ОБЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ ВЪРХУ
Г. Х. МАКИНТОШ
Светият дух разтваря тази книга по един твърде изненадващ начин. Без никакво предисловие, Той ни отвежда пред Бога, пред същностната пълнота на неговото Същество и ни Го показва посред онази сцена, в която единствен Той осъществява творението. Чуваме как Бог разбива тишината, която обвива земята, виждаме Го да сияе сред мрака, който я обгръща, за да сътвори за Самия себе си една сфера, в която да може да изяви Своята вечна мощ и божественост.
Тук нищо не може да послужи за задоволяване на едно празно любопитство, нищо, което да възбуди човешкото умозрение ; това е възвишеността и реалността на божественната истина, в нейното морално могъщество, въздействуващо върху сърцето и върху разума. Духът Божи не желае да предостави храна за човешкото любопитство или пък да го задоволи посредством остроумни теории. Геолозите могат да изследват земните недра и да вадят от там материали, посредсвом които да претендират, че допълват или пък противоречат на Божественото Слово ; те могат да опират умозаключенията си върху останки от вкаменелости ; послушният последовател обаче се придържа към вдъхновените текстове : чете, вярва, боготвори. Нека и ние да следваме в същия дух изучаването на тази книга и нека успеем по този начин „ревностно“ да схванем какво означава „да Го търся настойчиво в храма Му“ ! (Псал. 26/27:4).
„В начало Бог сътвори небето и земята“ (1:1). Първите слова от свещенната книга ни изправят пред Този, който е непресъхващият извор на всяко истинско благословение. Светият Дух не се отдава на старателни разсъждения, за да докаже съществуването на Бога ; Той изобщо не се впуска в този път ! : Бог се разкрива, дава да бъде опознат чрез делата Си. „Небесата разказват за Божествената слава и пространството известява творението на Неговите ръце“ (Псал.19:1). „Всичките Ти творения ще Те прославят, о Боже !“ (Псал.145:10). Само недоверчивият човек и атеистът търсят умствени доказателства за съществуването на Този, който чрез словото на Своята уста, извиква световете да съществувам и разкри самия Себе си като върховно мъдър, Всемогъщ, вечен Бог. Кой друг, освен Бог, би могъл да сътвори каквото и да било ? Той е Този, който „изчисля броя на войнството им ; Той всички тях ги нарича по име. Поради голямото могъщество и велика сила, у Него нищо не липсва“ (Исай 40:26). „Боговете на народите са идоли, но Бог сътвори небесата“.
В книга Йов, глави 38-41-ва, сам Бог припомня за творението като неопровержимо доказателство за Неговото върховенство. Това припомняне, като предоставя на разума най-ясната и убедителна демонстрация за Божието всемогъщество, докосва същевременно сърцето с учудващата си, благосклонна снизходителност. Всичко в Него е божествено : величествеността и любовта, могъществото и нежността.
„А земята беше безводна и пуста ; тъмнина се разстилаше над бездната“ (1:2). Ето всъщност едно поле, в което единствено Бог може да действува. Човекът, безспорно поради гордостта на сърцето си, се показва твърде склонен да се намеси в Божието творение, в онези сфери на действие от много по-висш ред ; но тук човекът няма още никакво място, чак до момента когато, като всичко друго, ще стане обект на творческата мощ. Бог е сам в делото на сътворението. От вечната светлина на своето обиталище, Той гледа, разглежда внимателно тази пуста и лишена от форми сфера, върху която с размах ще осъществи Своите чудесни планове и съвети, и където второто лице на Троицата ще живее, работи и умре, за да покаже пред учудените очи на целия свят, славните съвършенства на Божеството. Всичко беше мрак и хаос ; но Бог е Богът на светлината и на реда. „Бог е светлина и няма върху него никакъв мрак“ (1 Йоан 1:5). Мракът, независимо от естеството му, физическо и морално, интелектуално или духовно, не може да съществува пред Неговото лице. „Божият Дух се носеше над водната повърхност“ (1:2). Приготовляваше вече сцената на бъдещите си действия ; една сцена, тънеща в мрак, но която предлагаше широко поле за действие на Бога на светлината и на живота : единствено Бог можеше да разпръсква този мрак и да накара там да избликне живота ; да въдвори ред на мястото на хаоса, да положи едно пространство между водите, за да може там животът да се развива без страх от смъртта. Там, това бяха такива действия, които са достойни за Бога. „Рече Бог : да бъде светлина. И биде светлина“ (1:3). „Той проговори и нещото се осъществи ; Той заповяда, и то застана там“ (Псал. 33:9). Невярващият иска да узнае : как ? къде ? кога ? - но Духът казва : „Чрез вяра проумяваме, че световете са устроени по Божия дума и че от невидимото произлезе видимото“ (Евреи 11:3). И напук на пренебрежителната усмивка на философите, този отговор задоволява последователя на Божията школа.
Бог не иска да прави от нас астрономи или геолози, нито да ни занимава с онези подробности, които музеят или телескопът излагат пред очите на всекиго. Божията цел е да ни изправи пред Своето присъствие, като Негови обожатели, със сърца и разбирания поучени и направлявани от Неговото свято Слово. Философът може да презира онова, което нарича вулгарни и тесни предразсъдъци на набожния последовател на Словото ; той може да се гордее с телескопа си, посредством който мери небесното пространство, или да се хвали с откритията, които прави в земните недра ; - що се отнася до нас, ние не се нуждаем от „възраженията на лъжовната наука“ (1 Тимотей 6:20). Ние считаме за напълно сигурно, че всички истински открития, направени или „за небесните пространства или за земната твърд, или за водите под земната повръхност“ се намират в хармония с това, което е казано в Божието Слово ; всичко останало, претендиращо, че е откритие, заслужава единствено всецяло да бъде отхвърлено. Сърцето трябва да бъде напълно сигурно във всеобхватността, в автопортрета, в съвършенството, във величествеността и в пълното и цялостно вдъхновение на тази свята вместимост. Това ще бъде единствената ефикасна защита срещу рационализма и суеверието. Едно безпогрешно познание на Словото и едно пълно подчинение на неговото съдържание, са двете неща, от които се нуждаем в наше време. И нека Бог, в Своята благодат, да уголеми още повече всред нас това познание и това подчинение !
„Видя Бог, че светлината е добро нещо, и отдели Бог светлината от тъмнината. Светлината нарече ден, а тъмнината - нощ“ (1:4-5). Тук ни са дадени онези два важни символа, с които Словото така често си служи. Наличието на Светлина поражда деня ; отсъствието `и поражда нощта. Същото се извършва и в историята на душите. Има ги „децата на светлината“ (1 Солуняни 5:5 ; Ефесяни 5:28) и „децата на мрака“ ; разликата е тържествена и ясно очертана. Всички онези, които светлината на живота е осветила, всички онези, които „горният Изток“ е посетил спасително (Лука 1:78), всички онези, получили светлината на познанието на Божията слава в лицто на Исус Христос (2 Коринтяни 4:6), каквито и да са, се числят към първата категория и са „деца на светлината и на деня“ (1 Солуняни 5:5). И напротив, всички онези, които са в мрака, в заслепението и неверието (2 Коринтяни 4:4) на природата, и чиито сърца не са били просветлени посредством вярата от лъчите на слънцето на справедливостта (Мала. 4:2), продължават да са погребани в тъмнината на духовната нощ и са деца на мрака, деца на нощта.
Читателю, спри се тук и се запитай пред лицето на Този, който чете в сърцата, към коя то тези две групи от лица принадлежиш самият ти. Не мами самия себе си, защото за тебе това е въпрос на живот и на смърт. Ти можеш да си беден, презиран, невеж, но ако посредством Духа си свързан с Божия син, който е „светлината на света“ (Йоан 8:12), ти си дете на светлината, на което е съдено скоро да заблести скоро в онази небесна сфера, в която „Жертвеното Агне“ (Откровение 5:6) е, и ще бъде завинаги слънцето и центъра. Това обаче не се дължи на тебе : това е резултатът от намеренията и действията на Самия Господ Бог, който те е дарил със светлина, живот, радост и мир в Исуса Христа, посредством жертвата Му. Но ако си чужд на действеното и освещаващо влияние на божествената светлина, ако очите ти не са прогледнали да съзерцават красотата на Христос, Синът Божи, тогава, въпреки всичко, и да бил би притежавал цялото знание на един Нютон, и всичките съкровища на човешката философия ; да би бил декориран с всичките титли, които би могъл да получиш от светските училища, ти пак ще си останеш „дете на мрака“ и на нощта“ (1 Солуняни 5:5), и ако умреш така, завинаги ще останеш обгърнат от мрака и ужаса на вечната нощ ! Не продължавай по-нататък преди да бъдеш сигурен „от деня“ ли си , или „от нощта“.
„И рече Бог : да бъдат светила в небесните простори, за да отделят деня от нощта и да бъдат знакове и за сезони, и за дни, и за години и да бъдат те светила в небесните простори, за да светят на земята. Така и стана. И направи Бог двете големи светила ; по-голямото светило да управлява деня, а по-малкото да управлява нОщта ; направи [1] и звездите“ (1:14-16). Слънцето е едновременно център на светлината и център на нашата планетна система. Планетите се въртят около тази звезда и от нея получават светлина. Следователно, слънцето може да бъде считано като сътворение на Този, който за да зарадва сърцата на хората, които имат страх от Господ, ще се въздигне скоро, донасяйки изцелението върху своите крила (Малахия 4:2). Хубостта на този символ, ще бъде явна за всеки, който след нощните бдения е могъл да наблюдава изгряването на слънцето, което позлатява изтока с пламтящите си лъчи ; нощните мъгли и сенки се разпръскват и като че ли цялото създание поздравява завръщането на дневното светило. Скоро също ще изгрее и слънцето на Справедливостта, сенките на нощта ще изчезнат и цялото създание ще се възрадва, виждайки зората на безоблачно утро (Втора кинга царства 23:4) , на вечния ден на Славата.
Луната, нямаща собствена светлина, я взема изцяло от слънцето и постоянно я отразява, стига само земята и нейното влияние да не се намесят. Слънцето едва се е скрило зад хоризонта и ето че луната се появява, за да поеме лъчите му и да ги отрази върху потъналия в мрак свят ; а ако се случи тя да се появи денем, тогава едва я забелязваме поради слънчевия блясък. Светът, както вече казахме, също пречи понякога на появата на тази светлина ; тъмни облаци, гъсти мъгли, студени изпарения се издигат от повърхността на земята и скриват от зрението ни сребристата светлина на тази „луна“, която ни напомня за Църквата, както и слънцето е едно красиво олицетворение на Христос. Христос, изворът на светлината, е невидим сега : „нощта твърде е напреднала“ (Римляни 13:12) ; светът не вижда Исус, но Църквата Го вижда и тя има отговорността да отразява светлината Му върху потъналия в мрак свят. Църквата е единственият канал, по който може да бъде предадено на света познанието за Христос : „Вие сте нашето писмо, написано в сърцата ни, узнавано и прочитано от всички човеци“, казва апостолът ; и още : „Вие сте Христово писмо“ (2 Коринтяни 3:2,3). Каква голяма отговорност носи Църквата ! И тя не е ли длъжна винаги да проявява бдителност срещу всичко, което би `и попречило да отразява небесната светлина на Христос, по всичките `и пътища ? Но как би могла да отразява тази светлина ? Като бъде оставена да блести върху самата себе си в целия си блясък. Ако Църквата вървеше в Христовата светлина, тя непременно би отразявала тази светлина и така би била запазена в положението, което `и подобава. Луната си няма собствена светлина. Същото е и с Църквата. А и призванието `и не е да осветява света със собствена слава ; тя просто е призвана да отразява светлината, която получава. Нейният дълг е грижливо да проучва пътя, който Господ измина докато беше на земята и да следва по стъпките Му с помощта на Светия Дух, който я обитава.
