[ Page principale | La Bible ]
ДА ВЪРВИМ
ВЕДНО
С ИСУС ХРИСТОС
Х. Л. ХЕЙИКООП
Библейските цитати са предадени според възможно най-близкия до оригинала превод.
Скъпи приятелю,
Въпросът, който задавате е от огромно значение и изисква да бъде разглеждан внимателно; затова искам веднага да ви отговоря.
Вие ми пишете, че често, в лични разгоиори, както и на събирания ви се казва, че би трябвало да преживеете обръщение, но вие не изпитвате нужда от това. Вие сте се посветили изцяло на вашата работа, имате спокойно домашно огнище, близки приятели; очаквате че скоро ще имате добро повишение и освен това бихте желали да видите нещо от света. Следователно, вие сте напълно доволен от обстоятелствата, и за да бъдем искрени, тези непрестанни увещания да преживеете обрьщение ви изглеждат съвършено безполезни; те вече са ви дошли до гуша.
Разбирам ви много добре. Има хора, които прекарват времето си да се занимават с делата на другите, да дават добри съвети и да казват, че това, което вършите не е добро. Да слушаш това безспирно, сигурно не е приятно, още повече, че не сте убеден в правотата на тези хора.
Според една легенда, веднъж един цар поискал да изпита един много интелигентен младеж. Той го попитал: Колко трае вечността ?
Младежът отвърнал :Царю, в една далечна страна има много висока планина, чийто връх се издига над облаците. Тази планина е от бронз. На всеки сто години идва една малка птичка и удря по нея с клюна си. Е добре. Когато по такьв начин планината бьде изтрита до такава степен, че да не се вижда, една секунда от вечността ще е изтекла.
Този отговор не дава ли представа за безкрая на вечността ? И въпреки това той не е точен, защото във вечността няма нито минути, нито секунди. Там и хиляда години са като един ден и един ден - като хиляда години (2 Петр. 3:8). Вечността няма край; тя е безкрайна.
Тази алегория позволява да доловим нещо в отношението между продължителността на земния живот и живота ни във вечността. Какво са десет, петдесет, осемдесет или дори сто години ? Тогава нима не е важно да знаем къде и как ще я прекараме ?
Това ме кара да мисля за една друга история. Както знаете, през Средновековието повечето принцове са имали шутове в дворците си. Обикновено, това били хора с някои телесни уродства, облечени в смешни дрехи, които чрез шегите и глупавите си забележки трябвало да забавляват господарите си. Такива били клоуните от онова време. Веднъж един принц подал на своя шут шапка, която по онова време само лудите носели (островърха шапка, украсена със звънчета и камбанки) и фалшив скиптър, и така го коронясал за цар на шутовете. Но при това поставил условие: шутът да ги даде на онзи, който се окаже по-луд от него. Не след дълго принцът легнал тежко болен. Шутът отишъл да го посети и запитал дали ще оздравее скоро. Принцът му отговорил, че според лекарите не се очаква нищо добро, скоро щял да умре.
Е, добре! - казал лудият. Вие навярно вече сте се приготвили за дългото пътуване и сте уредили всичко да е готово, за да бъдете приет.
Не, казал принцът. Точно това е най-лошото! Не знам как ще бъда приет.
Нима не знаехте, че ще ви е необходим цял един ден за това пътуване ?
Знаех, разбира се, много добре, но никога не ми се е налагало да мисля за всичко. Имаше толкова много други неща за правене...
Все пак, продължил шутът, когато предприемахте пътуване, па макар и за ден, винаги глашатай ви предвождаше и се грижеше за всичко: с какво ще се храните, какво ще пиете и т. н. А когато заминавахте за няколко дни, седмици или дори за няколко месеца всичко се приготвяше предварително: няколко дни преди тръгването ви много от вашите слуги се отправяха предварително, за да приготвят всичко необходимо за посрещането ви. А излиза, че за това тъй голямо пътуване изобщо не сте се приготвили. Затова ви връщам шапката на луд и скиптъра, защото самият аз никога не съм бил толкова луд. Не е ли бил прав шутът ?
Повече от десет години вие сте ходили на училище, сега работите по цял ден, но вечер продължавате да учите, за да постигнете по-добро положение. И така двадесет години вие работите неспирно, за да можете после в продължение на четирдесет години да живеете охолно, а и по-късно да се препитавате от пенсията си или от икономии в продължение на десет години, а ако достигнете и до дълбока старост, в продължение на двадесет години. Какво бихте си помислили за такива родители, които не пращат децата си на училище и не ги насочват да си изберат професия с аргумента: «Нека си играят спокойно, без да мислят за бъдещето ! Когато достигнат възрастта сами да се издържат, те ще се справят ! ?
След като полагате усилия и жертвувате толкова години от живота си, за да имате от какво да живеете добре още петдесет или шестдесет години, с какво бихте се извинили, че не сте помислили за вечността и сте загърбили въпроса: къде ще бъдем през вечността ? Още повече, че не можете да сте сигурни ще получите ли добро място, ще се разболеете ли, или ще умрете, преди да сте достигнали до нея. Но вие отлично знаете, че вечността е пред вас. Писано му е на човека веднъж да умира ! Това Библейско твърдение нито веднъж до сега не е било поставяно под съмнение дори от най-големите скептици и най-закоравелите атеисти. Те не смеят да го отрекат, защото кой не е виждал смъртта да хлопа на вратата на някой от близките му ?
Но как продължаваше стихът от Евр.9 ? ... а сетне съд. Не е ли непростимо безумие да не се погрижим за нищо и да оставим нещата да вървят от самосебе си ? Разбира се, един ден сами ще видите къде сте през вечността. Но... тогава вече няма да има начин да промените вечността.
На мястото където дървото падне, там то ще си и остане (Екл. 11:3).
Може би ще кажете: За какво да бързам! И така вече имам да върша толкова неща. А и нямате никакво желание да посветите свободното си време на такава злокобна тема като смъртта. Мислите си, че ще имате достатъчно време да поразмислите за тези неща когато станете малко по-възрастен, когато вече сте успели да се порадвате на живота и сигурно ще ви остава повече свободно време.
Сигурни ли сте, че ще живеете още петдесет години, тридесет, или пък само десет, или само още дванадесет месеца ? Или дори дванадесет часа ?
Спомням си за един търговец в Холандия, който слушаше от прага на магазина си проповед, изнасяна на улицата. Когато проповедта свърши, той се прибра в къщи, седна на един стол, и в следващият миг вече беше мъртав!
И дори още много да ви остава да живеете, бихте ли искали да правите това, което ви се харесва докато сте млад и здрав, а на Бога да отдадете само остатъка ? Ако си избирате да живеете така (и ако продължите да сте още жив) Бог все още ли би ви приел ?
Разбира се, Бог... иска всичките люде да се спасят (1 Тим. 2:4); на всички хора Той казва:Примирете се с Бога (2 Кор. 5:20). Той прие разбойника от кръста и хиляди други, които се обърнаха към Него на смъртното си ложе. Познавах една жена, която на 85 години преживя обръщение.
В Йов, 33 глава, виждаме, че Бог говори веднъж, и два пъти на човека и ако той не послуша гласа Му, запечатва поуката в него.
След като Фараонът бе отказал неколкократно да се подчини, Бог закорави сърцето му така, че той вече не можеше да преживее обръщение.
След присвояването на Църквата, Бог ще изпрати на всички онези, които бяха чули Евангелието, но не бяха повярвали в него ... заблуда... та да бъдат осъдени всички, които не са повярвали в истината. (2 Сол. 2:11,12). Бог може да извърши същото и спрямо вас, ако продължавате да отхвърляте поканата му да преживеете обръщение (Деян. 17:30,31): Бог, прочее, без да държи сметка за времената на невежество, заповяда сега на всички люде навсякъде да се покаят, тъй като е определил ден, в който ще съди обитаемия свят справедливо и чрез човека, когото е определил; за което вече е дал уверение на всички, като го е възкресил от мъртвите.
Не желаете ли и вие сериозно да се замислите по този въпрос и сега да дойдете при Бога, за да изповядате пред него греховете си и да Го помолите да ви приеме ?
И тъй от Христова страна сме посланици, като че Бог чрез нас умолява : молим ви от Христова страна, примирете се с Бога, който заради нас направи грешен Онзи, който не е знаел грях, за да станем ние чрез Него праведни пред Бога (2 Кор. 5:20,21).
Днес, ако чуете Неговия глас, не закоравявайте сърцата си (Евр, 4:7) !
Сърдечни поздрави.
Ваш брат в Господното служение
Х. Л. Х.
Скъпи приятели,
Сега вие ме питате, защо трябва да преживеем обръщение и какво в същност е обръщението ?
Най-простият отговор на въпроса ви е този: защото Бог казва! Когато Бог говори, не Му се отвръща. Ние сме негови създания и като такива трябва да се преклоним и да се подчиним. Но ти човече, който си, що отговаряш против Бога ? Създаденото нещо ще рече ли на онзи, който го е сътворил: Защо...(Римл. 9:20) ? В Деяния 17:30 четем: Бог, без да държи сметка за времената на невежеството, сега заповядва на всички люде, навсякъде, да се покаят. Да, споменава се около осемдесет пъти за покаяние (обръщение) в Стария завет и около седемдесет в Новия.
Но Бог ясно ни показва в Словото Си защо заповядва на хората да се покаят. Към вас е търпелив, не искащ някой да погине, но всички да дойдат на покаяние (2 Петър 3:9). В Деяния 17 мотивът на заповедта му към хората да се покаят е, че е назначил ден, в който ще съди справедливо обитаемия свят. Идва денят, когато всеки ще трябва да дава сметка за живота си на своя Създател. И Бог, който познава хората, ще каже тогава като съдник: Понеже всички съгрешиха и не заслужават да достигнат до Божията прослава(Римл. 3:23). Ето защо Бог иска от човека да преживее обращение, защото това е добро и приятно за Бога, нашият Спасител, който иска всичките люде да бъдат спасени и да достигнат до познание на истината (1 Тим. 2:3,4).
