но кой ли би могъл да даде израз на всичко, което се съдържа в идеята, че Бог търси, че Бог търси грешника ! Какво ли бе съзрял Блаженният Бог в съгрешилия човек, за да се заеме да го търси ? В него Той видя онова, което овчарят зърна в заблудената овца, онова, което жената съзря в драхмата и онова, което бащата на блудния син видя в своя син : грешникът има цена в Божиите очи.
Как обаче грешният човек отвръща на верността и на благодатта на благословения Бог, който го викаше, казвайки му „Къде си ?“ Уви ! Отговорът на Адам сочи единственно дълбочината на злото, в което беше изпаднал. „И той отговори : чух гласа Ти в рая, и ме достраша, защото съм гол и се скрих. И рече Господ Бог : Кой ти каза че си гол ? Ял ли си от дървото, от което ти забраних да ядеш ? Адам отговори : жената, която ми даде Ти - тя ми даде от дървото и аз ядох“ (3:10-12). Виждаме как Адам фактически прехвърля позорното си падение върху обстоятелствата, в които Бог го е поставил ; т. е. непряко, върху самия Бог. И така е бивало винаги със съгрешилия човек : той обвинява всякого и всичко, с изключенние на самия себе си. Истински смирената душа, напротив, пита : „Нали аз съгреших ?“ Ако Адам се бе самоопознал, неговият език би бил различен от този, който държеше, но Адам не познаваше нито себе си, нито Бога ; ето защо, вместо да се самообвини, той прехвърли грешката върху Бога.
Такава беше потресающото човешко състояние. Той бе загубил всичко : своето надмощие, своето достойнство, своето щастие, невинността си, чистотата си, покоя си, и което беше още по-лошо, обвиняваше Бог, че е причина за мизерността му [6]. Той беше там, един заблуден и виновен грешник, и въпреки това, се самооправдаваше, обвинявайки Бога.
Но именно тогава, когато човек беше стигнал дотам, Бог започна да разкрива Себе Си и да разгръща намеренията на своята изкупителна любов, в това точно е залегнало истинското основание за мир и щастие на човека. Когато човек вече е приключил със самия себе си, тогава Бог може да покаже това, което е, но не и преди това. Трябва човек изобщо да изчезне от сцената със всичките си неоснователни претенции, самохвалства и богохулни разсъждения, преди Бог да може или да пожелае да се разкрие ! Така за Адам, докато се криеше между райските дървета, Бог задействува чудесният план на изкуплението, чрез механизма на поразеното женско семе[7], и тук научаваме за онова, което единствено може да доведе умиротворения и уповаващ се човек пред Бога. В това отношение вече видяхме безсилието на съвестта. Съвестта прокуди Адам между райските дървета ; разкритието на Бога го довежда пред Божието лице. Съзнанието за това, което е бил, го изпълва с ужас ; разкритието за това, което е Бог, го успокоява.
В това има нещо твърде утешително за покрусеното от тежестта на греха сърце. Реалността за това, което Бог е, се изправя пред реалността за това, което съм аз и в това точно се състои спасението. Необходимо е Богът и човекът да се срещнат, или в благодат, или в съд, и точката на това срещане е там, където Богът и човекът се разкриват такива, каквито са. Щастливи са онези, които успяват това чрез благодатта ; горко на онези, които трябва да се срещнат с Бога като подсъдими ! Бог се грижи за нас и дейтвува спрямо нас в зависимост от това, което сме ; пътищата му към нас, произтичат от това, което самият Той е. На кръста, Бог слиза с благодат, в глъбините не само на нашето негативно състояние но и в нашето позитивно състояние на грешници и ни дарява с пълен мир. Ако Бог е дошъл да ме намери в действителното ми състояние и положение и сам е приготвил лек, който да съответствува на размера на злото, в което съм потопен, всичко веднъж за винаги е уредено. Но всички онези, които не виждат така, през вярата, Бог на кръста, скоро ще се срещнат с Него на съда, за да бъдат третирани от Него, според това, което Той е, и което те са. Веднага, след като една душа бъде заставена да узнае реалното си състояние, тя няма мир, докато не успее да намери Бога на кръста ; тогава в Него самия, тя намира покой. Бог е отдихът и убежището за вярната душа ; да бъде благословено името Му ! Човешките дела и справедливост са поставени така на своето място веднаж за винаги. Онези, които се облягат на