Но уви ! Земята, с нейните облаци, мъгли и изпарения и пречи ; тя скрива светлината и помрачава посланието, така че светът едва долавя няколко щрихи от характера на Христос в лицата на тези, които се зоват в Неговото име ; често дори вижда в тях по-скоро унизителния контраст, отколкото приликата с Христос. Да опознаваме Христос повече с молитвен дух, за да бъдем способни да Му подражаваме по-добре !
Звездите са далечни светлини, които блестят в други сфери ; ние виждаме тяхното блещукане ; при това, те нямат никаква връзка с нашата слънчева система. „Звезда от звездите се различава по слава“ (1 Коринтяни 15:41). Така ще бъде в царството на Сина, което ще настане : славно Слънце, Той сам ще заблести с блясък чист и вечен и Църквата предано ще отразява лъчите Му навсякъде около себе си, а Светиите ще заблестят всеки сам за себе си с по един специален блясък, с който справедливият Съдия ги сподоби като награда за вярната им служба по време на мрачната нощ, траяла при отсъствието Му. Тази мисъл би трябвало да ни окуражава да крачим с повече усърдие и енергия по следите на нашия отсъствуващ Господ (виж Лука 19:12-19).
Следват по-низкостоящите части на създанието : морето и земята пораждат в изобилие живи същества. Някои лица си мислят, че им е разрешено да считат действията във всеки от шестте дни като типове на различни управления и като основни принципи за действие, които ги управляват и характеризират ; но каквато и да е истината във връзка с това, когато изучаваме Светото Писание, ние трябва да бъдем осторожни срещу всичко, което може да е продукт на човешките въображение и спекулация ; що се отнася до мене, аз не се чувствувам свободен да се впусна по този път на интерпретация и ще се огранича да предам това, което считам за ясно и директно поучение на свещенния текст.
След като дотук всичко беше изяснено, липсваше само един управник : „И рече Бог : Да сътворим човека по Наш образ и по Наше подобие ; и нека той да господства над морските риби и над небесните птици, и над добитъка, и над цялата земя, и над всички гадини, които пълзят по земята. И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори ; мъж и жена ги сътвори. И благослови ги Бог ; като им рече : Плодете се и множете се, изпълвайте земята и владейте я ; господствувайте над морските риби, над небесните птици и над всички живи същества, които се движат по земята“ (1:26-28). Читателят ще забележи, че след като е говорило за човека в единствено число, Писанието започва да говори за него в множествено число ; след като е казало : „Той го създаде“, то казва : „Той ги създаде“ и „Бог ги благослови“ (Стихове 27 и 28).
Всъщност, за направата на жената се говори в следващата глава, въпреки че още тук Бог „ги“ благославя и „им“ поверява власт над всичко. Останалите по-нисши същества на създанието са поставени под общата им власт : Ева е благословена с всичките благословии в Адам, и пак чрез него, тя получава цялото си достойнство. И въпреки че още не е призована към съществуване, в Божиите намерения, тя вече е считана като част от мъжа : „Твоите очи видяха безформената ми същност ; в твоите книги са записани всичките ми части ; от ден на ден те се оформяха още тогава, когато нито една от тях ни съществуваше“ (Псалми 139:16). Същото се отнася за Църквата, съпругата на втория Адам (1 Коринтяни 15:45 ; Ефесяни 5:29-32). Изначално и всякога тя е била виждана в Христос, нейният водител и повелител, както е писано в Глава 1:4 на Посланието до Ефесяните : „Според както ни е избрал в Него преди основаването на света, за да бъдем свети и без недостатъци пред Него в любовта“. Преди още един единствен член на Църквата да е поел живителната глътка въздух, те всички вече бяха във вечната Божия промисъл, „предопределени да бъдат според образа на Неговия Син“ (Римляни 8:29). Божите намерения превърнаха Църквата (= Събранието) необходима част от мистичния човек ; ето защо то е наречено „пълнотата на Този, който изпълва всичко във всичко“ (Ефесяни 1:23), и това достойнство, имащо огромно значение, разкрива авторитета, важността и славата на Събранието.
Вече твърде много сме свикнали да гледаме на изкуплението, като на нещо нямащо за цел друго, освен благослова и сигурността на душата, поотделно за всекиго ; тази гледна точка обаче е твърде ограничена. Абсолютна истина е, че доколкото се отсася до участта на отделния индивид, то тя се намира в пълна сигурност и нека Бог да бъде благословен ; но това е най-малката част от същността на изкуплението. Една много по-висша от тази истина е, че Христовата Слава е тясно свързана със съществуването на Църковното събрание. Ако според авторитетното твърдение на Светото Писание, имам правото да се считам за съставна част на онова, което фактически е необходимо на Христос, не мога да се съмнявам, че в Него не се намира в изобилие всичко онова, от което лично бих се нуждаел. А Църковното събрание е необходимо на Христос. „Не е добро за човек да бъде сам ; да му сътворим помощник, който му отговаря“ (2:18), и още : „Защото мъжът не е от жената, а жената - от мъжа ; защото не мъжът беше създаден заради жената, а жената - заради мъжа. Обаче в Господа нито жената е без мъжа, нито мъжът е без жената. Защото както жената е от мъжа, така и мъжът е чрез жената ; а всичко е от Бога“ (1 Коринтяни 11:8-12). Следователно, не се касае единствено да узнаем дали Бог може да спаси един нещастен грешник, лишен от сили ; и още - дали Бог може да заличи греховете и да приеме в Себе Си грешника според Божествената справедливост ; Бог е казал : „Не е добро за човек да бъде сам“ и не е оставил „първия човек“ (1 Коринтяни 15:45, 47) без „помощник, който му отговаря“ ; следователно - Той няма да остави без подходящ помощник и втория човек. Без Ева в първото създание би имало една празнота ; без Църквата, без Съпругата, би имало празнота в новото създание.
Да видим сега по какъв начин Ева бе призвана да съществува, въпреки че така избързваме към следващата глава. В цялото създание за Адам не съществувал помощник, който да му подобава : трябвало да го обхване дълбока дрямка и от една част от него самия да бъде сътворена помощницата, която ще дали с него властта и благослова. „И даде Господ Бог на човека дълбок сън ; и когато заспа той, взе едно от ребрата му и запълни онова място с плът. И направи [2] Господ Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе при човека. И рече човекът : този път това е кост от костите ми и плът от плътта ми ; тя ще се нарича жена (иша), защото е взета от мъжа (иш)“ (2:21-23).
Считайки, според Писанието, Адам и Ева като един прототип на Христос, виждаме, че Христовата смърт е трябвало да бъде свършен факт, преди Църковното Събрание да съществува, въпреки това, в Божията промисъл, Църквата беше видяна и избрана в Христа, още преди създаването на света (Ефесяни 1:4). Има голяма разлика между тайните Божий намерения и разкриването и изпълнението на същите тези намерения. За да се осъществи Божият замисъл относно съставните части на Църквата, на пръво място е необходимо Синът да бъде отхвърлен и разпънат на крът, та да се възкачи после в небесата и Светият Дух, изпратен от Него, да слезе, за да съедини в едно тяло всички вярващи, посредством Неговото кръщение. Това не ще рече, че преди смърта на Христос не е имало оживени и спасени души : Адам, не се съмняваме в това, е бил спасен, както и хиляди други след него, благодарение на Христовата жертва, и то още преди тя да бъде извършена. Но спасението на душите, взети всяка една поотделно, и формирането на Църковното събрание от Светия Дух като едно отделно тяло, са две съвсем различни неща ; на практика обаче не се държи достатъчно сметка за това. Единственото място, което принадлежи на Църквата, нейната особена връзка с „втория Човек, с Господ, дошъл от небето“, привилегиите, които я отличават и достойнството с което е облечена, ако действително бяха познати и реализирани от могъществото на Светия Дух, щяха да дадат най-прекрасните плодове (Ефесяни 5:22 - 33).
Типът, който имаме тук, пред нас, сам ни дава представа за резултатите, които биха придружили едно истинско разбиране за позицията на Църквата и на връзките `и с Христос. Каква само обич Ева дължеше на Адам ! В каква ли близост не беше тя с него, в какво интимно общение ? С достойнство и слава, тя бе свързана изцяло с него. Той не властвуваше над нея, но заедно с нея. Той бе владетел на цялото създание ; Ева беше едно заедно с него. И много повече, както вече казахме : тя бе видяна и благословена в него. „Човекът“ беше обектът на Божиите намерения, а „жената“ бе необходима на мъжа, ето защо и беше създадена. Мъжът се появява пръв и жената е видяна в него ; после бива направена от него. Никой друг тип не е нито по-интересен, нито по-поучителен в нейната същност ; не защото е възможно някоя доктрина да бъде основана въз основа на типа, но когато доктрината е изцяло и ясно изложена в други части на Писанието, тогава ние вече сме подготвени да разберем, да оценим и да се възхитим от този тип.
В Псалм 8-ми намираме едно чудесно описание на човека, властвуващ над Божиите творения : „Като гледам Твоите небеса - дело на Твоите ръце, месечината и звездите, които Си поставил, казвам си : що е човек, та го помниш, и син човешки, та го спохождаш ? Създал си го малко по-низш от ангелите : със слава и чест си го увенчал, поставил си го да владее над делата на Твоите ръце ; всичко си покорил под нозете му : овце и волове, и зверовете полски, птици небесни и риби морски, всичко, що преминава морските пътища“. Тук мъжът се появява сам и за жената не се споменава, защото жената е видяна в мъжа.
Не съществува никакво пряко разкритие относно Църковното тайнство в книгите на Стария Завет ; апостолът изрично заявява, говорейки за това тайнство : „Която в други поколения не беше известна на човешките синове, както сега се откри на Неговите свети апостоли и пророци от Новия Завет чрез Духа“ (Ефесяни 3:1-11). Ето защо в Псалм 8-ми се говори единствено за мъжа, но знаем, че мъжът и жената са взети и разбирани заедно, под една и съща глава. Всичко това ще има своя точен антитип в следващите векове ; тогава вторият Мъж, Господ дошъл от небето, ще седи на своя трон и заедно с Църквата, неговата Съпруга, ще царствува над възобновеното създание. Тази Църква е родена от гроба на Христос, тя е част от „Неговото тяло“, от „Неговата плът и кости“. Той, Главата ; тя, тялото (Ефесяни 1:22 ; Колосяни 1:18), правят заедно един Човека. Бидейки така част от Христос, Църквата ще заеме в слава едно подобаващо се единствено на нея масто. Никое друго създание не бе така свръзано с Адам както Ева, защото и никое друго не беше като нея част от него. Така и Църквата ще заеме най-близкото до Исус място в бъдещата слава.