Основната причина, поради която Бог заповядва на хората да се покаят е, че човекат не се е подчинил на своя Сьздател, че той е грешник и ще бъде справедливо осъден от Бога.
Каква горчива истина! В дейтвителност много хора не мислят за това и дори го отричат. Но самите те убедени ли са в това, което говорят ? И нима един честен човек може да отрече, че често върши лоши неща ?
Многократно съм имал случай да запитам тези, които на висок глас твърдят, че винаги са живели честно и че никому не са причинили болка, дали съвестта им никога не ги е укорявала за някоя постъпка, дума или мисъл. И почити никой не е имал смелостта да отвърне, че съвестта му никога не го е упрекнала.
Грешникът е човек, който е грешил. Той не става такъв само след като вече е извършил много лоши деяния. Един единствен грях е достатачен да стори от човека грешник. Всеки сам може да установи това в ежедневието. Никой няма да каже: Този или тези не са убийци, защото до сега не са убивали повече от един или два пъти. Но когато става дума за отношението му към Бога, човекът би искал да приложи друга мярка, защото иначе той трябва сам да се осъди.
Бог на всекиго е дал съвест (Римл. 2:15), която да свидетелствува за лошите неща, които човект върши. Не че съвестта разкрива всичко, което е лошо. Нашата съвест се влияе и оформя от обкръжението, в което живеем. Но тя се обажда винаги, когато човек извършва нещо, считано за лошо, от обществото, в което е израснал. Бог се е погрижил всички хора, дори тези, които никога не са чували да се говори за Него и които не познават Словото Му, да бъдат предупредени когато съзнателно вършат неща, които знаят, че не са добри, за да могат всички да размислят и да стигнат до убеждението, че са лоши и виновни.
Ако се вгледаме в собствения си живот, колко ли грехове вече сме извършили съзнателно, самонадеяно ? Да предположим, че сте на осемнадесет години и че през първите осем години от вашето съществувание вие съзнателно не сте постъпвали лошо. Всщност това е погрешно, защото много добре знаете, че съвестта ви вече се е обаждала и тогава. Но след тези първи осем години, колко пъти още съвестта ви е проговаряла ? Да допуснем веднаж дневно. Това прави 365 пъти годишно и 3650 пъти досега за вас. За човек на 28 години това би правило 7300 пъти, а пък за някой на 68 години - 21,900 пъти.
Следователно вие сами виждате, че съвестта ви вече е привличала вниманието ви поне 3650 пъти за някой грях (а всъщност, това не е ли бивало много по-често ?). Може ли някой, допуснал толкова много грехове да твърди, че не е грешник ? Праведният Бог трябва ли да оправдае такъв човек.
Всичко това не е ли напълно достатъчно да докаже, че всеки човек заслужава съд и трябва да се изповяда пред Бога, че е сгрешил против Него и заслужава вечна погибел ?
Сега се явява един друг въпрос. Човек не е ли виновен единствено за греховете, които е допуснал напълно съзнателно ? Не е ли виновен също и когато е можел да знае, че начинът, по който е постъпил не е бил правилен ? И когато някой закон се окаже нарушен, съдията няма ли да обяви за виновен дори и този, който твърди, че не познава този закон. А би трябвало да го знае, защото вече е бил оповестен. Откъдето и максимата: Никой не е оправдаван поради незнаене на закона! Когато определя присъдата съдията би могъл все пак да държи сметка и за това, ако се докаже, че нарушителят не е познавал закона. Един адвокат, който би нарушил точните разпоредби на закона, ще бъде наказан по-строго отколкото някой незнаещ, извършил същото нещо. Но и в двата случая, съдията ще ги обяви за виновни.
В Словото Божие откриваме същия принцип: Ако някой съгреши, и направи това по отношение макар и на една от заповедите на Всевишния, наставляващи какво не бива да се върши и не си даде сметка за това, той ще бъде виновен и ще понесе своята вина .... И ако стори каквото и да е нещо, което Господ е заповядал да се не прави, макар че не го е знаел, пак ще бъде виновен и ще носи простъпката си (Лев. 5:15,17). Това лесно се разбира. Човекът, който като създание е отговорен пред своя Създател и който трябва да отговаря за делата си пред него, нима има правото сам да решава в какво е виновен или невинен ? Това е неприемливо ! Единствен Създателят, Оня, който е създал човека и му е възложил мисия, има право да съди дали неговото създание е било на висотата на своята отговорност. Бог единствен определя какво е грях. Ако и ние искаме да знаем, необходимо е да вникнем в неговите мисли.
По този въпрос Божието Слово е твърде ясно. В Битие 1:28 и 2:15-17 виждаме мисията, която Бог бе възложил на човека. Той трябваше да обработва и да пази Едемската градина в подчинение и повинност на Бога. Онова, което това пдчинение поставяше на изпитание, бе забраната да се яде от дървото за познаване на доброто и злото.
Но какво стори човекът ? Още при първия случай, в който би могъл да докаже своето подчинение и своята повинност, той не послуша Господ, но съзнателно наруши заповедта. Ето го началото. Три хиляди години по късно, Бог отбелязваше в Словото си: Господ надникна от небесата над човешките чада, за да види има ли някой разумен, който да го търси. Всички се отбиха от пътя, всички заедно се развратиха; ни един не върши добро. (Пс. 14:2-3) А хиляда години след това Божието Слово казва още: Няма никой разумен, който да търси Бога; всички се отклониха, всички станаха ненужни, никой не е добродетелен, няма ни един: (Римл. 3:11-12). Следователно Божията присъда не може да се обясни по друг начин, освен с тези думи: Понеже всички съгрешиха - не заслужават да достигнат до Божията прослава (Римл. 3:23).
Тогава може би вие ще кажете: Допускам, че често върша лоши неща, но не мога да твърдя, че никой никога не е вършил и добро: за такива като Анри Дюнан или Алберт Швейцер, който са посветили живота си в помощ на другите. Пък и когато ям, пия, ходя на училище или отивам на работа аз не върша нищо лошо.
Сами по себе си тези неща не са лоши, но те лесно могат да станат такива. Ако изядеш една ябалка, в това няма нищо лошо; но дете, което яде ябълка след като майка му е забранила, е непокорно. Тук стигаме до същността на въпроса: Що е грях ?
Човек е създаден от Бог и негов дълг е да Му служи. Всичко което върши в противоречие с положението и задачата, които Бог му е отредил, е грях. Този принцип намираме в 1 Йоан 3:4: Грехът е беззаконие. Всяка постъпка, с която човек пренебрегва властта на Бога над творението му, е грях.
Да се яде, например, е грях, ако не се върши в подчиненост спрямо Бога. Господ Исус ядеше само тогава, когато Бог Му казваше (Мат. 4:4, Йоан 4:34). Тази е причината, поради която в Божието Слово се казва: Господи, какво искаш да сторя ? Не достигаме ли до заключението, че всичко, което сме вършили е грях ?
Ето какво се казва в Божието Слово: Никой не прави добро, ни един (Римл. 3:12). Всичко, което мислите на сърцето му въображаваха, беше постоянно само зло (Бит. 6:5). Това е причината, поради която праведният Бог трябва да съди всички люде. Това е причината, поради която милостивият Бог приканва всички люде да се обърнат към Него, защото той желае да ги спаси от страшния съд, който ги очаква.
Ето че достигам до втория ви въпрос: Що всъщност е обръщение ?
Не е лесно да се обясни, защото нито обръщение, нито покаяние са точен превод на гръцката дума метаноя, използвана в оригиналните ръкописи на Божието Слово. Не съществува българска дума, която да предава точният смисъл на гръцката.
Според 1 Сол. 1:9, може да се каже, че идеята за обръщението се съдържа в тази дума. До тогава животът на Солунците беше обърнат към идолите. Сега те се бяха обърнали, т.е. отвърнали от идолите и обърнали към Бога. Но някои пасажи от Деян. 2:37,38; 17:30,31; Откр. 9:20,21 и др. показват, че тази мисъл е свързана със самоосъждането, с присъда над собствения живот и на постъпките ни пред Бога.
Можем следователно да кажем, че обръщение означава приближаване към Бога, за да се самоосъдим пред Него, изповядвайки, че не сме живели в подчинение, поради което сме водили лош начин на живот и имаме вина. От това ще личи, че сме се огорчили от постъпките си.
Ако думата обръщение не е лесна за обяснение, тя не представлява трудност за този, който е дошъл в светлината на Бога и е признал пред него всичко за себе си и съда, който е заслужил. Бог гледа сърцето и съвестта, а не ума. Митарят мълвеше само: О Боже, бъди милостив към мене грешника! Но Бог, който всякога вижда в сърцата и съзира помислите и намеренията ни (Евр. 4:12), знаеше добре какво се крие зад тези думи.
Не, не изречените думи, а откровенността на сърцето което поднасяме на Бога, е това, което определя имало ли е обръщение. И ето, питам ви сега: вие преживяли ли сте обръщение ? Явили ли сте се пред Бога с вашите грехове, с вашата вина, изповядвайки Му вашето погубление ?
О, не чакайте повече ! Направете това още днес. Утре, може би, ще бъде много късно!
Сърдечни поздрави.
Вашият приятел Х. Л. Х.
Скъпи приятелю,
Много се зарадвах, когато научих, че сте се признали за изгубен грешник, изгубен може би за вечността, ако трябваше да се явите пред Бог такъв, какъвто бяхте досега. Вие сте изповядали и греховете си пред Него, но не сте сигурен, че те вече са ви простени. И сега ме питате, да не би покаянието ви да не е било достатъчно и дали вашето обръщение наистина е било дълбоко. Защото има дни, в които изобщо не мислите за тези неща или пък ги приемате с безразличие.
Разбирам ви добре, защото и аз съм преживял същото. От много време знаех, но тогава още бях твърде млад, че съм изгубен. През деня не мислех много за това, но вечер, когато си легнех, ме обхващаше страх: Ако тази нощ умра, ще бъда изгубен за вечността ! Тогава отново изповядвах греховете си пред Бога и го молех да ми прости. Но никога не бях напълно сигурен, че той ще ми ги прости. Един ден сестра ми, която беше по-голяма от мене, ми каза, че е намерила мир. Попитах я как го е постигнала и вечерта се опитах да постъпя точно по същия начин, но разбира се, без резултат.