своите дела и справедливост, наистина можем да кажем това, не биха успели и не могат да достигнат до самопознание, това е абсолютно невъзможно ! Едно съвест, събудено от Божественото могъщество, не може да намери другаде мир, освен във всецялостната жертва на Божия Син. Всички усилия, които човек полага за да наложи собствената си справедливост, произтичат от собственото му непознаване на Божията справедливост. Адам можеше да научи в Божието откровение, отнасящо се до „семето на жената“[8], безполезността на своята препаска от листа. Величието на делото, за което се касаеше, показваше безпомощността на човека да го извърши. — Трябваше грехът да бъде премахнат : човек беше ли в състояние да извърши това дело ? Не, разбира се ! Та нали чрез него грехът беше влязъл. — Трябваше главата на змията да бъде смачкана : беше ли способен човек да стори това ? Не, разбира се ! Той беше станал роб на Сатаната. — Трябваше изискванията на Бога да бъдат задоволени : способен ли беше човек за това ? Не, това беше невъзможно ! Той вече ги беше погазил с крака. — Трябваше смъртта да бъде унищожена : имаше ли човек необходимата мощ да стори това ? Не, той беше неспособен на това, защото сам той, чрез греха, я беше въвел и беше `и дал ужасното `и жило (1 Коринтяни 15:55,56 ; Осия 13:14). Така, на която и страна да се обръщаме, ние виждаме пълното безсилие на грешника. И следователно, самонадеяната лудост на всички онези, които си въобразяват, че могат да съдействуват на Бога във величавото дело на изкуплението, както правят всички, които си мислят, че могат да бъдат спасени иначе, освен „чрез благодатта, чрез вярата“ (Ефесяни 2:8). Обаче, въпреки че Адам беше принуден да съзре, и, чрез благодатта наистина да почувствува своята безпомощност да извърши всичко, което трябваше да бъде направено, Бог въпреки това му разкри, че Той сам щеше да извърши до йота (Матея 5:18) делото, посредством женското семе[9]. С една дума, Бог се нагърбва с цялото дело ; Той прави от него въпрос, изискващ отговор, между Себе Си и змията, защото, независимо че мъжът и жената трябваше поотделно и по различен начин, да пожънат горчивите плодове на грха, обаче на змията Бог рече : „Загдето ти си сторил това“ (3:14). Змията беше причината за падението и за клетостта на човека, и женското семе[10] трябваше да бъде източникът на изкуплението.
Адам чу и повярва на тези неща и в енергията на вярата си „нарече жената . . . майка на всички живеещи“ (3:20). От гледна точка на природата, Ева можеше да бъде наречена „майка на всички умиращи“, но благодарение на Божието откровение, вярата виждаше в нея майката на всички живеещи. „Тя нарече името му : Бен-они (= син на моята мъка), и баща му го нарече Вениамин (= син на дясната страна)“ (35:18).
Благодарение енергията на вярата, Адам можа да понесе ужасните последствия на греха си, а в своето безкрайно милосърдие, Бог му позволи да чуе това, което казваше на змията, преди да му заговори на него самия. Ако би било другояче, Адам би изпаднал в отчаяние. И действително, за нас остава единствено отчаянието, ако трябва да имаме предвид единствено себе си, такива каквито сме, без същевременно да можем да съзерцаваме Бога, такъв, какъвто е разкрит на кръста, за нашето спасение. Никое от Адамовите деца не може да понесе гледката на това, което е в действителност, но и на това, което е сторило, без да изпадне в отчаяние, особено ако не потърси убежище в кръста. Ето защо надеждата не може да се доближи до мястото, късдето всички ония, които отхвърлят Христос, в края на краищата, трябва да бъдат задържани. Там хората ще гледат с отворени очи на това, което са в действителност и на това, което са извършили, без да са способни да търсят утеха и убежище в Бога. Тогава, това което Бог е, ще представлява за тях едно безнадеждно погубление, толкова сигурно, колкото и това, което Той е, представлява сега вечното спасение. Божията святост ще бъде тогава вечно срещу тях, както сега е радост за всичките вярващи. Колкото повече сега си даваме сметка за Божията святост, толкова по добре ще знаем, че сега сме в сигурност ; за окаяните, обаче, същата тази святост, и това представлява една величествена идея, ще бъде ратифицирането на вечната им присъда !