Това не е само онова, което Църквата ще бъде, но и това, което е, което заслужава нашето възхищение. Сега тя е тялото, на което Христос е главата, „шефът“ ; тя е храмът (Ефесяни 1:21,22 ; 1 Коринтяни 3:16), в който Бог обитава. Какво само не бихме били, ако такива са сегашното достойнство и бъдещата слава на онова, на което, благодарение на Бога, ние сме част ! Това, което най-вече ни подобава, е едно свято вървене напред, един живот изпълнен с преданност към Бога, с откъсване заради Бога и свято издигане. Ще можем ли да се домогнем до тези неща с мощ, чрез Светия Дух, за да можем по-дълбоко да почувствуваме какви трябва да бъдат характера и поведението, които подобават на високото призвание, което сме повикани да заемем, „за да може, след като очите на сърцето ни бъдат просветлени, да знаем каква е надеждата на Неговото призоваване, какво е богатството на славата на Неговото наследство в светиите и какво е превъзходното величие на Неговата мощ към нас, вярващите, според действието на мощта на Неговата сила, с която Той подействува в Христос като Го възкреси от мъртвите ; и Го сложи да седне от дясната си страна, на небесата, далеч над всяко началство и власт, и сила, и господство, и всяко име, с което се наименуват, не само в тоя свят, но и в бъдещия. И покори всичко под краката Му и Го постави да бъде глава над всичко за Църквата, която е Неговото тяло, пълнотата на Този, който изпълва всичко във всичко“ (Ефесяни 1:18-23).
Два са основните сюжета, които привличат вниманието ни в тази глава : „седмият ден“ и „реката“.
Малко са онези сюжети, които са предизвиквали толкова противоречия и толкова различия, както въпроса за „съботата“ или „седмия ден“, въпреки че доктрината, отнасяща се до него, да е изложена в Писанието по най-простия и ясен начин за всеки, който иска да се подчини на Божието учение.
Ще разгледаме на съответното място изричното нареждане да се „спазва съботата“ (седмия ден) : тук не става дума за повеля, дадена на човека, но просто намираме потвърждението, че „Бог си почина през седмия ден“ (2:2). „Така бяха свършени небето и земята и цялото им войнство. И свърши Бог до седмия ден Своите дела, що прави, и в седмия ден си почина от всичките Си дела, що извърши. Бог благослови седмия ден и го освети ; защото в него Си почина от всичките Си дела, що бе сътворил и създал“ (2:1-3). Тези думи ни разясняват, че Бог си е починал, защото, що се отнася до делото Му, творението е било завършено ; тук по никакъв начин не става дума за каквото и да било нареждане, давано на човека. Този, който шест дена беше работил, спря да работи и си почина. Всичко вече беше изцяло завършено ; всичко беше „много добро“ (1:31) ; всички неща бяха станали такива, каквито Той самият ги беше направил и сега си почиваше в извършеното дело. „Утринните звезди ликуваха и всички Божии синове възкликваха от радост“ (Йов 38:7). Делото на съзиданието беше завършено и Бог празнуваше през една събота (или седмия ден) ; впрочем, тази е единствената, която Бог е отпразнувал, ако съдим по вдъхновеното Писание, което ни казва това. По-нататък четем, че Бог нареди на човека да „спазва съботата (седмия ден)“ и че човек не съумя да изпълни това Божие нареждане ; напротив, Исус казва : „Моят Отец работи досега, и Аз работя“ (Йоан 5:17). Буквално, съботата (или седмият ден) не е могъл да бъде спазен освен там, където в действителност вече е нямало нищо за правене, всред едно чисто творение, което не носи ни едно от петната на греха. Бог не може да Си почива там, където съществува греха ; абсолютно невъзможно е Той да си почива и да изпитва удоволствие от творението Си сега. Тръните и бодлите, ведно с всички друго плодове на едно творение, което въздиша (Римляни 8:22), потвърждават на висок глас, че Бог трябва да работи, а не да си почива. И би ли могъл Бог да Си почива всред тръните и бодлите, всред въздишките и сълзите, болестите и смъртта, разрухата и престъпността на един грешет и рушащ се свят ? Би ли могъл Бог да Си почива и празнува съботата (или седмият ден) всред подобни оёстоятелства ? Както и да е, Писанието ни казва, че досега Бог е имал само една съботата (или „седми ден“), тази, за която се споменава в Глава втора на Битието. „Седмият ден“ беше този съботата, и никой друг. Именно този ден показваше, че делото по творението беше завършено ; но впоследствие това дело бе развалено и почивката на седмия ден бе прекъсната : от падението насам Бог отново заработи ; „Моят Отец работи досега и Аз работя“ ; Светият Дух също работи. Христос също не е имал „седми ден“ докато е бил на земята. Той извърши Своето дело, извърши го, наистина, славно ; но къде ли можеше да бъде през седмия ден ? В гроба ! Да, читателю, нашият Господ Христос, Бог, появил се в плът, Властелинът на седмия ден, го прекара всред мрака и тишината на гробницата. Този факт не ти ли говори нещо достатъчно ясно, не съдържа ли в себе си едно дълбоко поучение ? Щеше ли Божият Син да бъде положен в гроба точно през седмия ден, ако този ден трябваше да бъде прекаран в почивка и мир, със съзнанието, че не оставаше нищо повече за правене ? Исусовият гроб сам по себе си ни сочи, че е невъзможно да се празнува съботата, и че този гроб, зает през седмият ден от Неговия Властелин, който е Господ на съботата (Матей 12:8), ни сочи човека като едно паднало създание, виновно, безпомощно, завършващо грешния си път, разпъвайки Славния Господ и поставяйки в отвърствието на гробницата Му един голям камък, за да може, ако това бе възможно, да Го затвори там ; и докато Божият Син е в гроба, човекът празнува съботата ! Каква идея ! Христос е в гроба, за да реабилитира прекъснатата почивка на съботата, а човекът се опитва да запази този ден, като че ли всичко е наред ; човекът празнува своя съботата, но не Божият : един седми ден без Христос и без Бог, една празна форма, нямаща никаква сила и стойност !
Но, ще ни отговорят, седмият ден (съботата) се е превърнал в първи, принципите са си все същите. Мисля, че това мнение не почива върху никаква писмена основа. И върху кой ли авторитет би могло то да се облегне ? Нищо по-лесно да бъде посочен такъв, стига да съществуваше в Писанието. Но такъв няма : разликата между седмия и първия ден, тъкмо обратното, е подчертана изрично в Новия Завет. Ето защо в Глава 28-ма от Евангелието на Матей четем : Като се мина в съботата, на първия ден на седмицата, на разсъмване“. Първият ден на седмицата (т.е. неделята) не е съботата, пренесена от седмия върху един друг ден, но един съвсем нов ден : това е първият ден от един нов период, а не последният му ден от един стар перйод. „Седмият ден“ се намира във връзка със земята и с почивката на земята ; „първият ден на седмицата“, обратно, е свързан с небето и с небесната почивка. Разликата е огромна и по отношение на самия принцип, и ако разглеждаме този въпрос от практична гледна точка. Ако празнувам „седмият ден“, с този акт соча самия себе си като земен човек, защото този ден, както вече видяхме, е почивката на земята, почивката на творението. Но ако, според учението на Писанието и на Божия Дух, проумявам значението на израза „първият ден на седмицата“, веднага ще схвана пряката връзка, която съществува между този ден и новият ред на нещата, идещ изцяло от небето, на който смъртта и възкресението на Христос съставляват вечната основа. Седмият ден се намираше във връзка с Израел и със земята ; първият ден на седмицата — е във връзка със Църквата и с небето.
При това, отбележете, Бог бе наредил на Израел да спазва съботата (седмия ден), а пък първият ден на седмицата бе даден на Църквата като привилегия, от която тя е позована да се ползува. Спазването на съботата (седмия ден) представляваше пробният камък от моралното състояние на Израел, докато първият ден от седмицата е красноречивото доказателство за вечното приемане на Църквата ; спазването на седмия ден показваше онова, което Израел можеше да направи за Бога ; първият ден от седмицата пък показва отлично това, което Бог стори за нас.
Ние не сме в състояние да оценим особено високо природата и значението на „Господния ден“, както той е наречен в Глава 1-ва на Откровението. Този ден, денят през който Христос възкръсна измежду мъртвите, не означава завършекът на творението, а основното и окончателно възтържествуване на изкуплението. Отпразнуването на първия ден от седмицата не е, казахме вече, някакво робство или тегоба за християнина ; тъкмо напротив, за него е радостно, че може да чествува този щастлив ден. Така че, тъкмо през първия ден от седмицата виждаме първите християни, събрали се, за да разчупят хляба (Деяния 20:7) както и разграничаването между съботата и първия ден от седмицата, напълно спазвано през тази епоха от историята на Църквата. Юдеите чествуваха съботата (седмия ден) в техните синагоги, за да „четат закона и пророците“, а пък християните празнуваха първия ден от седмицата, като се събираха, за да разчупят хляба. Никъде в Писанието няма пасаж където първият ден от седмицата да се отъждествява със съботата, докато съществуват множество доказателства за същественаата разлика между тези два дена.
Защо, следователно, трябва да се бориме за нещо, което няма своето основание никъде в Писанието ? Обичайте, почитайте, чествувайте Господния ден ; стремете се през този ден да сте подобаващо „настроени духом“ подобно на апостола (Откровение 1:10) ; оставете, доколкото ви е възможно, текущите работи, но, същевременно, отдавайте на този ден подобаващото му се място и название ; опитвайте се добре да схванете принципа, върху който е основан ; оставете му особеността на характера му ; най-вече, не обвързвайте със спазването на седмия ден християнина, като че ли го поставяте в железен ярем, защото имайте предвид, че за него най-вече е щастлива и свята привилегия спазването на първия ден. Не принуждавайте християнина да слиза от небето, където намира покой, върху земята, където такъв не съществува. Не изисквайте от него да чествува деня, който неговият Повелител е прекарал в гроба, наместо да се радва на щастливия ден, през който Той е излязъл от него. Четете внимателно Матей 28:1-6 ; Марко 16:1-2 ; Лука 24:1 ; Йоан 20:1, 19-26 ; Деяния 20:7 ; Откровение 1:10 ; Деяния 13:14,17 ; Колосяни 2:16.
Не бива да се мисли обаче, че губим предвид важния факт, че в земята на Израел и на цялото творение, съботата ще бъде отново чествувана : „За Божия народ остава съботната почивка“ (Евреи 4:9). Когато Синът на Авраам, Синът на Давид и Синът на човека заеме своето място, властвувайки над цялата земя, тогава ще има и една славна събота, една почивка, която грехът никога повече не ще смути. Но сега Синът е отхвърлен и всички онези, които Го познават и обичат, са призовани да застанат редом до Него при Неговото отхвърляне, да излезат „към Него вън от стана, понасяйки Неговия позор“ (Евреи 13:13). Не би имало позор, ако земята можеше да чествува една събота ; но фактът, че проповядващата Църква се стреми да стори от „първия ден на седмицата“ „съботата“, открива недвусмислено състоянието, в което е изпаднала и принципът, върху който се основава позицията `и, което не е друго нещо, освен непрестанно усилие за възвръщането на земния ред и на земния морален код : възможно е, много хора да не схващат това а и много християни съвестно да чествуват „съботата“ именно като такива ; но ако сме задължени да се съобразяваме със съвестта на такива християни та да не нараняваме никого, то все пак ние имаме правото, и това е наш дълг, да попитаме — върху каква писмена основа се обосновават подобни схващания. Въпреки това, не с хорската съвест и убеждения трябва да се занимаваме в момента, но с намерението на Божия Дух, изложено в Новия Завет ; затова молим всеки читател християнин да се даде добра сметка за своята позиция относно „седмия ден“ или „съботата“ и относно „първия ден на седмицата“ или „Господния ден“. [4]
Нека видим сега връзката между „съботата“ и „реката“, която извираше от Едем. За пръв път става дума за „Божия поток“ в Писанието (Псалм 65:9) и тук повдигаме този въпрос във връзка с почивката на Бога.