Бях седемнадесет годишен и една вечер бях седнал на леглото си, мислейки си обезкуражено: С молитва нищо не става. Толкова години вече моля Бог да ме спаси, а никаква промяна не е настъпила.
И в този момент Бог вложи в мене следната мисъл: писано е, че Ако изповядваме греховете си, Той е верен и справедлив и ще ни прости греховете, и ще ни очисти от всяка неправда (1 Йоан 1:9). Не е ли вярно това ? Разбира се, че е вярно. Бог не лъже, помислих си аз. Господ тогава ясно ми показа какво означаваше това за мен. А именно, че моите грехове са били простени още първия път, когато съм ги изповядал чистосърдечно пред Него. И в този миг мир изпълни сърцето ми, или по-точно казано, съвестта ми намери покой. От тази вечер вече бях напълно уверен, че греховете ми са простени. Никога повече не се усъмних в това, защото Бог го беше казал!
Защо ми бяха необходими толкова години преди да получа мир ? Една от причините несъмненно беше, че имах прекалено малко чувство за вина и не съзнавах напълно що е грях. Не че Бог е определил някакъв праг и не прощава, ако съзнанието за греховете ни и нашето покаяние не достигат до него. Никога не е било човек в момента на своето обръщение да е чувствувал достатъчно покаяние или достатъчна убеденост дълбоко в себе си за своите грехове. Само след обръщението разбираме колко сме лоши.
Но Бог иска да имаме пълната убеденост за нашето погубление. Колкото по-дълбоко бъде то, толкова по-пълно ще бъде и обръщението ни; колкото повече разбираме присъдата, която заслужаваме, толкова по-искрена ще бъде изповедта за нашите грехове и по-дълбок покоят и мирът, които ще ни изпълнят след това. Така действува Светият Дух в сърцето на грешника и търси да постави съвестта му в Божията Светлина, за да може той да види своето погубление и размерът на греховете си и да разбере каква присъда трябва да произнесе над него справедливият и свят Бог.
Но не в това е сърцевината на въпроса. Решаващият фактор беше, че аз гледах в себе си, а не в Бога. Неговото Слово не ми стигаше. След като разбрах греховете си и видях, че съм се провалил, аз трябваше да се вслушам в гласа на Бога. Божието Слово не оставя никакво съмнение по този въпрос: Ако изповядваме греховете си, Той е верен и справедлив и ще ни ги прости. Аз търсех сигурност за опрощението на греховете си в собственото си сърце и в своя живот, вместо да приема Божието Слово, което уверява този, който изповяда греховете си, че те са простени.
Бог не прилича на земните съдии, имащи нежно сърце, които биха се оставили да бъдат размекнати и не биха наказали така жестоко някой, който би успял да предизвика съчувствието им повече от някой друг, който не би съумял да стори същото, защото Божията любов и милост никога не застават пред Неговата справедливост. Точно това е чудесното в Евангелието: същият този Бог, който един ден ще упражни своето правосъдие над всички грешници, показва днес справедливостта си като прощава и снема греховете от тези, които идват при него, водени от вярата си в Исуса Христа. Защото Божието правосъдие е разкрито в Евангелието чрез принципа на вярата (Римл. 1:17). За да ...покаже сега своята справедливост, та да се знае, че Той е справедлив и че оправдава всеки, който вярва в Исуса (Римл. 3:26).
Бог всякога действа само в пълно съгласие със Своята правда. Човек щеше да бъде безвъзвратно изгубен, ако Господ Исус не бе извършил изкупителното дело на Голгота.Божията любов искаше да спаси човека от вечно погубление, но това беше невъзможно, защото Неговата правда изисква правосъдие над грешните. А Божията любов не може в никакъв случай да се проявява в противоречие с Неговата правда.
Тогава се е извършило това чудо, за което ни се говори в Евр. 10, в Пс. 40, и т. н.. Божията воля бе да се спасят всичите люде (1 Тим. 2:4). Господ Исус стана човек и каза: Ето, аз идвам... за да изпълня, о, Боже, Твоята воля. Той отиде на кръста и там реши за нас въпроса за греха. Там Той олицетвори греха и Бжия съд над греха падна върху Него; и чрез този съд Божията правда бе напълно задоволена.
Но не за самия Себе Си Господ понесе този съд Той бе Святият, Правведният, Този, който не познаваше греха. Той понесе греха като Заместник на всички, които чрез вярата, щяха да го приемат като свой личен Спасител.
И сега Бог може да каже на всички грешници: Примирете се с Бога. (2 Кор. 5:20) Не само любовта Му, но и неговата справедливост, изискват всички онези, които идват при Него чрез вярата си в Господа Исуса да бъдат опростени.
Бих искал да разгледаме този въпрос по-отблизо. Господ Исус отиде на кръста и там понесе чрез собственото си тяло греховете на тези, които са Го приели и ще Го приемат (1 Петр 2:24). Той също се превърна в грешник и като такъв трябваше да бъде съден (2 Кор. 5:21; Римл. 8:3) Смъртта е доказателство и разплата за греха, който ни отдалечава от Бога (Откр. 20:14,15). Това Господ Исус трябваше да изтърпи на кръста. Той бе изоставен от Бог през тези ужасни часове на мрак; Той умря. Но на кръста Той можа да каже: извърши се вече.
Господ можеше ли да остане в гроба след като бе извършил делото на изкуплението ? Божията справедливост, чрез която цялото осъждение падна върху него, изискваше сега Той да се отдели от смъртта. Делото бе изпълнено; Божият съд бе извършен и Божията справедливост бе напълно задоволена. Бог Го възкреси измежду мъртвите (Еф. 1:20). Това е доказателството за света и за нас, че Бог прие акта на заместване от Господа Исуса и бе задоволен (Йоан 16:8,10). Ако Господ не бе възкръснал, това би доказало, че делото все още не е завършено. И тогава не би имало спасение и за нас (1 Кор. 15:17,18). Възкресението следователно е в центъра на Евангелието и всякакви нападки срещу тази истина разрушават Благата вест.
В Римл.4:25 четем: ... Който беше предаден за нашите прегрешения и бе възкресен за оправданието ни.
Ние живеем във века на благодатта. Бог казва за всички люде ... всички съгрешиха и не заслужават да достигнат до Божията слава. Но Той казва също:А те биват оправдани даром чрез Неговата благодат, чрез изкуплението, което е в Исуса Христа, когото Бог постави като изкупител чрез кръвта Му, посредством вяра. (Римл. 3:23-25).
Тази вест е за всички и към всички, които вярват. (Римл. 3:22). Това се отнася само за тези, които признават Божествената присъда, че са изгубени, но които в същото време, приемат с вяра Исуса Христа.
Светият Дух следователно е подействувал в сърцето ви, карайки ви да признаете греховете си и погублението си. Вие сте дошли при Бога и сте изповядали пред него това, което сте и което сте извършили досега. Бог е насочил вашия поглед към Господа Исуса; казал ви е : Той умря за грешниците; ако Го приемеш, ще ти зачета делото Му. Вие сте приели Господа Исуса, сега трябва да повярвате също, че това, което Бог казва е вярно и че следователно, вашите грехове са ви простени. Не става въпрос за това, което вие чувствувате, за вашите емоции, но за това, което Бог е казал. Всичко зависи само от това. В нощта на Пасхата (Изход 12), когато ангелът-унищожител преминаваше през Египет, той не се спираше пред къщите, върху които имаше кръв. Не беше важно дали първородният или близките му щяха да го видят. Беше им достатъчно да правят това, което Бог бе казал, за да бъде всичко наред; но за да имат мир, беше им необходимо да повярвт, че са в безопасност, защото Бог бе казал така.
Най-прекрасното измежду всичко е, че Бог, когато приема един грешник, се прославя във всяко отношение. Очевидно е, че неговата милост, благодат и любов се проявяват чрез това; но това не е всичко. Когато един грешник идва при Бога посредством вярата си в Господа Исуса Христа, Бог му зачита делото на Господ Исус. Поради това, че Господ Исус понесе изцяло присъдата, която заслужава грехът, грешникът може да рече: Бог ме вижда без нито един грях. Няма повече нито един грях, който трябва да бъде осъден. Следователно Бог е справедлив, когато ме освобождава от всяко осъждение и когато ме оправдава. Така се прославя Божията справедливост и Неговата истина; защото Бог е казал в Словото Си, че иска да спаси грешника. Значението на 1 Йоан 1:9 става съвсем ясно: Ако изповядаме греховете си, Той е верен и справедлив, за да ни прости греховете и за да ни изчисти от всяка неправда.
Вие казвате: Но аз не намирам никаква промяна. Дори върша много повече лоши неща от преди. Допускам лесно, че вие виждате сега много повече грехове у себе си, отколкото преди. И другояче не може да бъде, защото Светият Дух ви е отворил очите. Но Бог вече е знаел какви сте, когато вие сте отишли при Него. Той е познавал вашето сърце, живота ви, всичките грехове, които сте извършили, а и в бъдеще може би ще извършите. Той е знаел и знае безкрайно повече неща от тези, които вие ще научите на тази земя. Благостта на Бога, нашият Спасител и Неговата любов към хората се проявиха дори по времето, когато сме били от тези, за които се казва: Защото и ние някога бяхме несмислени, непокорни, измамвани и поробени от разни страсти и удоволствия и като живеехме в злоба и завист, бяхме омразни и се мразехме един друг (Тит. 3:3,4). Понеже, когато бяхме още немощни, на надлежното време Христос умря за нечестивите... Но Бог проявява своята любов към нас чрез това, че когато бхме още грешници, Христос умря за нас (Римл. 5:6,8; 2 Кор. 5:20). Бидейки неприятели, ние бяхме примирени с Бога (Римл. 5:10).