Да спрем сега за момент вниманието си върху поучението, което се съдържа в Стих 21 : „И направи Господ Бог на Адам и на жена му кожени дрехи, с които ги облече“. Великото учение за Божията справедливост е осветено тук посредством един образ. Дрехата, с която Бог беше облякъл Адам, представлява надеждно покритие, защото е направена от Бога ; и същевременно, препаската от смокинови листа беше неефикасно и безполезно покритие, защото е човешко дело. Освен това, дрехата, с която Бог покри човешката голота произхождаше от смъртта ; кръвта беше пролята - същото не беше с Адамовата препаска. Така и сега, Божията справедливост е изявена на кръста, а човешката справедливост е видна в делото на ръцтете му, на това дело, което е омърсено от греха. Облечен в кожената дреха, Адам не можеше да каже, както някога всред листата на райските дървета : „Бях гол“, и той повече нямаше основание да се скрие. Грешникът може да бъде съвършенно спокоен, когато чрез вярата знае, че Бог го е облякъл ; дотогава, да бъдеш спокоен, не може да бъде резултат на нещо друго, освен резултат на самонадеяност или незнание. Да знам, че дрехата която нося и в която се показвам пред Бога, ми бе направена от Него, трябва напълно да успокоява сърцето ми, както и извън този факт - не би могъл да съществува никакъв постоянен отдих.
Последните стихове от нашата глава са много поучителни. Съгрешилият човек не бива да яде от плодовете на дървото на живота, от страх клетото му състояние да не се превърне на вечна злочестина в този свят. Да се яде от плодовете на дървото на живота и да се живее вечно със сегашното ни несретно състояние, би представлявало завършеното ни и окончателно нещастие. От дървото на живота може да се вкуси единствено след възкресението. Да пребиваваш вечно в едно несигурно убежище и в едно греховно и смъртно тяло би било непоносимо. Затова и Господ Бог „изгони човека от Едем“ ; изпъди го в един свят, който навсякъде му сочеше тъжните резултати от грехопадението. „Херувимите“ и „острието на меча“ забраняваха на човека да бере плодове от дървото на живота, а Божието откровение насочваше погледа му към смъртта и към възкресението на женското семе[11] както към източника на живота, на живота, който е извън властта на смъртта. Така Адам беше по-щастлив и в по-голяма сигурност извън рая, отколкото, когато беше в самия рай ; а ако беше останал в Едем, животът му щеше да зависи от него, докато вън от рая, животът му зависеше от друг, а именно, от обещания Христос, и когато Адам вдигаше очи нагоре и срещаше „херувимите и острието на меча“ (3:24), можеше да благослови ръката, която ги беше поставила там, за да препречват пътя към дървото на живота, защото същата тази ръка му бе открила един още по-добър, по-сигурен и по-щастлив път към дървото. Ако херувимите и острието на меча бяха затворили пътя към рая, Господ Исус отвори „един нов и жив път“ (Евреи 10:20), който води към Отца, в светая светих [12]. „Аз съм пътят и истината и животът, никой не идва при Отца, освен чрез Мен“ (Йоан 14:6). Посредством познанието на тези неща сега християнинът напредва в един прокълнат свят, където следите от грехопадението са видими навсякъде ; той е открил чрез вярата пътя, който го води в лоното на Отца и докато може тайно да си отдъхва там, чувствува се възрадван от блаженната увереност, че Този, който го е извел на този път, е отишъл и да му подготви място в „селенията“ на дома на Отца и че ще се върне да го вземе и да го въведе със Себе Си в славата на царството на Отца. Вярващият намира така още от сега, в лоното, в обиталището и царството на Отца, и своят пай, и своето бъдещо жилище и славното си възнаграждение.
Всяка част от книгата за Битието предоставя ново свидетелство за този факт и трябва да се знае : чрез нея ние прелистваме „като в зародиш“ цялата история на човека.
Каин и Авел ни предлагат първия тип на религиозния човек в света и този на истински вярващия. И двамата са родени извън рая, синове са на падиалия Адам и няма нищо такова в техните натури, което би ни подпомогнало при извеждането на съществени отлики помежду тях. И двамата бяха грешници, и двамата притежаваха природата на падението ; ни единият, ни другият не бяха невинни. Много важно е добре да се вникне в това, за да може също така добре да се разграничи какво, всъщност, реално представляват Божественната благодат и вярата. Ако отликата, която наистина би съществувала между Каин и Авел бе се дължала само на тяхната природа, от това обезателно не би означавало, че и двамата не споделят грешната природа на своя баща и че не са съпричастни към последствията от неговото падение : тогава, не би се създала възможност за проявление на благодатта и за изразяване на вярата.
Искано е било да ни се каже, че човек се ражда с такива качества и способности, които ако са добре използувани, ще му дадат възможност да си проправи път към Бога. Ала Писанието ни учи, че Каин и Авел бяха родени не вътре, а извън рая : че са синове не на невинния Адам, а на падналия грешен Адам. Те бяха влезли в света, съпричастни към природата на своя баща, и под каквато и привидност тази природа, която е и тяхна собствена, да се бе изявявала, то тя би била винаги тази на падналия и греховен човек. „Туй що е родено от плът, е не само плътско, но и плът ; и туй що е родено от Духа, е не само духовно, а и дух“ (Йоан 3:6).