Когато Бог си почиваше сред своето творение, цялата вселена се радваше на благословение, защото Бог не можеше да си почива през съботния ден без святото и благословено въздействие на тази почивка да не се разпространи над цялата земя. Но, уви ! Изворите, които изтичат от Едем, сцената на земната почивка, скоро биват спрени в тяхното течение, защото грехът е дошъл да прекъсне почивката на творението. Обаче, и нека Бог бъде благословен, грехът не спря Бог в неговото дело, той само Му отвори едно ново поле за действие и, навсякъде, където Бог действува, също виждаме реката да тече. Така, когато Той ръководи, със здрава и простряна напред ръка (Второзаконие 4:34 ; 5:15 ; 7:19 ; 11:2), армиите, които е откупил, прекарвайки ги през сухите пясъци на пустинята, виждаме как в нея потича река, извираща не от Едем, а от една разцепена скала, хубаво и точно онагледяваща картината на принципа, според който суверенната благодат действува в полза на грешниците като утолява нуждите им. Тук не се касае само за творението, но и за изкуплението. „Скалата беше Христос“ (1 Коринтяни 10:4), Христос ранен заради изцелението на своя народ. Пропуканата скала беше във връзка с обитаването на Всевишния в шатрата ; и в тази връзка има нещо, разкриващо една морална красота : Бог, обитаващ в една палатка и Израел, пиещ вода от Скалата ! Какъв красноречив език за всяко слушащо ухо и какво само назидание за всяко сърце отделено за Бога !
Колкото повече навлизаме в историята на Божиите пътища виждаме и реката да следва един друг път : „В последния ден, великият празничен ден, Исус застана и извика, като каза : Ако някой вярва в Мен, нека дойде при Мен и да пие. Ако някой вярва в Мен, както казва Писанието, реки от жива вода ще потекат от утробата му“ (Йоан 7:37-38). Виждаме, че тук източникът на реката е друг и тя тече по друг канал ; в известен смисъл източникът си е все същият, т. е. самият Бог, но в Христос тя е в Бога познат в една нова връзка и според един нов принцип. Господ Исус, в Глава 7-ма от Евангелието на Йоан, е там духом, извън всякакъв съществуващ ред на нещата и се представя като изворът на реката на живата вода, а личността на християнина трябва да се преобрази в нейното речно легло. Някога Едем трябваше да разпространява водите си извън своите предели, за да напоява земята и да я прави плодродна ; по същият начин и в пустинята, след като скалата бива ударена, тя е призвана да дарява с прохладни води зажаднелите израилеви войски. Същото е и сега : всеки, който вярва в Исус, е призван да изтичат от него благодатните води, чието легло е самият той, за полза на всички, които го заобикалят. Християнинът трябва да се счита за речното корито на многообразната Христова благодат, раздавана в полза на едни беден и клет свят ; колкото повече този християнин раздава, толкова повече свободно ще получава. „Един раздава щедро, и още му се прибавя, а друг е извън мярка пестелив, и си е само беден“ (Притчи 11:24). По такъв начин християнинът се намира в положение, при което се ползува едновременно с най-приятните привилегии и има най-величествената отговорност. Той е призван да бъде постоянен свидетел на благодатта на Този, в когото вярва и да изразява непрестанно същата тази благодат.
При това, колкото по-добре разбере своите привилегии, толкова по-добре ще изпълни и задълженията си. Колкото повече, по навик, се храни духовно с Христос, толкова повече взорът му ще се задържа върху Исус, а сърцето му ще бъде още по-изпълнено с възхитителната личност на Спасителя ; и животът му и характерът му, ще дадат едно вярно и недвусмислено свидетелство за благодатта, която му е била разкрита и от която той вкусва. Същевременно, вярата е тази, която дава сила на службата, сила на свидетелството и сила на култа. Ако животът ни не е изпълнен от „вярата в Божия Син, който ме възлюби и предаде Себе Си заради мен“ (Галатяни 2:20), ние няма да бъдем нито полезни служители, нито верни свидетели, ни истински обожатели. Ще можем да вършим много неща, но без да служим на Христос, ще говорим много, но без да свидетелствуваме на Христос, ще парадираме голямо благочестие, но без да извършваме един духовен и истински култ.
И най-сетне, отново става дума за „реката на Бога“ в последната глава на Откровението. „След това ми показа реката и водата на живота, блестяща като кристал, която извираше от престола на Бога и на Агнето (Откровение 22:1). Това са онези потоци на реката, за които говори Псалмистът, които радваха Божия град „светото жилище на Всевишния“ (Псалм 46:4 ; Сравни също Иезикилия 47:1-12 и Захария 14:8). Вече нищо не е в състояние да навреди на извора или да прекъсне водния поток. „Божият трон“ е олицетворението на вечната стабилност ; присъствието на „Агнето“ пък сочи, че този трон е положен върху непосредствената основа на извършеното изкупление. Тук, това не е тронът на Бога Създател, нито този на Бог, който е властвуващ в своето провидение, а тронът на Бога Изкупител. Когато виждам „Агнеца“ (= Агнето) , аз знам какви са отношенията между Божият трон и мене самия в качеството ми на грешник. Божият трон, като такъв, не само ми вдъхва страх ; когато Бог се разкрива чрез личността на „Агнеца“, сърцето се чувствува привлечено и съвестта успокоено. Кръвта на Агнеца измива съвестта от всяко петно на греха и го освобождава изцяло в присъствието на една ненакърнена святост, която не може да толерира греха. Върху кръста, всичките изисквания на Божията святост бяха напълно удовлетворени, така че, колкото по-добре разбираме тази святост, толкова повече можеме да оценим кръста. Колкото повече ценим святостта, толкова повече ще цениме и делото на кръста. Благодатта царува „чрез правда за вечен живот чрез Исус Христос, нашия Господ“ (Римляни 5:21). Поради това Псалмистът призовава светците да чествуват Всевишния Господ, припомняйки си Божията святост. Възхвалата е ценен плод на изкуплението, но преди един християнин да може да възхвалява, мислейки за Божията святост, то той трябва да я осмисли като се постави, посредством вярата, по-нататък от кръста, не откъм страната на хората и на смъртта, но откъм тази на Бога и на възкресението, ако бих могъл така да се изразя.
След като сме очертали течението на реката от Битие до Откровение, сега накратко ще се спрем на положението на Адам в Едем. Видяхме вече Адам като Христов тип ; но трябва да го разглеждаме не само като тип, но и като личност ; на него трябва да гледаме не само като на абсолютно представляващия втория човек „Господ на небето“, но и като някой, който носи своята лична отговорност. Бог беше поставил едно свидетелство в Едем, всред тази хубава сцена на творението, и това свидетелство същевременно беше изпитание за създанието : то говореше за смърт всред живота, защото Бог беше казал : „В деня, в който вкусиш от него ти непременно ще умреш“ (2:17). Странна и тържествена фраза, но толкова необхадима ! Животът на Адам зависеше от пълното му подчинение ; това, което го свързваше с Вечния Бог[5] беше подчинението, основаващо се върху едно подразбиращо се доверие в истината и любовта на Този, който му беше дал това високо положение, където той беше ; само доколкото Адам му се доверяваше, дотолкова и можеше да Му се подчини. Глава 3-та ще ни разкрие по-подробно значението и истинността на този факт, но тук искам да привлека вниманието на читателя върху интересния контраст, който съществува между свидетелството дадено в Едем и свидетелството на настоящето управление. В Едем, когато всичко беше живот, Бог говори за смърт ; сега, точно обратното, когато всичко е вече само смърт, Бог говори за живот ; защото беше речено : „В деня, в който вкусиш от него, непременно ще умреш“, сега, обратното на това се казва : „Вярвай и ще живееш“ ! Но както в Едем неприятелят се помъчи да унищожи свидетелството на Бог, относно резултата, който щеше да последва от неподчинението, от отхапването на плода, по същия начин сега Сатаната се мъчи да унищожи свидетелството на Бог, относно резултата, произтичащ от вярата в Евангелието.
Бог беше казал : „В деня, в който вкусиш от него, непременно ще умреш“ ; — а змията твърди : „Вие в никакъв случай няма да умрете“. И сега, когато Писанието ясно оповестява, че този, „който вярва в Сина, има вечен живот“ (Йоан 3:36), същата тази змия се мъчи да убеди хората, че нямат този живот и че преди да са почувствували, направили, експериментирали всякакъв вид неща, те не могат да претендират, че ги притежават. Ако вие, драги читателю, още не сте повярвали от все сърце в свидетелството на Бога, умолявам ви, вслушайте се в Божието Слово, а не в подстрекателствата на змията. „Който слуша Моето учение и вярва в Този, който Ме е пратил, има вечен живот и няма да дойде на съд, а е преминал от смъртта в живота“ (Йоан 5:24).
Тази част от книга за Битието ни показва пълната провала в състоянието на нещата, които ни занимаваха досега. Тя изобилствува с принципи от най-голямо значение, и напълно основателно е бивала обсъждана и използвана от всички онези, които са имали присърце да известят истината, що се отнася до провалата на човека и начините, установени от Бога, за да бъде измъкнат от нея.
Змията се появява на сцената с един безочлив въпрос, с който цели да хвърли съмнение върху божестевното откровение ; този въпрос е ужасният модел, предшественник е на всички безбожни въпроси, повдигнати по света от твърде усърдните служители на змията ; въпроси, които могат да бъдат оборени единствено чрез върховния и Божествен авторитет на светото Писанието.
„Истина ли каза Бог, да не яде от всяко дърво в рая ?“ (3:1). Такъв е коварният въпрос на Дявола. Ако Божието Слово се бе „вселило богато“ в сърцето на Ева (Колосяни 3:16), нейният отговор щеше да бъде прост, прям и решителен. Има само един единствен начин, по който може да се отговори на въпросите и подхвърлянията на дявола ; това е, те да бъдат взети като идващи от него и да бъдат отхвърлени чрез Божието Слово. Сърцето, което дори и за миг се вслушва в тях, рискува да загуби единствената сила, с която могат да бъдат оборвани. Дяволът не се представя открито на Ева, казвайки : „Аз съм Сатаната, Божият враг, и идвам за да Го охуля и за да ви погубя !“ Подобен език обаче не би бил свойствен на характера на змията : въпреки това, той успява да извърши цялото това дело повдигайки съмнения в ума на създанието. Позитивистична недоверчивост представлява допускането на въпроса „Истина ли каза Бог ?“, когато е известно, че Бог каза ; а и самият факт да се приеме и допусне този въпрос, доказва, че сме неспособни да го оборим. Самият начин на изложение на Евиният отговор сочи, че тя бе допуснала в сърцето си коварния въпрос на змията ; тя не само че не се придържа плътно към Божието Слово, но добавя към това Слово. Но, независимо дали някой добавя е или съкращава нещо от Него, с това само този някой показва, че Словото не е залегнало в сърцето му и не управлява съвестта му. Ако човек намира щастието си в послушанието, ако в Него намира храната и питието си, ако живее „от всяка дума, която излиза от Божията уста“ (Матей 4:4), той ще се научи да познава това Слово и ще бъде внимателен към Него ; няма да е възможно да остава равнодушен към Него. Господ Исус, в борбата си със Сатаната, прилага Словото с правилност и с абсолютна точност, защото се хранеше с Него и го ценеше повече от всичко друго. Той не можеше да го цитира погрешно или пък да се лута в търсене на приложението му, и още повече пък да бъде безразличен към Него. Ева постъпва другояче ; тя оставя сянката на съмнението да легне върху Божието Слово, тя добавя към нея. Повелята беше проста : „Да не ядете !“ ; защо тогава да се добавя към нея „и да не се докосвате“ ?. Бог не бе споменавал нищо за „докосване“ а и беше ли това поради незнание или поради безразличие, или просто представяйки Бога в една произволна светлина, или пък поради всичките тези причини едновременно, но ясно е, че Ева бе извън обсега на простото доверие в Святото Божие Слово и в подчинението на това Слово. „По думите на устата Ти, аз се пазех от пътищата на притеснителя“ (Псалтир 17:4).