И така, въпреки че Бог знаеше много добре какви сте били вие, Той даде Господа Исуса, за да имате чрез вярата си в Него вечен живот. Той е казал: Ако дойдете при мен чрез вярата си в кръвта на Господа Исуса, вие даром ще бъдете оправдани (Римл. 3:23-25). Той е казал, че ако дойдете при Него така, Той ще ви освободи от всеки грях, показвайки по този начин Своята справедливост. Това доказва, че след като вече сте отишли при Него, изповядвайки своята вина, Той няма нищо против вас. От негова страна всичко е наред. А вие самите имате ли нещо против Бога ? Не. Вие сте дошли при Бога, защото сте признали, че имате нужда от неговото опрощение.
Тогава защо нямате мир ? Да си в мир с Бога означава, че повече няма нищо, което да пречи в отношенията между тебе и Бога: всичко е наред. Бог вече няма нищо против вас: Той ви е оправдал, защото сте повярвали в Господа Исуса и, следователно, и на вас се полага вечното изкупление, което Господ получи (Евр. 9:12; Римл. 5:1). И вие нямате нищо против Него; вие сте се помирили с Бога (2 Кор. 5:20). В Римл. 5:1 четем: Оправдани чрез вярата, ние сме в мир с Бога, чрез нашия Господ Исус Христос!
И все пак вие казвате: аз нямам мир! - Това е възможно, защото вие все още не сте приели, че мирът е бил установен преди много години. Господ Исус създаде мира. Той е нашият мир. И Той ни оповестява този мир (Еф. 2:15,14,17). ... Като въдвори чрез Него мир с кръвта, пролята на Неговия кръст (Кол. 1:20). От момента, в който сте го приели и вие вече сте част от този мир. Но за да се радвате на мира, трябва да повярвате, че е така. Вие ще почувствувате мир веднага, след като повярвате, че Бог говори истината, когато казва, че Господ Исус установи този мир на кръста. Вие приличате на онези японски войници върху един малък остров сред Тихия океан, които пет години след края на войната, продължавали да живеят така, сякаш все още били във война. Те очаквали вражески атаки и други подобни, също като през войната. И защо ? Защото вярвали, че военните действия продължават. Истинската, дълбоката причина за липсата на мир във вас е, че вие не приемате безрезервно Божието Слово. И това ви причинява голям ущърб. Нещо повече: не почитате Бога, като не вярвате в Неговото Слово. Бог не е човек, та да лъже (Числа 23:19).
След като сте повярвали на Бог и по този въпрос, вие бихте могли да му поблагодарите и за всичко което ви е дал, за неговата чудесна благодат. И чак тогава ще почувствувате в сърцето си мир - но не и преди това. Хората казват: Като видя - ще повярвам! Бог казва: Повярвай и ще видиш!
Сърдечни поздрави.
Ваш приятел Х. Л. Х.
Скъпи приятелю,
Вие вече сте намерили покой за вашата съвест в делото извършено от Христа. Изповядали сте греховете си пред Бога и сте повярвали в това, което Бог казва за Господа Исуса и за Неговото Дело. Сега знаете, че няма да бъдете осъден и можете да кажете: Неговата кръв ме изми от всичките ми грехове!
Въпреки това, вашите думи не изразяват особена радост. Може би вие сте я изпитвали друг път, но в този момент сте я загубили. Няма нужда да питам какво се е случило. Моят личен опит ми го подсказва, а и Божието Слово го потвърждава.
Вие сте разочарован от самия себе си. Мислили сте, че животът ви напълно ще се промени, след като преживеете обръщение и съвестта ви намери мир. А сте открили, че е станало точно обратното. Все още същите лоши мисли ви спохождат. Вашият характер и вашите недостатъци са все същите, както преди обръщението. Раздразнителен и избухлив сте и сега, както и преди. Казвате си, че това не би трябвало да бъде така (и имате право) и че Бог също не го одобрява. Самият вие не го искате и се стараете да се преборите с него. Но напразно. Нещата вървят все по-зле. Понякога ви се струва, че има малко напредък, но ето че скоро отново всичко се разваля пак. Молили сте се много Господ да ви помогне да победите. Но и това не е довело до нищо. Може би и вие сте опитали това, което една вярваща ми каза веднъж: Колкото повече се моля сутрин, токова нещата вървят по-зле през деня!
Познато ми е, защото съм го преживял. Следващите две години, след като намерих покой за съвестта си, се чувствувах толкова жалък, че не смеех да говоря на никого за моето обръщение. През тази година моята майка многократно ми казваше: Трябва да преживееш обръщение! А аз не смеех да и кажа, че вече съм го преживял. Струваше ми се, че тя няма да ми повярва, като вижда как се държа.
Как да се обясни това ? Нали не е нормално животът на едно Божие чадо да не се промени след обръщението; не е нормално един вярващ, макар и неволно, да продължава да греши и от това да бъде дълбоко нещастен.
Има две причини за това състояние на нещата:
1. Ние не познаваме или не разбираме напълно значението на делото, извършено от Господа Исуса, такова, каквото Божието Слово ни го разкрива;
2. Или, ако схващаме нещо от тази истина, ние не я правим своя, не я реализираме, защото не я приемаме като такава, просто защото Божието Слово го казва.
В последното си писмо ви показах, че според първите глави на Посланието към Римляните, всички люде са съгрешили и следователно са виновни пред Бога, но въпреки това, тези, които приемат Господа Исуса, получават опрощение на своите грехове и Бог ги опрадава. Така че всички, които са преживели обръщение, могат да кажат:
Оправдани поради вярата си, ние сме в мир с Бога, чрез нашия Господ Исус Христос (Римл. 5:1).
Бог е ЗА грешника и е наредил всичко така, че той да може да бъде спасен.
След Римляни 5:12, е развита една нова тема. Вече не се говори за нашите грехове, т. е. за нашите лоши постъпки, а за нашата участ. Зщо човек не прави нищо друго, освен вечно да греши ? Защото неговата природа, сърцето му, са зли. Сърцето е измамливо повече от всичко и е много болно; кой може да го опознае ? (Ерем. 17:9). Защото отвътре, от човешкото сърце произлизат злите помисли, блудството, кражбите, убийствата, прелюбодейството, користолюбието, нечестивостта, коварството, сладострастието, лукавото око, хуленето, гордостта, безумството- казва Господ Исус (Марк 7:21,22). В Тит 3:3, апостол Павел прави портрет на нашата участ: Защото и ние някога бяхме несмислени, непокорни, измамни и поробени на разни страсти и удоволствия и като живеехме в злоба и завист, бяхме омразни и се мразехме един друг. Тук няма просто изброяване на нашите лоши постъпки, а описание на чувствата ни, на нашето състояние и природа.
В Римляни 5:12-21 ни се обяснява защо притежаваме такава греховна натура: ние всички сме произлезли от Адам.
Адам беше направен по образ и подобие на Бога (Бит. 1:26; 5:1). По образ на Бога показва положението, което той е получил в творението. Като Божи служител, той представляваше Бог на земята и като такъв, бе начело на земното творение. Въпреки падението и объркването, което последва от него; въпреки голямата промяна, която настана, Адам - и хората, които произлизат от него - остават в творението образ на Бога. (1 Кор. 11:17).
По подобие на Бога сочи чистотата и невинността на Адам. Между Твореца и Неговото творение се бе установило морално разбирателство. За жалост, то не трая дълго. Адам престъпи Божията заповед, изгуби своята чистота и стана виновен грешник. Повече не е казано за Адам, нито за наследниците му, че са по подобие на Бога. Това определение е използувано само по отношение на това, което Бог бе направил от човека по времето на сътворението (Бит. 1:26; 5:1; Яков 3:9).
В Битие, 5 глава, се говори ясно по този въпрос. В стих 1 четем, че Бог сътвори човека по Свое подобие. Но в стих 3, където Адам придобива син, той вече е по негов образ и подобие; по подобието на един виновен грешник, на едно създание, изпаднало далече от Бога. Така че всяко новородено дете, е още с раждането сиеедно грешно създание, защото то има природата на своите родители.
Йов казва: Кой може от нечестивеца да извади чист човек ? Никой ! (Йов 14:4). И Давид: Ето, родих се в нечестивост и в грях ме зачена майка ми (Пс. 51:5). В Римляни 5:12:21 виждаме заключението, произлизащо от това състояние на нещата: чрез прегрешението на Адам измряха мнозина, защото чрез прегрешенията на един смъртта царува (стих 15,7). Последствията от прегрешението на Адам са, че осъждение дойде за всички (стих 18) и чрез непослушанието на Адам мнозина станаха грешни (стих 19). С други думи: участта на всеки човек, от рождението му, е такава като на първия му баща, Адам, след падението: един грешник, очакващ смъртта, изгонен от Едемската градина и от близостта на Бога.
Следователно тук се говори за участта на човека, а не за греховете, които той е извършил. Още преди човек да е допуснал един единствен грях, неговата участ е следната: той е грешник, който ще бъде осъден на смърт. Не защото се е родил виновен; той ще стане виновен по-късно, чрез постъпките си, чрез греховете, които ще извърши. В Откровение 20:12 виждаме, че мъртвите ще бъдат съдени според делата си, а не според участта си. И въпреки това, участта на човека го прави неспособен да отиде на небето. Бог не може да търпи в близост до себе си човек с греховна натура. Светият Бог трябва завинаги да отстрани от Себе Си човека с такава натура. Бог, който е Светлина, и в когото няма мрак (1 Йоан 1:5) не може да допусне никакъв мрак в Своето присъствие (Еф. 5:8). Той ще изхвърли човека навън, в мрака, където : ще има плач и скърцане със зъби. (Мат. 8:12; 22:13). Следователно, ако Господ Исус не бе извършил делото на изкуплението, никой човек не би могъл да отиде на небето, дори и децата, умрели веднага след раждането си, които не са извършили нито една греховна постъпка.