Никоя епоха не е предлагала по благопрятен случай за изява на качества и възможности, на средства и отличителни тенденции в природата на човека, както времето на Каин и Авел. Ако по природа човек би притежавал такова нещо, което би подпомогнало възвръщането на неговата изгубена невинност, та да го върне в рая, то той вече бе имал случая да го докаже ; ала Каин и Авел бяха изгубени ; те бяха плът, не бяха невинни, защото Адам бе загубил невинността си и нивга не бе си я възвърнал. Адам не бе нищо друго освен паднал родоначалник на една греховна раса [«поради неподчинението само на един, мнозина бяха обявени за „грешници“» = Римляни 5:19] ; той стана, относно онова, което засяга лично него, покварения източник на падналото човечество, виновно и корумпирано, мъртво основание за всички разклонения на едно морално и духовно погинало човечество. Истина е, както видяхме по-горе, че самият Адам става обект на благодатта и че показва жива вяра към обещания Спасител ; но тази вяра не зависи от неговата природа. И съвсем не бе по силите на тази природа да я предава ; тя в никакъв случай не беше наследствена ; но тя бе вътре в него плод на Божествената обич, тя бе вградена в душата му от Божествната сила. Адам би могъл според естествените начини, да предаде в наследство всичко онова, което бе „естествено“, но нищо повече. Следователно, като баща, той бе в състояние на „паднал грешник“ , следователно и неговият син не би могъл да бъде по-различен по природа и ще принадлежи, по необходимост, на същата природа, от която е произлязъл. Какъвто е „този, който поражда“, такива ще са и „тези, които са породени от него“ (Сравни 1 Йоан 5:1) ; „Какъвто е пръстеният, такива са и пръстените, какъвто е небестният, такива са и небесните“ (1 Коринтяни 15:48).
По своя род нищо не е по значително, освен ясният смисъл на доктрината за „федералното първенство“ както я наричат. Четейки Стихове от 12 до 25 на Глава пета от Писмото до Римляните, върху които, прочее, тук не бих желал да се спирам, читателят ще забележи, че Писанието подрежда цялото човечество, подчинявайки го на двама водители. Глава 15 от Първото писмо до Коринтяните ни представя наставления, аналогични с тези от Стих 44 и следващите го. В първия човек имаме пред себе си грехът, неподчинението и смъртта. Чрез вторият човек, имаме правдата, подчинението и живота. По същият начин, както наследяваме природата на първия, така ще наследим и тази на втория. Без съмнение, всяка от тези природи ще изяви и разкрие във всеки индивид и при всеки частен случай силите и способностите, които са му присъщи ; и при все това - съществува наличаето на една реална природа, абстрактна и утвърждаваща.
И тъй както става при раждането ни, според плътта , която наследяваме от природата на първия човек, по същият начин, чрез раждането ни изново , ние наследяваме тази на втория. Новороденото дете, макар и неспособно да извърши деянието, довело Адама до състояние на греховно създание, не по-малко е съпричастно към природата на Адам ; същото се отнася и за отново роденото Божие чедо : нововъзродената душа, въпреки че е останала абсолютно чужда на изпълнението на делото на всецялостното подчинение на „Човекът Христос Исус“, не е по-малко съпричастна иа Неговата природа. Без съмнение, грехът на първия човек не остана само при Адам, но премина и върху неговите наследници ; правосъдието не се привърши и при втория човек, но затова пък обогати изобилно мнозина ; и в същото време, съществуваше истинската и актуална съпричастност към реалната природа, независимо от това, какви са белезите `и. Първата природа е „според волята на човека“ (Йоан 1:13) ; втората природа на човека е според „волята на Бога“, също както и Яков ни казва „От Собствената Си воля ни е родил чрез словото на истината ; за да бъдем един вид пръв плод на Неговите създания“ (Яков 1:18).
От всичко, което казахме, следва, че по природа, а и при обстоятелствата на средата, в която живееше, Авел не бе по-различен от своя брат Каин ; в това отношение „няма разлика“ (Римляни 3:22). Но въпреки това, те се отличаваха един от друг : и тъй, различието им бе изцяло видимо в техните жертвоприношения ; и това прави поучението, което Бог иска да ни накара да намерим тук, съсвем просто за всеки грешник, убеден в греха си, за всеки, който чувства реално, че не само е съпричастен към падналата п