Нищо по-важно от начина по който Словото навсякъде бива цитирано, от единия до другия край на Писанието ; нищо не се равнява със значението, което се придава на стриктното подчинение на това Слово ; това подчинение, ние го дължим на Божието Слово просто защото То е Божие Слово. Да се повдига съмнение, когато Бог е говорил, е богохулство. Ние сме създания, Бог е създателят ; Той с пълно право, следователно, може да изисква това подчинение. И въпреки невярващият да окачествява това подчинение като „сляпо“, християнинът го нарича „умно подчинение“, защото то се обосновава от знанието, което той има, че се подчинява именно на Божието Слово. Ако някой не познава Божието Слово, за него основателно може да се каже, че се намира в мрак, тъй като е известно, че не може да има никакъв лъч светлина, нито в съмите нас, нито извън нас, който да не произтича от това чисто и вечно Слово. Всичко, което ни е необходимо, е да знаем, че Бог е говорил, тогава подчинението се превръща в най-висша сфера на разумна дейност. Когато душата се е възмогнала до Бога, тя се е издигнала до най-висшият източник на авторитети. Никой човек, нито което и да е събрание от хора, няма правото да изисква подчинение на своето слово базиращо се върху простата причина, че това слово е негово. Поради това и изискванията на Римската Църква са безбожни и самонадеяни. Като изисква подчинение, последната узурпира правото, което единствено са полага на Бог ; всички, които `и се подчиняват, лишават Бога от правото Му. Римската Църква има претенцията да застане помежду Бог и човешката съвест, но кой безнаказано може да извърши подобно нещо ? Когато Бог говори, човек е длъжен да се подчинява : щастлив е още, ако го прави ; тежко му, ако не го прави ! Недоверчивостта може да хвърли съмнение върху това, че Бог е говорил, а суеверието - да постави нечий човешки авторитет между моята съвест и това, което Бог е казал. Така и едното и другото ни лишават всъщност от Словото, и следователно, от безкрайното щастие, което съпътствува подчинението на това Слово. Всеки акт на подчинение съдържа един благослов ; но от момента, в който душата се поколебае, неприятелят печели предимство над нея и той ще си послужи с него, за да я отдалечи колкото се може повече от Бог. Така, в главата която разглеждаме, Сатаната добавя към въпроса си : „Истина ли каза Бог ?“ следното твърдение : „Не, няма да умрете !“ (3:4). Най-напред той подлага на съмнение това, че Бог е говорил, после открито опровергава това, което Бог е казал. Този тържествен факт е достатъчен сам по себе си, за да докаже напълно доколко опасно е да допуснем в сърцето си дори едно единствено усъмняване в самото откровение или в неговата пълнота и цялост. Рафинираният рационализъм върви по петите на откритото неверие, а недоверието, което дръзва да съди Божието Слово, не стои далеч от атеизма, който отрича съществуването на Бога. Ако Ева не беше вече изпаднала в нехайство и равнодушие по отношение на Божието Слово, тя никога нямаше да се вслуша в опровержението на Сатаната спрямо Бога. Тя също бе имала своите „фази на вяра“, както се изразяват днес, или по-точно казано, своите „фази на неверие“. Тя понесе да слуша опроврежението спрямо Бог от страна на едно създание, защото Божието Слово бе загубило истинския си авторитет в сърцето `и, в съвестта `и и в ума `и ; нейният пример дава една от най-тържественните поуки за всички онези, които са застрашени да бъдат впримчени в безбожието на рационализма. Няма никаква истинска сигурност за душата извън една дълбока вяра в пълното вдъхновение и в най-висшия авторитет на „цялото Писание“. Онзи, който притежава такава вяра ще има един победен отговор срещу всяко възражение, повдигнато срещу това Слово, независимо дали идва от Рим или от рационалзма на Германия. „Няма нищо ново под слънцето“ (Еклисиастъ 1:9). Злото, което в наши дни корумпира самите извори на религиозната мисъл и чувства в най-хубавите краища на Европа, е същото, което се промъкна в Евиното сърце в Едем и я погуби. Ева се вслуша във въпроса :„Истина ли каза Бог ?“ и тази е първа крачка водеща до падението `и : крачка по крачка и степен след степен, тя стигна до положението да се преклони пред змията и да го (Сатаната) признае като свой Бог и като източник на истината.
Да, читателю, змията зае мястото на Бога, а неговата лъжа, мястото на Божията Истина. И каквото се случи с падналия човек, се случи и с неговото потомство. За Словото Божие няма вход в сърцето на неродения изново човек ; но това сърце е в такова състояние, че се намира отворено за лъжата на Сатаната ; ето защо Господ казва на Никодим : „Трябва изново да се родите“ (Йоан 3:9).
Необходимо е, обаче, да се отбележи начинът, използуван от Сатаната, за да разклати доверието на Ева в Божията истина и да я постави в зависимост от някакво могъщество на безбожния „разум“. Сатаната успява да постигне това като разколебава Евиното доверие в Божията любов и в това, което Бог е казал ; след това, като намеква пред Ева, че Божието свидетелство не се основава върху любовта. „Защото, казва той, Бог знае, че в деня, в който вкусите от тях, ще ви се отворят очите и ще бъдете като самия Бог, знаещи какво е добро и какво е зло“ (3:5). Все едно, че дяволът е казал : „Във вкусването от този плод, от който Бог ви лиши, има само едно положително преимущество ; защо трябва да се доверявате на свидетелството на Бог ? Вие не можете да имате доверие някому, който, явно е, не ви обича, защото ако ви обичаше, щеше ли да ви попречи да се радвате на една положителна и реална привилегия ?“. Ако ли Ева се бе просто облегнала на безкрайната Божия доброта, тя щеше да бъде в сигурност и щеше да се противопостави на влиянието на цялото това разсъждение ; тогава тя щеше да отвърне на змията : „Изцяло се доверявам на Божията доброта и намирам, че е невъзможно Той да ме е лишил от някакво реално благо. Ако този плод беше добър за мене, Той непременно щеше да ми го даде, а фактът, че Бог ми го забранява - доказва, че ако вкуся от него, вместо да се почувствувам по-добре, бих била много по-зле. Убедена съм в любовта и в истината на Бога, и считам, че ти си злодей, дошъл тук, за да отвърне сърцето ми от извора на всяка доброта и всяка истина : Махни се от мене, Сатана !“.
Това би бил правилният отговор ; Ева обаче не го дава : доверието `и в любовта и в истината се огъна и всичко бе загубено. В сърцето на падналия човек вече няма място за Божията любов и истина ; то ще е чуждо както на едната, така и на другата, докато не бъде обновено от Светия Дух.
Ще бъде интересно да преминем от лъжата на Сатаната към Божията любов и към Неговата истина, към мисията на Господ Исус, който дойде от лоното на Отца с целта да разкрие това, което Бог е в действителност. „Благодатта и истината“ , двете неща, които човек загуби чрез падението си „дойдоха чрез Исус Христос“ (Йоан 1:17). Исус беше верният свидетел на това, което Бог е (Откровение 1:5). Истината разкрива Бог такъв, какъвто е, но тази истина в Христос е свързана с откровението за пълната благодат. Така че, откровението за Божията същност, вместо да допринесе за погублението на грешника, се превръща в основата на вечното му спасение. „А това е вечен живот - да познаят Теб, единственият истинен Бог, и Исус Христос, когото си изпратил“ (Йоан 17:3). Не е възможно да познаеме Бога и да нямаме живот. Загубата ни на познанието за Бога, бе смъртта ; познанието на Бога, обаче, е живот. Това изцяло поставя живота извън нас и го прави зависим от това, което Бог в действителност е. Каквато и да бъде степента на самопознание, до която сме достигнали, не е казано : „Това е вечният живот - те сами да се познават“, въпреки че, безсъмненно „познаването на Бога“ и „себепознанието“, погледнати под различни ъгли, са свързани едно с друго. Вечният живот е свързан с първото, а не с второто : Да познаваме Бог такъв, какъвто е, означава живот, а „всички, които не познават Бог . . . ще бъдат наказани с вечна погибел от лицето на Господа“ (2 Солунци 1:9).
Свръхважно е да приемем, че това, което в действителност обосновава положението на човека и неговата позиция, това е познанието или непознаването за Бога. Такъв е именно знакът, бележещ положението на човека и определящ бъдещата му съдба. Ако човек е лош в помслите си, в словата си и в действията си, това произтича от непознанието му на Бога ; ако, от друга страна, мислите му са чисти, и в убежденията си е свят, преизпълнен с благодат в делата си, всичко това е само практическият резултат от познанието, което има за Бога. Не е по-различно от онова, което засяга бъдещето на човека. Познаването на Бог е солидната основа на едно безкрайно щастие и на една вечна слава, а непознаването Му е вечна погибел. Всичко, следователно, се заключава в познаването на Бога : то оживява душата, очства сърцето, успокоява съвестта, издига чувствата и обичтта и освещава изцяло характера и поведението.
Учудващо ли е тогава, че твърдото намерение на Сатаната беше да лиши създанието от истинското познание за единствения, истинския Бог ? На Ева той даде една невярна идея за Бога подсказвайки `и, че Бог не е добър : това именно беше тайният извор на цялото зло. По-нататък вече няма никакв значение каква форма ще да е взел грехът ; по какъв канал ще да е протекъл, под чие управление ще да се е застанал или какъв външен вид ще да е взел, вече всичко произтича винаги от този един и същ извор : непознаването на Бог. И най-изтънченият и образован моралист, и най-привидно благочестивият човек, и най-благосклонният филантроп, ако не познават Бога са толкова далече от живота и от истинската святост, колкото и митаря от леката жена. Блудният син беше дотолкова грешник и дотолкова отдалечен от бащата в момента, в който прекрачваше прага на бащината къща, колкото по времето, когато бе пасъл прасетата в далечната страна (Лука 15:13-15). Същото се получи и в случая с Ева. От момента, когато се измъква от Божията ръка, когато се откъсва от положението си на абсолютна зависимост от Словото Му и от подчинението си на това Слово, тя се предаде на алчущата власт, управлявана от Сатаната и за своята пълна провала.
Стих 6-ти ни изправя пред трите неща, за които говори Йоан : „похотта на плътта, похотта на очите и гордостта на живота“ (1 Йоан 2:16), три неща, в които, както казва самият апостол, се заключава „всчко, което е в света“. От момента, в който Бог бива изключен, тези неща неминуемо започват да властвуват. Ако ние не постоянствуваме в щастливата си сигурност за Божията любов и за Неговата истина, за Неговата благодат и вярност, ние ще се предоставим на един от споменатите по-горе принципи, или, може би едновременно на всичките ; с други думи, ние ще се предоставим да бъдем управлявани от Сатаната.