От току-що казаното, следва, че не е достатъчно само да бъде дадено опрщение на греховете. Ако Господ бе понесъл всичките ни грехове на кръста, но не бе направил нищо повече за мен, аз със сигурност нямаше да бъда съден за моите грехове, но въпреки това щях да бъда изгубен за вечността. Бог може да ни прости греховете, но той не може да търпи една зла духовност, една лоша и греховна натура. Бог даде на човека всички възможности, за да може той да покаже дали има нещо добро в него. Такъв беше случаят преди потопа, когато Бог не бе дал още никаква заповед, никаква забрана; след потопа, Бог положи закона за наказание на злото (Бит. 9:5,6); после, когато отдели Израел като Свой народ и му даде заповеди и напътствия и в Своята Благост прие да живее сред него (Второзак. 4:6-8). После му даде съдии, пророци и царе. Той го възпита под Своята дисциплина. Накрая, Той Самият дойде, в плът, чрез благодат на земята. Бог в Христа примиряваше света със Себе си, като не вменяваше на човеците прегрешенията им (2 Кор. 5:19). А какво стана ? Той дойде при своите си; и своите Му не го приеха (Йоан 1:11). Светлината свети в тъмнината, а тъмнината не я разбира (Йоан 1:5). Човеците обикнаха тъмнината повече от светлината (Йоан 3:19). Людете бяха дотолкова зли, та стигнаха до там да отхвърлят Бог, който им се разкриваше с благодат и разпънаха Исус, Бог...явен в плът (1 Тим. 3:16). Кръстът явно показва, че човекът е напълно корумпиран и лош, и че Бог не може да направи нищо друго с него, освен да го осъди.
Ето защо, в Йоан 3, Госпд Исус не казва: Ако някой има неопростени грехове, той не може да види Божието царство, а казва Ако се не роди някой изново....
Римляни 5:12-21, ни дава божествения отговор на този труден въпрос. Първият човек, първият Адам, предаде по-нататък участта, която бе негова след падението му, на всички онези, които произхождат от него, т. е. на всички люде по рождение. Тогава Бог постави на земята Господа Исуса, като втория човек, като последния Адам, (1 Кор. 15:45 -47), за да предаде Той онази участ, която бе придобил чрез делото Си (делото на кръста) на всички, които са се слели с Него. Това ни довежда до въпроса: Каква е тази участ ?
Господ Исус на кръста сам понесе в тялото Си нашите грехове, под Божията присъда (1 Петър 2:24). Но това не е всичко. В Римляни 8:3 се казва, че Бог изпрати Сина Си в плът подобна на греховната плът и заради греха в плътта осъди греха. И в 2 Кор. 5:21 четем: Който за нас направи грешен Онзи, който не знаеше що е грях, за да станем чрез Него праведни пред Бога.
Тези два пасажа не ни говорят за нашите грехове и за лошите ни постъпки, а за самия грях, за принципа на злото, за извора на греха, за греховната ни натура. Римляни 8:3 ни говори за греховната плът и за греха в плътта. Нашата греховна същност е определена чрез тези две изречения в Римляни 5:8.
В тези пасажи виждаме, че Бог направи от Господа Исуса олицетворение на греха, когато той бе поставен на кръста. Там Госпосд не само понесе нашите грехове. Той също така зае мястото на нашата греховна натура. Бог осъди този, който грях не познаваше, сякаш той бе някакъв грешен човек, имащ греховна нвтура. Бог осъди едновременно греховната натура на човека и греховете му (лошите му постъпки) и присъдата и над двете се стовари върху Господа Исуса. Така Господ умря и бе погребан.
Но Божията сила Го възкреси от мъртвите (Еф. 1:20), доказвайки, че справедливостта на Бога бе напълно задоволена както по отношение на нашите грехове така и по отношение на греховната ни натура. Господ Исус възкръсна и присъдата бе отменена. Сега той стои пред Бога в едно ново положение като Такъв, който изцяло е изтърпял осъждението на греховете, но Който е бил възкресен от Бога, като доказателство, че напълно е задоволил Божествената присъда; и сега Той живее живота на възкръсналия. Ето участта на Господа Исуса, като втори човек, като последния Адам, който стана родоначалник на новото, на Божието семейство.
Римляни 5:12-21 ни казва, че всички, които са се съединили с Него, споделят с Него тази участ. Божията благодат и дарения, чрез благодатта на един човек, Исус Христос, се преумножиха за мнозина (стих 15). А дарбата (идва) за оправдание от многото прегрешения (стих 16). Много повече тия, които получават изобилието на благодатта и даренията, сиреч на правдата, ще царуват в живота чрез единия Исус Христос (стих 17). Делото на Господа Исуса е достатъчно за оправдание на живота и чрез послушанието Му, ние бяхме считани за праведни (стих 13,19). Благодатта царува чрез справедливост за вечен живот (стих 21) Защото ако сме се съединили с Него, чрез смърт, подобна на Неговата, ще се съединим и чрез възкресение, подобно на Неговото (Римл. 6:5). Еф. 2:6 отива още по-далече. Бог ни е възкресил с Христа и ни е поставил да стоим с него в небесни места, в Христа Исуса.
Сега вече знаем, че делото на Господа Исуса означава единственото опрощение за нас. Когато един грешник идва при Бога с вяра в Господа Исуса, за да изповяда своите грехове, Бог му дава място в Божието семейство, той принадлежи на Господа Исуса. Делото на Господ Исус изцяло го касае. Това ще рече: наказанието за греховете му (за грешните му постъпки) беше занесено на кръста; и като последствие те му бяха опростени. Но греховната му натура също е осъдена и умира чрез смъртта на Господа Исуса на кръста. Сега той участвува в живота след възкресението на Господа Исуса; последният Адам (животворящ дух) (1 Кор. 15:45) духна към него и му даде собствения Си живот на възкресение (Йоан 20:22). Той притежава вечен живот, притежава живота на Господ Исус като свой (Йоан 3:15,16; 1 Йоан 1:1,2 ; 5:11-13, 20).
Този, който е разбрал това, не се старае повече да става по-добър. Той е проумял, че не може да подобри това, което Бог е обявил за безвъзвратно изгубено. Но той знае, че на кръста Бог го е накарал да умре ведно с Господа Исуса; това е, което изобразява кръщението. Той е бил кръстен, за да участвува в смъртта на Господа Исуса, бил е погребан чрез кръщението (Римл. 6:3,4). (Тази истина не се ли омаловажава щом като кръщението е практикувано чрез покръстване, а не чрез потапяне ?) Той знае, че Бог го вижда само в новия му живот, живот в който той нито иска, нито може да греши. И той самият се вижда такъв: мъртъв за греха, но жив за Бога чрез Господа Исуса (Римл. 6:11). Той не може да се пребори с греха в себе си, а и никъде не четем, че християнинът трябва да го прави; напротив, той просто трябва да се смята като мъртъв за греха. (Тук трябва да се отбележи че Евр. 12:4 не говори за греха, който е в нас, а за греха в света, който ни е враждебен). Разбира се, грехът който се намира в него, ще иска да се прояви. Той ще иска да покаже, че все още е жив, но християнинът не трябва да му го позволява. Не трябва да му обръща внимание, а да гледа само в Господа Исуса. Когато грехът действува в сърцето ми и иска да привлече вниманието ми, аз не трябва да се вслушвам в него, а да насочвам мислите си към Господа. Тогава няма да мисля повече за греха. Само когато отправим поглед към Господ Исус, новият живот може да се прояви в нас: А ние всички, с открито лице, като в огледало, гледайки Господната слава, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, като Духа Господен (2 Кор. 3:18).
Ако постъпвам така, тогава Светият дух, който обитава в мен, се нагърбва с битката срещу плътта (срещу греховната натура) (Гал. 5:17). Не ние ще водим битка. Считайте себе си мъртви за греха и живи за Бога, в Исуса Христа (Римл. 6:11).
Как става така, че както писах в началото на това писмо, толкова много вярващи стенат под тежестта на греха ? И че няма нито един вярващ, който да не познава от собствен опит това състояние, както и борбата свързана с него ! Не казвам, че тази борба трябва да продължи през целия живот на вярващия. Да бъде благословен Бог, че това не е така. Господ Исус победи Сатаната и греха. Така всички, които имат своя живот в Него, могат да се чувствуват свободни (Гал. 5:1,13,16) и да живеят като победители (Римл. 8:1-4). Всички, които на практика реализират положението от Римл. 8:1-11, са освободени от властта на Сатаната, от греха и от смъртта. Плодът на Духа се намира в тях (Гал. 5:22) и справедливите изисквания на закона ще се изпълнят в тях (Римл. 8:4).
Но всеки познава тази борба, защото само благодарение на опита, ние ще сме в състояние да познаем освобождението.
Когато някой преживява обръщение, то той гледа в своите грехове и е загрижен, защото го очаква Божията присъда. Той приема нов живот и получава обновена воля, с която желае да служи на Бога. Търси Божията воля и иска да я изпълнява като закон. Но по този начин той опознава само своята греховна натура, само своята участ. Римл.7 ни описва този опит.
В първите четири стиха имаме доктрината, позицията. Мъртви сме за закона, но сме присъединени към един друг, към възкръсналия Христос. Стихове 5 и 6 въвеждат опита. Първата констатация е, че законът няма никаква сила. Той е свят, справедлив и добър. Той беше за живота, защото, този, който извърши това, ще живее. Но от опит знам, че той ми носи смърт, защото според заповедта, алчността се е породила в сърцето ми; но пък самия закон ми забранява да бъда алчен. Това довежда до истинското опознаване на моята природа: Зная, че в мене, т. е. в плътта ми, няма нищо доброто (стих 18). Въпреки това, фактът, че искам доброто, а върша злото, което ненавиждам (стих 15), ме кара да правя разликата между онова аз, което иска да върши добро, да, което намира радост в Божия закон (стих 22) и онази сила в мен, грехът, който ме кара да върша зло (стих 20). Тогава, трябва да си призная, че съм пленник на греха, който ме обитава. Аз съм грешник; това е законът на греха, непоклатимото правило, срещу което съм безпомощен да се преборя. Аз съм роб на този закон.
Тогава Светият Дух ме довежда до ужасяващото откритие за моята безнадеждна участ и аз се провиквам : О, аз, окаяникът! Кой ще ме избави от смъртното ми тяло ? (стих 24). Отговор намираме в Словото Божие, в стих 25 : Има избавление чрез Исуса Христа, нашия Господ.
Освободен съм от смъртното тяло! То бе осъдено на кръста чрез Христа (стих 3). Не вече аз живея, но Христос живее в мен (Гал.2:20). Аз съм в Христа, в същото положение, което Той зае след възкресението. Следователно, и аз няма да бъда осъден (Римл.8:1). Светият Дух е създал в мен нов живот, който не само че не греши, но е в пълно съгласие с Този, който ми го е дал (Йоан 3:5-6). Освен това Светият Дух ме обитава и Той е силата, която позволява на новия живот да се проявява спред природата си (1 Кор. 6:14; Йоан 4:14; 7:38,39). Той е, който се нагърбва и с борбата с плътта (Гал. 5:17). Така законът (неотменимо правило!) на Духа в живота на Исуса Христа ме е освободил от закона на греха и на смъртта (Римл. 8:2; 7:23). Вече не живея чрез плътта (чрез старата си природа), а чрез Духа. Участта ми ще се характеризира от притежанието на живота, породен в мен от Светия Дух след новото ми раждане (Йоан 3) и от обитаването на Светия Дух в мене (Римл. 8:9). Това означава, че аз принадлежа на Христа, че аз съм християнин.
Естественото състояние на вярващия е той да бъде свободен - освободен от Сатаната, от греха и от смъртта: освободен, за да служи на Бога - свободен, за да се радва на едно непрекъснато общение с Бога, за да има съвършена радост (1 Йоан 1:3,4).
Дано Бог благоволи да ни даде, на вас и на мен, да сме винаги в това нормално състояние.
Най-сърдечни поздрави,
ваш брат в Господа Исуса, Х. Л. Х.
Скъпи приятели,
Вие сте били малко притеснени, защото някой ви е казал, че не е възможно да се знае тук, на тази земя, дали някой е спасен, защото не е известно дали е избран.
Бихте могли да отговорите на това много лесно, чрез Библията. Божието Слово казва: За да не погине, който вярва в него, но да има вечен живот (Йоан 3:16). Щом Бог винаги казва истината, ние можем да бъдем сигурни в спасението си. Никой не може да отрече, че Божието Слово е истинно. Веднъж попитах едного, който си поставяше същия въпрос, дали вярва, че може би апостол Павел е бил при Бога и се е консултирал с Него относно книгите си. Естествено, той ми отговори отрицателно. Тогава го попитах: А как е могъл да напише на слунците: Знаейки, възлюбени братя о Господа, вашето избиране; и как е могъл във всичките си послания да нарича тези, на които пише свети ? Моят събеседник не можа да ми отговори, но на следващия ден дойде при мен и ми каза: Сега вече и аз знам, че съм спасен. Всъщност Божието Слово говори много ясно за избранничеството. Кое Божие чадо не е чело с почит пасажи като Ефесяните 1:4,5; Римляните 8:29,30; 1 Петър 1:2 и т.н. и не е изпитвало после благоговение към своя Бог, който му е оказал такава огромна милост ?
За жалост, човек не се придържа само към това, което Божието Слово казва, а си позволява да отиде по-далеч в размишленията си, за да направи онова, което нарича логически заключения. Резултатът е виден в декларациите, които влизат в противоречие с Божието Слово, и които, всщност, петнят името му. Доктрината за предопределението на всичките люде е само карикатура на славното описание, което ни дава Божието Слово за избранничеството.
Според доктрината за предопределението, Бог е избрал само неколцина за вечно спасение, а всички останали е решил да отхвърли; това учение се базира на Римляни 9:8-23. Да прочетем този пасаж и да поразсъждаваме върху него.
В първите осем глави от посланието към Римляните намираме описание на човешката участ, както и отговора, който Бог ни дава там. Човек безвъзвратно е изгубен: Всички съгрешиха и не заслужават да достигнат до Божията Слава, бидейки даром оправдани от неговата благост (Римл. 3:23,24). Всички биват спасени само чрез благодат и това не е валидно само за юдеите: благодатта е отправена също и към другите нации.
Но юдеите не бяха съгласни с това. Те имаха привилигеровано положение и искаха да го запазят. Особено силно тази тяхна враждебност се изрази когато Евангелието беше оповестено и на езичниците; виж например Деяния 13:45-50; 15:1; 17:5; 28:25- 29.
В главите от 9 до 11 на Посланието към Римляните Апостолът се занимава със следния въпрос: как да съгласува общото положение на юдеите и на езичниците, по отношение на Евангелието с особеното положение, което юдеите бяха получили от Бога ?
Първото нещо, за което претендираха юдеите беше, че са потомци на Аврам. Добре, казва Апостолът, но тогава също трябва да признаете и Исмаил, защото и той бе Аврамов син. Дори и да възразим, че майката на Исмаил е била само робиня, от която са произлезли арабите, съществува още и Исав. Яков и Исав имаха един и същи баща, една и съща майка и бяха близнаци. И все пак Исав, въпреки че бе първородният, не стана родоначалник на Божия народ. Не защото Яков бе по-добър. Но защото още преди рождението им Бог бе казал, че по-големият ще служи на по-малкия.
Следователно, не по право на Юдеите се пада това привилегеровано положение, а поради освободителната сила и милост на Бога. Ако искаха да изтъкват своето право, тогава те също би трябвало да признаят арабите и едомитите за Божи народ, а точно това те не желаеха да сторят. Но ако те бяха Божи народ само поради освободителната сила и милост на Бога, то Бог нямаше ли право да простре благодатта си и над другите ?
Следователно виждаме, че не става дума за избранничество или за отхвърляне на вечността, а само за едно привилегировано положение на земята.
Тези думи от Римляни 9:13 са употребени специално за потвърждаване на доктрината за отхвърлянето. Но това означава да объркаме стихове 12 и 13. Това, което четем в стих 12, Бог бе казал наистина още когато децата не бяха родени, но не и преди създаването на света, както това е казано за нас в Ефесияни 1:4.
Тук става въпрос за едно земно положение, и Бог бе произнесъл тези слова малко преди рождението на децата (стих 10). А стих 13 е цитат от книгата на Малахия 1:2,3. Това е едно изявление, което Бог направи почити 1400 години след смъртта на Яков и на Исав, след като Той вече познаваше живота им и живота на техните потомци. В Евреи 12:16,17 ни се говори за Исав като за блудник и нечестивец, който за една паница храна продаде правото си на първороден и не намери време да се покае. Очудващо ли е, че Бог казва за такъв човек, че го мрази: Ти мразиш всички, които вършат беззаконие (Пс. 5:5) ?
Достигаме до стих 15 Ще покажа милост, към когото ще изпитвам милост и ще пожаля този, когото жаля. Това е цитат от Изход 33:19. Народът бе въздигнал Златния телец и бе отхвърлил Бога (Изх. 32:4). Той бе заслужил да бъде осъден (Изх. 32:10); но Моисей се помоли за него. Тогава Бог отново показа своята милост и пощади народа. Тези думи доказват, че Бог си запазва правото да изяви Своята милост дори тогава, когато е заслужено наказание. Следователно това че Израел бе Божи народ се дължеше само на милостта. Как тогава този пасаж би могъл да послужи като потвърждение на доктрината за отхвърлянето ? Стих 15 твърдо постановява принципът на милостта. Там където всички са заслужили да бъдат осъдени, само милостта на Бога може да посочи някакъв изход. За какво би послужило на човека от днес да не греши (дори ако можеше да го направи !) ? Той и без това ще бъде осъден за греховете, направени дотогава.
Стих 17 е цитат от Изход 9:16. Бог казва на Фараона, че ще закорави сърцето му, за да покаже чрез това цялата Си мощ. Но преди това е необходимо да прочетем предхождащото. В Изход 5:2 Фараонът казва: Кой е Вечният, че да послушам гласа му и да пусна Израиля ? И той добавя още работа на народа (5:17). Въпреки всички знамения и бедствия които Бог изпрати, той не се подчини на волята Му. Тогава само Бог каза: Сега ще закоравя сърцето ти така, че цялата тежест на моята присъда ще се стовари върху тебе.
Вярно е, че Йехова бе казал още преди това, че ще го направи (Изход 4:21), защото Той предварително знаеше, че Фараонът няма да се подчини. Той познаваше сърцето на Фараона (3:19). Но само след като многократно Той бе говорил на Фараона и бе изпратил много знамения и бедствия, и след като Фараонът всеки път бе отказвал да пусне народа и още повече, след като много пъти не бе удържал думата си, Йехова закорави сърцето му (9:12). Чак тогава Той се обърна към него с думите, записани в Римляни 9:17.
Това, че Бог закоравява нечие сърце е една много сериозна истина. Той стори това с Фараона. Понякога Той го прави и днес. И веднага след грабването на Църквата Той ще направи същото и с онези, които са чули Благата вест, но не са я приели (2 Солунци 2:11). Все пак, Бог никога не го прави преди да е дал на човека възможност да преживее обръщение (Йов 33:14-30). Това е нещо съвсем различно от учението, проповядвано от доктрината за отхвърлянето.
В Римляни 9:19-21 въпросът се третира съвсем обобщено. Бог няма ли правото да върши със Своето творение каквото пожелае ? Ако Бог пожелаеше да направи от едного съд за почтенна, а от друг - съд за непочтенна употреба, не би ли имал Той правото да го стори ? Може ли творението да си позволи да държи сметка на своя Творец ? Бог, като творец, има правото да върши каквото пожклае със Своите творения. Той има првото към едного да бъде милостив и в същото време да обрече друг на вечно погубление. Но Бог никога не си е послужил с това свое право. Той е светлина и любов и никога не действува във противоречие със Самия Себе Си.
Стих 21 говори именно за това. Той напомня Еремия 19. Там Бог споменава за правото си да върши с Израел каквото пожелае. Грънчарят прави от глината съд, но ако съдът се развали, той прави от него нов съд.
Тогава Господното Слово дойде към мене и ми рече: Доме Израйлев, не мога ли да направя с вас същото, което прави този грънчар ? - казва Господ. Ето, както е глината в ръката на грънчаря, така сте и вие, Доме Израйлев в Моята ръка (Ерем. 18:5,6).