Ако си кажем истината, човек не разполага със свободен избор. Човекът, който сам се ръководи, е ръководен в действителност от Сатаната, а иначе, Бог е този, който го ръководи. Всъщност, трите средства, с които Сатаната процедира са „похотта на плътта, похотта на очите и гордоста на живота“. Това са онези три неща, които Сатаната представи на Господ Исус, когато Го изкушаваше. Дяволът започна да изкушава втория Адам като го призова да се измъкне от положението на абсолютна зависимост към Бога : „Заповядай тия камъни да станат хлябове !“ (Матей 4:3). Не иска от Исус да постъпи като първия човек, само издигайки се над това, което в действителност е, а иска от Него да даде доказателства, за това, което е всъщност. После предлага на Исус всичките световни царства и тяхната слава, и, най-сетне, Го пренася на крилото на храма и там Му подсказва да се представи във внезапно и чудно представление пред адмириращия Го народ, насъбрал се в подножието на храма (Сравни Матей 4:1-11 и Лука 4:1-13). Очевидната цел на всяко от тез изкушения беше Господ да бъде подведен та да се отклони от положението Си на пълна зависимост от Бога и на цялостното Си подчинение на волята Му ; но всичко биде напразно. „Писано е“ - такъв беше неизменният отговор на единствения зависим човек, единственният лишен от самия себе си, единственият Съвършен човек. Други мже би са предприели да се само управляват : що се отнася до Него, единствено Бог Го ръководи. Какъв само пример е това за вярващите при всичките положения, в които могат да се окажат ! Исус се придържаше към Писанието и стана победител ; без друг меч освен този на Духа, Той се сражава и спечели славна победа. Какъв контраст между Него и първият Адам ! На първия всичко му говореше за Бога, на последния Адам, всичко Му говореше против Бога. Единият притежаваше рая с всичките му прелести ; другият се намираше всред пустинята и всичките `и лишения ; първият се довери на Сатаната, вторият се повери на Бога ; първият беше изцяло победен ; вторият - пълен победител. Благословен да бъде Бог за всяка благодат, която поставя съдбата ни в ръцете на Този, който е толкова могъщ, че да победи, толкова могъщ, че да спаси !
Да видим сега, доколко Адам и Ева можаха да се възползуват от привилегията, която Сатаната им беше обещал. Това проучване ще послужи да бъде хвърлена светлина върху един много важен по отношение на падението на човека пункт. Всевишният Бог беше наредил всичко така щото в падението и чрез падението, човек да придобие нещо, което преди това не бе имал, а именно - съвест, познанието за доброто и злото. Очевидно е, че преди падението човек не можеше да притежава това познание. Не можеше да има никаква представа за злото дотогава, докато то не се появеше там, за да бъде познато от него ; човекът се намираше в състояние на невинност, т. е., на непознаване на злото. В падението и чрез падението той се сдоби със съвест и виждаме, че първият ефект на тази съвест е да го смути и уплаши. Сатаната изцяло бе заблудил жената ; беше казал : „Ще ви се отворят очите и ще бъдете като Бог, знаещи добро и зло“, но беше пропуснал важна част от истината, а именно, че ще узнаят доброто без да имат силата да го вършат и че ще узнаят злото, без да могат да го избегнат. Опитът да се издигнат по стъпалата на моралното съществуване, водеше до загубата на истинското издигане : човекът се превърна в едно същество деградирало, слабо, измъчвано от страх, преследвано от съвестта си, заробено от Сатаната. „Очите им се отвориха“, верно е ; но това беше, за да видят собствената си голота, тъжната си участ. Те бяха „нещастни и жалки, и бедни, и слепи, и голи“ (Откровение 3:17), един тъжен плод от дървото на познанието ! Адам и Ева не придобиха никакво ново познание за Божията доброта, никакъв нов лъч от Божествената светлина, извираща от чистия и вечен източник на тази светлина. Уви ! не. Още първият резултат от тяхното неподчинение и от тяхното търсене на познанието, беше откритието, че са голи.
Добре е, това да бъде разбрано ; добре е също да се знае какво е въздействието на съвестта върху душата и да научим, че тя не може да направи от нас друго, освен плахи същества - доколкото тя дава усещането за това, което сме в действителност. Много хора се заблуждават в това отношение и вярват, че съвестта води към Бога. Виждаме ли тя да го е направила в случая с Адам и Ева ? Разбира се, че не ; няма да го стори и за никой друг грешник. И как ли би могла ? Как чувството за това, което съм би могло да ме отведе при Бога, ако това чувство не е съпътствувано от вярата в това, което е Бог ? Чувството за това, което представлявам ще събуди срамът, угризенията, тревогата ; то може да определи някои усилия от моя страна, за да се смекчи състоянието, което то ми разкрива ; но самите тези усилия, далеч от това да ме отведат при Бога, действуват по-скоро като една нова завеса, която ще го скрие от очите ми. Така, откритието на Адам и Ева за тяхната голота, бе последвано от едно усилие от тяхна страна, та да прикрият тази голота. „Те съшиха смокинови листа и си направиха препасници“ (3:7). Това е първото споменаване за опит, направен от човека за смекчаване на състоянието му със собствени, измислени от него средства и ако внимателно разгледаме този факт, ние ще извлечем от него едно задълбочено напътствие спрямо реалния характер на човешката религия през всички времена. На първо място виждаме, че не само по отношение на това, което касае Адам, но във всички възможни случаи, първото усилие на човека, за да смекчи състоянието си, произтича от усещането за неговата голота. Той е гол, това е безспорно ; и всичките му дела са резултат от това, което той е в действителност : всичките му усилия няма да го измъкнат от това положение. Трябва да знам че съм облечен, преди да направя каквото и да е, което да е приемливо пред Бога ; в това именно е залегнала разликата между истинския християнизъм и човешката релгия : християнизмът се гради върху факта, че човек е облечен, докато човешката религия се обляга на факта, че човек е гол. Християнизмът има за отправна точка това, което представлява целта на човешката религия. Всичко, което истинският християнин върши, върши го защото е облечен, чудесно облечен, а всичко, което върши природният религиозен човек, върши го, за да стане облечен. Разликата е огромна. Колкото повече проучваме природата на човешката религия, във всичките `и фази, толкова по-добре ще видим пълната негодност на тази религия да смекчи човешкото състояние или дори да допълни чувството, което той самият има за своето състояние. Човешката религия може да бъде достатъчна някое време ; тя може да бъде достатъчна толкова, колкото и смъртта, съдът и гневът на Бога са разглеждани от разстояние, доколкото човек мисли за тях, но когато се стигне до там тези ужасяващи реалности да бъдат погледнати право в очите, тогава човек чувствува, че е напълно вярно това, че човешката религия е „едно много късо легло“, за да се изтегнеш в него, „едно много тесно покривало“, за да се завиеш с нея (Исая 28:20).
Веднага щом Адам чу гласа на Вечния Бог в рая, „достраша го“, защото, както и самият той изповядва „беше гол“ ; да, гол, въпреки покривало, с което си е послужил, за да се завие. Това покривало не удовлетворяваше дори собствената му съвест, това е очевидно, защото ако съвестта му беше божествено удовлетворена, той нямаше да се бои. „Ако нашето сърце не ни осъжда, ние имаме дръзновение спрямо Бог (1 Йоан 3:21). Но дори ако човешката съвест не намира почивка в усилията на човешката религия, колко по-малко Божията святост би намерила в нея ?
Препасникът, който Адам си беше сложил не можеше да го скрие от Божиите очи, а той не можеше пък да Му се покаже гол : ето защо, той побягна, за да се скрие. Съвестта всякога е постъпвала така : тя кара човека да се крие от лицето на Господ Бог ; и всичко, което религията може да даде на човека, е само покривало, което да го скрие от Божиите очи. Това е едно малко скривалище, защото рано или късно човек трябва да е срещне с Бога, и ако няма нищо друго, освен тъжното чувство за това, което е в действителност, то той може единственно да бъде уплашен и непременно ще бъде нещастен. И наистина, повече нищо не липсва освен ада, за да допълни терзанието на този, който знаейки че му предстои да се срещне с Бога, не познава друго освен собствената си неспособност да се яви пред Него. Адам нямаше да се страхува, ако беше познал съвършенната Божия любов, защото „в любовта няма страх, а съвършенната любов пропъжда страха ; защото в страха има наказание ; а който се страхува, не е станал съвършен в любовта“ (1 Йоан 4:18). Адам не знаеше това, защото беше повярвал в лъжата на Сатаната. Той мислеше, че Бог е любов по-малко от всичко друго ; затова беше готов да извърши каквото и да било друго, само и само да не се одързости да се покаже в Негово присъствие. Това, всъщност, беше невъзможно ; грехът беше на лице, а Бог и грехът не могат да бъдат заедно. Ето защо, колкото дълго грехът тежи на съвестта, толкова дълго ще има и съзнание за отдалечаването на Бога. „Божиите очи са твърде чисти, за да гледат на злото“ (Авакум 1:13). Грехът, където и де се намира, може единственно де срещне Божия гняв.
Но не е само съзнанието за това, което съм ; има също, слава Богу и откровението за това, което е Бог - и именно падението на човека даде повод за това ощастливяващо откровение. Бог не беше се разкрил напълно в творението ; чрез него беше разкрил „вечното си могъщество и божествеността си“ (Римляни 1:20), но Той не беше разкрил, в дълбочина, всичките тайни на Своята природа и на характера Си. Сатаната, следователно, допусна голяма грешка, като реши да се намеси в Божието творение ; по такъв начин той превърна себе си в инструмента на собствената си провала и на вечния си срам : „Безредицата, която приготви, ще се обърне върху неговата глава и злодейството му ще падне върху темето му“ (Псалтир 7:16). Дяволската лъжа само даде повод за пълното проявление на истината що се отнася до Бога. Творението никога не би могло да изяви това, което Бог е. В Бог имаше много повече от мъдрост и от могъщество ; в Него имаше любов, милосърдие, святост, справедливост, благост, нежност, дълготърпеливост. Къде другаде, ако не всред един свят от грешници биха могле да се изявят всички тези съвършенства ?
Най-напред Бог слиза, за да сътвори ; после, след като змията си позволи да се намеси в творението, Бог слезе, за да спаси. Именно това ни разкриват първите слова на Господ Бог след грехопадението : „И извика Господ Бог на Адам и му рече : Къде си ?“ (3:9). Този въпрос доказваше две неща, а именно, че човекът бе погубен и че Бог беше дошъл да го потърси ; той доказваше грехът на човека и благодатта на Бога. „Къде си ?“ Каква вярност, каква чудесна благодат в тези слова, които сами по себе си разбулват реалността на човешкато състояние и разкриват истинския характер на Бога и неговото благоразположение към съгрешилия човек. Човекът беше погубен, но Бог слезе, за да го потърси, за да го накара да излезе от мястото, където беше се скрил измежду райските дървета, за да го накара да намери в щастливото доверие на вярата едно убежище за самия себе си. Това беше благодатта. За да бъде сътворен човекът от прахта на земята, беше необходимо могъщество, за да се потърси човекът в неговото падение, беше необходима благодат. Но кой ли би могъл да даде израз на всичко, което се съдържа в идеята, че Бог търси, че Бог търси грешника ! Какво ли бе съзрял Блаженният Бог в съгрешилия човек, за да се заеме да го търси ? В него Той видя онова, което овчарят зърна в заблудената овца, онова, което жената съзря в драхмата и онова, което бащата на блудния син видя в своя син : грешникът има цена в Божиите очи.