Но как Бог се е възползувал от това си право ? Когато бих рекъл за някой народ или царство да го изкореня, съсипя и погубя, ако оня народ, за който съм говорил, се отвърне от злото си, Аз ще се разкая за злото, което съм намислил да му сторя. А когато бих рекъл за някой народ или за някое царство да го съградя и насадя, ако извърши това, което е зло пред Мене, като не слуша гласа Ми, тогава ще се разкая за доброто, с което рекох да го облагодетелствувам (Ерем. 18:7,10).
Ако някой се отвърне от злото, Бог ще се разкае за наказанието, което е мислил да му наложи и ще се отнесе към него с милост.
Ето как Бог използува Своето свободно и неограничено право и Своето господство.
Точно това се вижда в стихове 22 и 23 от Римляни 9, въпреки че те често биват използувани в подкрепа на доктрината за отхвърянето. Но всъщност в тях откриваме един непоклатим довод срещу същото това учение.
В стих 22 се говори за съдове, предмети на гнева, приготвени за погибел. Но кой ги е приготвил ? В него не се казва нищо по този въпрос. Но пък от самия контекст става съвсем ясно, че това не е Бог. Възможно ли е да говорим, че Бог ги е понасял с голямо търпение, ако Той самият ги беше приготвил за погибел ? Тук обърнете внимание на разликата със стих 23, където е посочено, че Бог предварително е приготвил съдовете на милосърдието. Ясно е, че съдовете за погибел сами са се приготвили: а с упорството и с непокаяното си сърце трупаш в себе си гняв за деня на гнева и за оповестяването на справедливия Божи съд (Римл. 2:5).
Не, в Писанието няма нито едно доказателство за това, че Бог е осъдил някого за вечно погубление. Напротив, такова твърдение е в противоречие с откровението, което Бог е дал за самия Себе Си в Словото Си.
Възможно ли е Бог, нашият спасител, който иска всички да се спасят и който е дал еднородния Си син Исус Христос за откупуването на всички да предопредели една част от всичкиза вечно погубление. Нека само да размислим върху пасажи като Йоан 3:16, Римляни 3:22 и Йоан 2:2 и т.н.
Не, слава Богу, има наистина едно избранничество, предопределящо някои бедни грешници за слава, но никъде в Божието слово не става дума за подбор на люде, осъдени на погубление. Напротив, Божието слово казва: Който иска, нека вземе даром от водата на живота (Откр. 22:17) и Бог, нашият Спасител, иска да се спасят всички люде и да достигнат до познанието на истината (1 Тим. 2:4).
И ако не обединим тези две неща: избранничеството, от една страна и поканата, отправена към всички да дойдат, нека си спомним, че Божиите помисли стоят по-високо от нашите (Ис. 55:9). Кой човек би дръзнал да претендира, че чрез собствените си размишления разбира, дори може да съди за Божията мъдрост и Божиите пътища ? Вярата приема това, за което Авраам вече казваше: Съдията над цялата земя ли няма да въздаде справедливост ? (Бит. 18:25)
Сърдечни поздрави
Ваш брат в Господа Исуса, Х. Л. Х.
(Продължение на предишното писмо)
Сега следва въпросът: Как да знам дали съм избран ?
Но нека първо отбележим, че никъде в Божието Слово не се говори за избранничество на невярващите. Писанието посочва на непреживялите още обръщение тяхното положение, което ги води към погубление, Божият съд, който ги очаква и призивът на Бога за покаяние. То им разказва за Господа Исуса и за Неговото дело, за да могат те да повярват.
След като са преживели обръщение и вярват в Господа Исуса им се казва, че са избрани. Но как да разберат това ? 1 Солунци 1:4,6 дава отговора. Апостолът пише: Понеже знаем, възлюбени от Бога братя, че той ви е избрал. После посочва причината: Защото нашето благовестване между вас не беше само с думи, но и със сила, със Светия Дух и с голяма увереност. И вие станахте подражатели на нас и на Господа, като сред многото скърби приехте Словото с радост, която е от Светия Дух. Те бяха приели Словото и това бе доказателството. Този, койтоприема Благата вест и по този начин вече е в мир с Бога, има доказателството за своето избранничество.
Въпреки че много пасажи от Божието Слово говорят за избранничеството (напр. 1 Петър 1:2; 2 Тим. 1:9; Тит. 1:2 и др.), ние намираме основната доктрина в Римляни 8:28-30 и в Еф. 1:3-14.
В Римляни 8:29 и 30 четем: Защото който предузна, той ги предопредели да бъдат съобразни с образа на Сина Му, за да бъде Той първороден между многото братя; а които предопредели, тях и призова; и които призова, тях и оправда, а които оправда, тях и въздигна.
Първото нещо следователно е, че Бог е предузнал някои хора. Тук не се казва дали Бог е познавал състоянието им, начина им на живот, както и дали са преживели обръщение и т.н.; не Той познаваше индивидите. Еф. 1:4 ни казва, че това предузнаване е станало преди съзаването на света, следователно, през вечността.
Тези хора - и нито един по-малко - Той е предопределил да бъдат подобни на образа на Неговия Син. Следователно, това е избранничеството. Преди да сме били родени, преди Адам да е бил сътворен, да, преди сътворението на небето и на земята, за което ни говори Битие 1:1, Бог е мислил за нас и е решил, че ние трябва да сме подобни на образа на Неговия Син. За Христа Божието Слово казва: който е образът на невидимия Бог (Кол. 1:15). Тук ние четем, че ще бъдем подобни на Неговия образ. Той трябва да бъде първородният измежду многото братя. И въпреки че Той ще заеме първото място, ние ще бъдем подобни на Него. Очевидно е, че тук не виждаме Господ като вечен Син. Като такъв, той е вечен Бог и само Той е такъв. В този пасаж за него се говори като за Божи син, роден на земята и като за Този, който извърши делото на кръста, Този, посредством когото всичките Божии заръки ще бъдат осъществени.
Тук изворът на нашето благословение е свързан с крайния резултат - вечността преди сътворението на небето и на земята; желанието на Божието сърце със съвършенното му изпълнение, такова, каквото е предоставено в 1 Йоан 3:2 : Знаем, че когвто Той се яви, ще бъдем подобни Нему, защото ще го видите какъвто е. Ние ще бъдем участици във възкресението (Лука 20:36), Божий синове, когато Той: преобрази нашето причиняващо падение тяло, за да стане то съобразно с Неговото славно тяло (Фил. 3:21).
В стих 30 намираме връзката между Божия завет и днешното време. Още от рождението си сме обърнали гръб на Бога: били сме грешници. Но Бог ни е призвал. Тук не става дума за един всеобщ призив на Бога, отправен към всичките люде - да се покаят. В този пасаж виждаме действието на сътворението на Бога, Който повика в действително съществуване онова, което не съществува (Римляни 4:17). Следователно, тези, които е призвал, тях е и оправдал.
Тук всичко се вижда през Божия поглед и според Неговото желание. Когато Посланието към Римляните било писано, всички избрани не били още действително призвани.
В действителност била само една малка част, защото тук става въпрос за избирането преди сътворението на света и се говори само за Църквата. Израел, както и вярващите след ограбването на Църквата, били избрани още от сътворението на света (Откр. 13:8; 17:8; Мат. 25:34).
И сега всъшност всички не са все още призвани. Това ще стане малко преди грабването на Църквата, защото тогава тя ще е цялостна. Но Божият завет твърдо постановява, че ще стане така. Ето защо пророците говореха за това, сякаш то беше вече изпълнено, въпреки че Римляни 5:2 нарича Божията Слава надежда, а 8:11 казва, че тленните ни тела трябва да бъдат съживени. Но всичко е твърдо установено. Всичко, което е необходимо, за да ни бъде дадено положението въз основа на милостивия избор на Бога, ще бъде изпълнено от Него, без ние изобщо да участвуваме. В това е нашата сигурност.
В Ефесяни 1 ни се дават повече подробности. В стих 3 Бог е наречен : Бог и отец на нашия Господ Исус Христос. Като човек, Господ Исус говори за Моя Бог (напр. Матей 27:46). Като Божи син, съответно Бог е негов Отец (Йоан 17:1; 5:17,18 и т. н.). След възкресението Господ довежда Своите си до същата връзка с Бога. Възнасям се при Моя отец и вашия Отец, при Моя Бог и вашия Бог (Йоан 20:17). Разбира се, имало е и има разлика. Той не казва наш Отец и наш Бог. Той остава първородният между многото братя. И все пак Бог е станал наш Бог и наш Отец чрез Господа Исуса.
В Ефесяни 1:4,5, положението, което сме заели чрез избиране, има същия характер. В стих 4 намираме нашето място пред Бога като пред Отец. Не сме избрани чрез Христа, за да можем да имаме това положение в съвършенството. Христос го притежава въз основа на личната Си слава и на личните Си права. Ние го приемаме посредством Него.
В стих 4 се казва: Както Бог ни е избрал в Него (Христос) преди създаването на света, за да сме свети и безукорни пред Него чрез любовта.
Тук Божествената натура е пред нас. Бог е свят по отношение на своята същност, безпогрешен в своите постъпки и е любов по същество (1 Йоан 1:5 и 4; 8,16). Ако би поискал да ни има възправени до Него, то ние трябваше да отговаряме на Неговата натура. Как ли би могло люде, омърсени в греха, да се възправят пред Бога, пред Този, който е самата святост и не може да гледа греха и който, един ден, ще запокити всичките грешници в геената огнена ? Затова Той ни е избрал така, че да отговаряме на собствената Му натура. И не само това, но ние също така можем и трябва да споделяме чувствата на сърцето Му, мислите на Бога, който е любов. Ето защо е казано: пред Него в любов.
Когато се озовем до Него, ние ще сме също така в любов свети и безукорни пред Него. Всичко в нас, което още напомня за греха, ще бъде премахнато; всичките ни слабости, недъзи и грехове. Вече няма да бъдем обременени от плът. Но и от сега Бог ни вижда така. Той ни вижда само в нашия нов живот, този, който сме получили чрез Господ Исус. Създадени в Исуса Христа за добрите дела, в които Бог отнапред е наредил да ходим (Еф. 2:10). Защото с едно приношение Той завинаги е усъвършенствувал ония, които се освещават (Еф.10:14). ... както е той, така сме и ние в тоя свят (1 Йоан 4:17).
Каква благодат за нас, клетите, грешни по природа създания !
Но това не е всичко. Ние бихме могли да получиме всичко, което беше споменато до сега и въпреки това да се озовем до Бога като роби. Ангелите също трябва да съответствуват на славата и светостта на Бога. Но: като ни е предопределил да Му бъдем осиновени чрез Исуса Христа (стих 5). Тук имаме прецизно разрешение на това положение: връзката между бащата и децата му и на децата с техния баща. Божият Син, след възкръсването си, поради делото си на кръста, ни е възвел до собствееното си положение: направил ни е също Божии чада. В Еф. 1 виждаме, че Бог ни е предопределил за това още преди сътворението на света. Още тогава Бог е решил, че ние трябва да заемаме това положение. И какви са били мотивите Му ? Те са били по благоволение на волята Му. Единствено любовта Му е в основата на цялото това благословение.
От тези стихове можем да извадим едно още по-важно заключение: Той ни е избрал в него (Христа) преди сътворението на света. Това избиране е извън времето, актът му се ситуира преди времето да започне да тече и то е предназначено за вечността, а не за тази земя. След това стих 3 говори за духовно благословение в небесни места. Израилтянският е избраният за тази земя народ (Изход 19:5; Левит 25:2,23; Второзак. 7:6). Но в Мат. 25:34 и по-нататък на паството също се казва: ... наследете царството, приготвено за вас, още от сътворението на света.. Това, следователно, е земният благослов (царството) и по такъв начин той се отнася и до времето (още от сътворението на света).
Това подчертава особеното ни положение. Ние принадлежим на една система (християнизмът) и на едно тяло (Църквата), които са извън времето. Тяхното основаване е отпреди сътворението на света, когато Бог ги учреди посредством Христа. Те не са от този свят (Йоан 17:14 и т.н.) и ще пребъдат и след него. Те имат един духовен, вечен характер. Това ни дава ясно понятие за характера на християнизма.
В стихове 3-5 не се ли говори за отговорността и за нейните последици; и всичко това е започнало едва след създаването и поставяето на Адам в Едемската градина, и което трябва да свърши след съда пред големия бял трон (Откр. 20).
В Едемската градина имаше две дръвчета: дървото за познавне на доброто и злото, което говореше за принципа на отговорността: защото в деня, когато ядеш от него непременно ще умреш, и дървото на живота, което говореше за принципа на живота. Адам отхапа от плода на първото дръвче, и вече не можеше да вкуси от този на второто, защото за наказание получи смъртта.
На кръста намираме събрани двете дръвчета. Господ Исус пое върху Себе си последиците от отговорността за всички ония, които вярват, и, като възкръсна, в замяна им дари живот. Той е дървото на живота.
Но всичко, което касае отговорността, е заело място във времето върху тази земя, и в никакъв случай не е част от Божия завет. Но тъй като това беше необходимо, избирането се извърши в Него, в Христа и Словото, и Божиите завети се разкриха след кръста, когато последният Адам бе станал родоначалник на новото поколение, на Божиите чада. Какво чудо е да се съзерцава дълбочината на Божията промисъл и се адмирира нейната мъдпрост ! И можем да си припомним, че ние сме били обекти на тази промисъл.
Сърдечни поздрави
Ваш брат в Господа Исуса, Х. Л. Х.
Скъпи приятели,
Когато някой е достигнал до познанието на това, което вярващият трябва да знае, а именно: че греховете му са опростени и че е в мир с Бога, че чрез новото рождение е получил нов живот, нова натура, т.е. един божествен живот, в който вече не може да има грях, че Бог е осъдил и снел посредством кръста тази греховна натура, така че сега Той вижда вярващия само в неговия нов живот и че следователно, за тези, които са в Господа Исуса повече няма да има наказание, че Светият Дух го обитава, което означава, че той е освободен от властта на Сатаната, на света и на греха, освободен, за да служи на Бога, че е станал приятен на Възлюбления и че сега вече може да се радва с надеждата за Божията Слава, защото знае че тя го очаква, той може да си помисли, че повече от нищо не се нуждае.
Е, добре ! За вечността и за небето това е сигурно. Но защо вярващият в земния си живот има нужда още и от други неща ? Защото е Божие чадо и гражданството му е на небесата (Фил. 3:20), той е чужденец върху тази земя. И тъй като се отправя към небесата, той е странник. При това е освободен от властта на дявола и желае да служи Богу, защото такова е желанието на сърцето му. Но по такъв начин изцяло се противопоставя и на дявола и на непреживелите обръщение. Делото на дявола се състои именно в това да пречи на човека да служи на Бога. Следователно, той ще си послужи с всичката си мощ и с всичкото си лукавство, за да накара вярващия да не се подчинява на Бога и да греши. С невярващите това му е лесно. Те не желаят да се подчиняват на Бога. Сърцето им ги тегли към греха и когато грешат се чувствуват удовлетворени (Бит. 6:5; Марк. 7:20-23; Римл. 3:10-12).
Това именно е основата, върху която светът въздействува, върху която хората живеят заедно. За да не зависят от Бога и за да могат да действуват според собствените си хрумвания, те са се обединили (Бит. 9:1 и 11:4-9). Но тъй като хората не можеха да бъдат независими, то те се преклониха пред дявола и след като отхвърлиха Сина Божи, те дори превърнаха дявола в свой бог (Йоан 12; 31; 2 Кор. 4:4).
Следователно, стремежите на християнина напълно се противопоставят на светските въжделения. И поради това неверниците се отнасят към християнина като към някакво смешно и досадно същество и не изпитват към него приятелски чувства. В Йоан 7:7 Господ Исус казва на неверниците: Вас светът не може да мрази, но мене той мрази, защото Аз заявявам за него, че делата му са нечестиви. Но за вярващия в Йоан 17:14 се казва: ... светът ги намрази, защото не са от света, както и Аз не съм от него. А в Йоан 16:33 на следовниците си Той казва: В света имате скръб.
Светът ще разпознае само християнина, който не се проявява като християнин, но който има стремежи като неговите и така на практика се поставя под властта на Сатаната. Но това означава проява на невярност към Бога. Днес такъв християнин бихме могли да наречеме сътрудник (колаборационист - човек, който сътрудничи на врага).
Точно от тук започва борбата на християнина. Сатаната се стреми отново да го вкара в грях. Той му вдъхва нечестиви помисли. Кара го да гледа с греховни очи; да слуша нечестиви слова и да спохожда съмнителни места. Отгоре на това - подстрекава света към враждебност. Всичко това причинява страдания на новия човек. Старата природа, (онази, която остава винаги привличана от греха и с която Сатаната е в досег) продължава да обитава вярващия. От там произтича голямата опасност Сатаната да победи и да вкара християнина в грях.
Но и тук любовта към Бога е предвидила всичко.
Тези неща са ни показани в Посланието до Евреите. В него виждаме християнина като странник и чужденец. Той се отправя към съвършенството (11:40), защото е получил едно небесно звание (3:1). Но засега той все още е в пустинята, обкръжен от всичките трудности и опасности, които има в нея. И тогава първосвещенникът ни бива представен. Господ Исус на небето е големият върховен първосвещенник, който, поради тези трудности и опасности, се застъпва пред Бога за нас.
Обикновено се счита, че жертвоприношението на Господа Исуса е свързано с греховете ни; но в цялост това не е точно така. Действително, в началото на неговото вмешателство като висш първосвещенник стояха нашите грехове. В Евр. 2:17 се казва: За да бъде милостив и верен върховен първосвещенник, с оглед на нещата, имащи отношение към Бога, за да постигне омилостивяване за греховете на людете. Но в глава 10:12 ни е казано: Но той, като принесе една жертва за греховете, седна завинаги отдясно на Бога. И в стих 14 четем: защото само чрез един принос той постигна завинаги усъвършенствуването на ония, които се освещават.
В Посланието до Евреите вярващият е представен чрез връзката му на творение спрямо Бога. С делото, извършено от Господа Исуса на кръста, изцяло удовлетворяващо Бога, въпросът за греховете ни е веднъж завинаги уреден. Той получи за нас вечно изкупление (9:12). Вярващият става завинаги съвършен (10:14). Христос се появи за да премахне греха като принесе себе си в жертва. Помежду Бога и вярващите въпросът за греховете повече няма да бъде повдиган. За това не се споменава повече и в Посланието към Евреите. Греховете, извършени от вярващия след обръщението му, вече не са проблем между Бога и неговото създание, но между Бащата и неговото чедо. Именно това разбираме от първото Послание на Йоан.
Въпреки че службата на Господа Исуса като върховен първосвещенник започна най-напред върху земята, и, което е вярно, във връзка с нашите грехове, сега тя вече не носи същия характер.
След като завърши делото си, Господ Исус седна завинаги отдясно на Бога в небесата. Защото такъв първосвещенник ни трябваше... възвисен по-горе от небесата (7:26). А ако беше на земята, той нямаше да бъде първосвещенник (8:4).
Имаме, следователно, един първосвещенник на небесата, който е уредил всичко що се отнася до греховете ни и който сега е всякога там, за да се застъпва за нас (7:25).
Кой е този първосвещенник ? Отговор намираме в Евр.1: това е Синът Божи. И поради тази причина той винаги може да се застъпва пред Бога за нас. Кой друг, освен самия Бог, може да го стори ? Но за да стане застъпник на хората, самият той трябваше да стане човек. И в Евр.2 наистина виждаме, че той се е превърнал в човек. Станал е Синът на човека. Човек по-реален и от Адам, защото е роден от жена (Гал. 4:4).
Колко прекрасно е това ! Бог в плът и кръв ! И словото стана плът (Йоан 1:14). Създателят на небето и на земята, Създателят на людете, сам се превръща в човек.
В Евр.2 са изложени две причини, поради които Господ Исус се превръща в човек. Стихове 14-17 ни казват, че се е превърнал в човек, за да извърши изкупле&#