Как обаче грешният човек отвръща на верността и на благодатта на благословения Бог, който го викаше, казвайки му „Къде си ?“ Уви ! Отговорът на Адам сочи единственно дълбочината на злото, в което беше изпаднал. „И той отговори : чух гласа Ти в рая, и ме достраша, защото съм гол и се скрих. И рече Господ Бог : Кой ти каза че си гол ? Ял ли си от дървото, от което ти забраних да ядеш ? Адам отговори : жената, която ми даде Ти - тя ми даде от дървото и аз ядох“ (3:10-12). Виждаме как Адам фактически прехвърля позорното си падение върху обстоятелствата, в които Бог го е поставил ; т. е. непряко, върху самия Бог. И така е бивало винаги със съгрешилия човек : той обвинява всякого и всичко, с изключенние на самия себе си. Истински смирената душа, напротив, пита : „Нали аз съгреших ?“ Ако Адам се бе самоопознал, неговият език би бил различен от този, който държеше, но Адам не познаваше нито себе си, нито Бога ; ето защо, вместо да се самообвини, той прехвърли грешката върху Бога.
Такава беше потресающото човешко състояние. Той бе загубил всичко : своето надмощие, своето достойнство, своето щастие, невинността си, чистотата си, покоя си, и което беше още по-лошо, обвиняваше Бог, че е причина за мизерността му [6]. Той беше там, един заблуден и виновен грешник, и въпреки това, се самооправдаваше, обвинявайки Бога.
Но именно тогава, когато човек беше стигнал дотам, Бог започна да разкрива Себе Си и да разгръща намеренията на своята изкупителна любов, в това точно е залегнало истинското основание за мир и щастие на човека. Когато човек вече е приключил със самия себе си, тогава Бог може да покаже това, което е, но не и преди това. Трябва човек изобщо да изчезне от сцената със всичките си неоснователни претенции, самохвалства и богохулни разсъждения, преди Бог да може или да пожелае да се разкрие ! Така за Адам, докато се криеше между райските дървета, Бог задействува чудесният план на изкуплението, чрез механизма на поразеното женско семе[7], и тук научаваме за онова, което единствено може да доведе умиротворения и уповаващ се човек пред Бога. В това отношение вече видяхме безсилието на съвестта. Съвестта прокуди Адам между райските дървета ; разкритието на Бога го довежда пред Божието лице. Съзнанието за това, което е бил, го изпълва с ужас ; разкритието за това, което е Бог, го успокоява.
В това има нещо твърде утешително за покрусеното от тежестта на греха сърце. Реалността за това, което Бог е, се изправя пред реалността за това, което съм аз и в това точно се състои спасението. Необходимо е Богът и човекът да се срещнат, или в благодат, или в съд, и точката на това срещане е там, където Богът и човекът се разкриват такива, каквито са. Щастливи са онези, които успяват това чрез благодатта ; горко на онези, които трябва да се срещнат с Бога като подсъдими ! Бог се грижи за нас и дейтвува спрямо нас в зависимост от това, което сме ; пътищата му към нас, произтичат от това, което самият Той е. На кръста, Бог слиза с благодат, в глъбините не само на нашето негативно състояние но и в нашето позитивно състояние на грешници и ни дарява с пълен мир. Ако Бог е дошъл да ме намери в действителното ми състояние и положение и сам е приготвил лек, който да съответствува на размера на злото, в което съм потопен, всичко веднъж за винаги е уредено. Но всички онези, които не виждат така, през вярата, Бог на кръста, скоро ще се срещнат с Него на съда, за да бъдат третирани от Него, според това, което Той е, и което те са. Веднага, след като една душа бъде заставена да узнае реалното си състояние, тя няма мир, докато не успее да намери Бога на кръста ; тогава в Него самия, тя намира покой. Бог е отдихът и убежището за вярната душа ; да бъде благословено името Му ! Човешките дела и справедливост са поставени така на своето място веднаж за винаги. Онези, които се облягат на своите дела и справедливост, наистина можем да кажем това, не биха успели и не могат да достигнат до самопознание, това е абсолютно невъзможно ! Едно съвест, събудено от Божественото могъщество, не може да намери другаде мир, освен във всецялостната жертва на Божия Син. Всички усилия, които човек полага за да наложи собствената си справедливост, произтичат от собственото му непознаване на Божията справедливост. Адам можеше да научи в Божието откровение, отнасящо се до „семето на жената“[8], безполезността на своята препаска от листа. Величието на делото, за което се касаеше, показваше безпомощността на човека да го извърши. — Трябваше грехът да бъде премахнат : човек беше ли в състояние да извърши това дело ? Не, разбира се ! Та нали чрез него грехът беше влязъл. — Трябваше главата на змията да бъде смачкана : беше ли способен човек да стори това ? Не, разбира се ! Той беше станал роб на Сатаната. — Трябваше изискванията на Бога да бъдат задоволени : способен ли беше човек за това ? Не, това беше невъзможно ! Той вече ги беше погазил с крака. — Трябваше смъртта да бъде унищожена : имаше ли човек необходимата мощ да стори това ? Не, той беше неспособен на това, защото сам той, чрез греха, я беше въвел и беше `и дал ужасното `и жило (1 Коринтяни 15:55,56 ; Осия 13:14). Така, на която и страна да се обръщаме, ние виждаме пълното безсилие на грешника. И следователно, самонадеяната лудост на всички онези, които си въобразяват, че могат да съдействуват на Бога във величавото дело на изкуплението, както правят всички, които си мислят, че могат да бъдат спасени иначе, освен „чрез благодатта, чрез вярата“ (Ефесяни 2:8). Обаче, въпреки че Адам беше принуден да съзре, и, чрез благодатта наистина да почувствува своята безпомощност да извърши всичко, което трябваше да бъде направено, Бог въпреки това му разкри, че Той сам щеше да извърши до йота (Матея 5:18) делото, посредством женското семе[9]. С една дума, Бог се нагърбва с цялото дело ; Той прави от него въпрос, изискващ отговор, между Себе Си и змията, защото, независимо че мъжът и жената трябваше поотделно и по различен начин, да пожънат горчивите плодове на грха, обаче на змията Бог рече : „Загдето ти си сторил това“ (3:14). Змията беше причината за падението и за клетостта на човека, и женското семе[10] трябваше да бъде източникът на изкуплението.
Адам чу и повярва на тези неща и в енергията на вярата си „нарече жената . . . майка на всички живеещи“ (3:20). От гледна точка на природата, Ева можеше да бъде наречена „майка на всички умиращи“, но благодарение на Божието откровение, вярата виждаше в нея майката на всички живеещи. „Тя нарече името му : Бен-они (= син на моята мъка), и баща му го нарече Вениамин (= син на дясната страна)“ (35:18).
Благодарение енергията на вярата, Адам можа да понесе ужасните последствия на греха си, а в своето безкрайно милосърдие, Бог му позволи да чуе това, което казваше на змията, преди да му заговори на него самия. Ако би било другояче, Адам би изпаднал в отчаяние. И действително, за нас остава единствено отчаянието, ако трябва да имаме предвид единствено себе си, такива каквито сме, без същевременно да можем да съзерцаваме Бога, такъв, какъвто е разкрит на кръста, за нашето спасение. Никое от Адамовите деца не може да понесе гледката на това, което е в действителност, но и на това, което е сторило, без да изпадне в отчаяние, особено ако не потърси убежище в кръста. Ето защо надеждата не може да се доближи до мястото, късдето всички ония, които отхвърлят Христос, в края на краищата, трябва да бъдат задържани. Там хората ще гледат с отворени очи на това, което са в действителност и на това, което са извършили, без да са способни да търсят утеха и убежище в Бога. Тогава, това което Бог е, ще представлява за тях едно безнадеждно погубление, толкова сигурно, колкото и това, което Той е, представлява сега вечното спасение. Божията святост ще бъде тогава вечно срещу тях, както сега е радост за всичките вярващи. Колкото повече сега си даваме сметка за Божията святост, толкова по добре ще знаем, че сега сме в сигурност ; за окаяните, обаче, същата тази святост, и това представлява една величествена идея, ще бъде ратифицирането на вечната им присъда !
Да спрем сега за момент вниманието си върху поучението, което се съдържа в Стих 21 : „И направи Господ Бог на Адам и на жена му кожени дрехи, с които ги облече“. Великото учение за Божията справедливост е осветено тук посредством един образ. Дрехата, с която Бог беше облякъл Адам, представлява надеждно покритие, защото е направена от Бога ; и същевременно, препаската от смокинови листа беше неефикасно и безполезно покритие, защото е човешко дело. Освен това, дрехата, с която Бог покри човешката голота произхождаше от смъртта ; кръвта беше пролята - същото не беше с Адамовата препаска. Така и сега, Божията справедливост е изявена на кръста, а човешката справедливост е видна в делото на ръцтете му, на това дело, което е омърсено от греха. Облечен в кожената дреха, Адам не можеше да каже, както някога всред листата на райските дървета : „Бях гол“, и той повече нямаше основание да се скрие. Грешникът може да бъде съвършенно спокоен, когато чрез вярата знае, че Бог го е облякъл ; дотогава, да бъдеш спокоен, не може да бъде резултат на нещо друго, освен резултат на самонадеяност или незнание. Да знам, че дрехата която нося и в която се показвам пред Бога, ми бе направена от Него, трябва напълно да успокоява сърцето ми, както и извън този факт - не би могъл да съществува никакъв постоянен отдих.
Последните стихове от нашата глава са много поучителни. Съгрешилият човек не бива да яде от плодовете на дървото на живота, от страх клетото му състояние да не се превърне на вечна злочестина в този свят. Да се яде от плодовете на дървото на живота и да се живее вечно със сегашното ни несретно състояние, би представлявало завършеното ни и окончателно нещастие. От дървото на живота може да се вкуси единствено след възкресението. Да пребиваваш вечно в едно несигурно убежище и в едно греховно и смъртно тяло би било непоносимо. Затова и Господ Бог „изгони човека от Едем“ ; изпъди го в един свят, който навсякъде му сочеше тъжните резултати от грехопадението. „Херувимите“ и „острието на меча“ забраняваха на човека да бере плодове от дървото на живота, а Божието откровение насочваше погледа му към смъртта и към възкресението на женското семе[11] както към източника на живота, на живота, който е извън властта на смъртта. Така Адам беше по-щастлив и в по-голяма сигурност извън рая, отколкото, когато беше в самия рай ; а ако беше останал в Едем, животът му щеше да зависи от него, докато вън от рая, животът му зависеше от друг, а именно, от обещания Христос, и когато Адам вдигаше очи нагоре и срещаше „херувимите и острието на меча“ (3:24), можеше да благослови ръката, която ги беше поставила там, за да препречват пътя към дървото на живота, защото същата тази ръка му бе открила един още по-добър, по-сигурен и по-щастлив път към дървото. Ако херувимите и острието на меча бяха затворили пътя към рая, Господ Исус отвори „един нов и жив път“ (Евреи 10:20), който води към Отца, в светая светих [12]. „Аз съм пътят и истината и животът, никой не идва при Отца, освен чрез Мен“ (Йоан 14:6). Посредством познанието на тези неща сега християнинът напредва в един прокълнат свят, където следите от грехопадението са видими навсякъде ; той е открил чрез вярата пътя, който го води в лоното на Отца и докато може тайно да си отдъхва там, чувствува се възрадван от блаженната увереност, че Този, който го е извел на този път, е отишъл и да му подготви място в „селенията“ на дома на Отца и че ще се върне да го вземе и да го въведе със Себе Си в славата на царството на Отца. Вярващият намира така още от сега, в лоното, в обиталището и царството на Отца, и своят пай, и своето бъдещо жилище и славното си възнаграждение.
Всяка част от книгата за Битието предоставя ново свидетелство за този факт и трябва да се знае : чрез нея ние прелистваме „като в зародиш“ цялата история на човека.
Каин и Авел ни предлагат първия тип на религиозния човек в света и този на истински вярващия. И двамата са родени извън рая, синове са на падиалия Адам и няма нищо такова в техните натури, което би ни подпомогнало при извеждането на съществени отлики помежду тях. И двамата бяха грешници, и двамата притежаваха природата на падението ; ни единият, ни другият не бяха невинни. Много важно е добре да се вникне в това, за да може също така добре да се разграничи какво, всъщност, реално представляват Божественната благодат и вярата. Ако отликата, която наистина би съществувала между Каин и Авел бе се дължала само на тяхната природа, от това обезателно не би означавало, че и двамата не споделят грешната природа на своя баща и че не са съпричастни към последствията от неговото падение : тогава, не би се създала възможност за проявление на благодатта и за изразяване на вярата.
Искано е било да ни се каже, че човек се ражда с такива качества и способности, които ако са добре използувани, ще му дадат възможност да си проправи път към Бога. Ала Писанието ни учи, че Каин и Авел бяха родени не вътре, а извън рая : че са синове не на невинния Адам, а на падналия грешен Адам. Те бяха влезли в света, съпричастни към природата на своя баща, и под каквато и привидност тази природа, която е и тяхна собствена, да се бе изявявала, то тя би била винаги тази на падналия и греховен човек. „Туй що е родено от плът, е не само плътско, но и плът ; и туй що е родено от Духа, е не само духовно, а и дух“ (Йоан 3:6).
Никоя епоха не е предлагала по благопрятен случай за изява на качества и възможности, на средства и отличителни тенденции в природата на човека, както времето на Каин и Авел. Ако по природа човек би притежавал такова нещо, което би подпомогнало възвръщането на неговата изгубена невинност, та да го върне в рая, то той вече бе имал случая да го докаже ; ала Каин и Авел бяха изгубени ; те бяха плът, не бяха невинни, защото Адам бе загубил невинността си и нивга не бе си я възвърнал. Адам не бе нищо друго освен паднал родоначалник на една греховна раса [«поради неподчинението само на един, мнозина бяха обявени за „грешници“» = Римляни 5:19] ; той стана, относно онова, което засяга лично него, покварения източник на падналото човечество, виновно и корумпирано, мъртво основание за всички разклонения на едно морално и духовно погинало човечество. Истина е, както видяхме по-горе, че самият Адам става обект на благодатта и че показва жива вяра към обещания Спасител ; но тази вяра не зависи от неговата природа. И съвсем не бе по силите на тази природа да я предава ; тя в никакъв случай не беше наследствена ; но тя бе вътре в него плод на Божествената обич, тя бе вградена в душата му от Божествната сила. Адам би могъл според естествените начини, да предаде в наследство всичко онова, което бе „естествено“, но нищо повече. Следователно, като баща, той бе в състояние на „паднал грешник“ , следователно и неговият син не би могъл да бъде по-различен по природа и ще принадлежи, по необходимост, на същата природа, от която е произлязъл. Какъвто е „този, който поражда“, такива ще са и „тези, които са породени от него“ (Сравни 1 Йоан 5:1) ; „Какъвто е пръстеният, такива са и пръстените, какъвто е небестният, такива са и небесните“ (1 Коринтяни 15:48).
По своя род нищо не е по значително, освен ясният смисъл на доктрината за „федералното първенство“ както я наричат. Четейки Стихове от 12 до 25 на Глава пета от Писмото до Римляните, върху които, прочее, тук не бих желал да се спирам, читателят ще забележи, че Писанието подрежда цялото човечество, подчинявайки го на двама водители. Глава 15 от Първото писмо до Коринтяните ни представя наставления, аналогични с тези от Стих 44 и следващите го. В първия човек имаме пред себе си грехът, неподчинението и смъртта. Чрез вторият човек, имаме правдата, подчинението и живота. По същият начин, както наследяваме природата на първия, така ще наследим и тази на втория. Без съмнение, всяка от тези природи ще изяви и разкрие във всеки индивид и при всеки частен случай силите и способностите, които са му присъщи ; и при все това - съществува наличаето на една реална природа, абстрактна и утвърждаваща.
И тъй както става при раждането ни, според плътта , която наследяваме от природата на първия човек, по същият начин, чрез раждането ни изново , ние наследяваме тази на втория. Новороденото дете, макар и неспособно да извърши деянието, довело Адама до състояние на греховно създание, не по-малко е съпричастно към природата на Адам ; същото се отнася и за отново роденото Божие чедо : нововъзродената душа, въпреки че е останала абсолютно чужда на изпълнението на делото на всецялостното подчинение на „Човекът Христос Исус“, не е по-малко съпричастна иа Неговата природа. Без съмнение, грехът на първия човек не остана само при Адам, но премина и върху неговите наследници ; правосъдието не се привърши и при втория човек, но затова пък обогати изобилно мнозина ; и в същото време, съществуваше истинската и актуална съпричастност към реалната природа, независимо от това, какви са белезите `и. Първата природа е „според волята на човека“ (Йоан 1:13) ; втората природа на човека е според „волята на Бога“, също както и Яков ни казва „От Собствената Си воля ни е родил чрез словото на истината ; за да бъдем един вид пръв плод на Неговите създания“ (Яков 1:18).
От всичко, което казахме, следва, че по природа, а и при обстоятелствата на средата, в която живееше, Авел не бе по-различен от своя брат Каин ; в това отношение „няма разлика“ (Римляни 3:22). Но въпреки това, те се отличаваха един от друг : и тъй, различието им бе изцяло видимо в техните жертвоприношения ; и това прави поучението, което Бог иска да ни накара да намерим тук, съсвем просто за всеки грешник, убеден в греха си, за всеки, който чувства реално, че не само е съпричастен към падналата природа на първия човек, но че и самият той също е грешник. Тази история на Авел учи още как грешникът, убеден в греха си, може да се доближи до Бога и на какво основание може да стои пред Него и да има общение ; тя ясно сочи, че ако е възможно един грешник да се доближи до Бога, това не е по силата на каквото се да било принадлежащо или свързано с неговата природа, а че то съществува извън самия него, и е в личността и делото на един друг, че той трябва да търси истинното и вечно основание на своята връзка с правдивия, свят и истински Бог. Глава 11-та от Писмото до Евреите (11:4) по-ясно развива този сюжет : „Движен от вяра, Авел принесе една жертва, по-превъзходна от тази на Каин, чрез която за него се засвидетелствува, че е праведен, тъй като Бог свидетелствува за неговите дарове ; и чрез тази него той, макар и мъртав, още говори“. Тук не става дума за самия Авел, но за неговото жертвоприношение ; не става дума за лицето, което извършва жертвопринасянето, а за самото приношение, и в туй, що се отнася до принесените жертвоприношения, се състои и голямата разлика, съществуваща между Каин и Авел. Именно тук се съдържа цялата истина за това, което се отнася до положението на един грешник пред Бога.
Нека видим сега какви бяха приношенията : „След някое време Каин принесе Господу дар от земните плодове ; и Авел също принесе от първородните на стадото си и от тлъстината им. И Господ (Бог) погледна благосклонно на Авеля и на дара му, а на Каина и на дара му не погледна благосклонно“ (4:3-5). Каин принася на Господ (Бог) плода на прокълнатата земя и Му го дарява но без проливането на кръвта, за да се вдигне проклятието. Той извършва „некърваво“ жертвоприношение, тъй като няма вяра. Ако ли би имал вяра, то божественият принцип щеше да го е поучил още в първите дни от историята на греховния човек, че „без проливането на кръв няма опрощение“ (Евреи 9:22). Там това е една истина от първостепенна важсност. Разплатата за греха е смъртта (Римляни 6:23). Каин беше грешник, и като такъв, смъртта го отделяше от Бога. Но със своето жертвоприношение Каин съвсем не държеше сметка за това ; той не принася като жертвоприношение един живот, за да задоволи изискванията на Божествената святост, и за да отговори на собственното си състояние на грешник ; той не държи сметка и за това, че земята бе прокълната поради греха. Той се отнася към Бога така, като че ли наистина Бог бе подобен нему и като че ли Той би могъл да приеме плода на една прокълната земя, плод, белязан от греха.
„Некървавото“ жертвопринасяне на Каин включва всичко това, а и още много неща. Без съмнение, разумът ще каже : „Но каква ли по-приемлива жертва човек би могъл да принесе, освен тази, която е придобил с труда на ръцете си и с пота на челото си ?“. Разумът, та дори и религиозният дух на естественият човек могат да мислят наистина така, но Бог мисли по друг начин, и сигурно е, че вярата винаги ще се съгласува с помислите на Бога. Бог ни поучава, а и вярата е уверена, че трябва да се пожертвува един живот, за да може наистина човек да се доближи до Него.
Така, когато внимателно разглеждаме делото на Господ Исус, виждаме, че ако не бе я имало смъртта върху кръста, всички Негови деяния изцяло биха били безполезни що се отнася до изграждането на нашите отношения с Бога. Исус обхождаше от място на място, правейки добро (Деяния 10:38) през целия си живот, но само смъртта му разкъса завесата на храма, а и само тя би могла да я разкъса (Виж Матей 27:51). Ако и до ден днешен Исус и да би продължил „да ходи от място на място и да прави добро“, завесата щеше да си остане плътно спусната пред обожателя, без да му позволява достъп до „светая светих (място където Бог се намира)“. Така ние виждаме колко бе фалшива обосновката, с която Каин се представяше пред Бога като обожател и жертвоприносител : един неопростен грешник, представящ се пред Всевишния (Господ), за да му принесе една „безкръвна“ жертва, не би могъл да бъде гледан иначе освен като грешник, виновен поради една безподобна самомнителност ; жертвата му, несъмнено, беше продукт на мъчителния му труд ; но какво от това ? Трудът на грешника можеше ли да свали проклятието на греха и да го очисти от омърсението ? Можеше ли да задоволи изискванията на безкрайно Светия Бог ? Можеше ли да предостави на грешника всичко, което му беше необходимо, за да бъде приет пред Бога ? Можеше ли да заличи наказанието за греха ? Можеше ли да отнеме на смъртта жилото (1 Коринтяни 15:16) `и, или на гроба победата му ? Можеше ли да стори това изцяло или поне отчасти ? - Не, защото „без проливане на кръв няма опрощение“. „Безкръвната“ жертва на Каин, както и всяко жертвоприношение без проливане на кръв, беше не само лишено от стойност, но и фактически, отвратително в очите на Бог : то сочеше не само пълното невежество на Каин по отношение на собственото му състояние, но и пълното му невежество, относно характера на Бог. На Бог „не са Му потребни служения от човешки ръце, като че ли има нужда от нещо“ (Деяния 17:25). Каин си мислеше, че по този начин може да се доближи до Бога ; и всеки човек, който няма друго освен естествената религия, си мисли същото. Така от един век в друг, Каин има хиляди последователи. Навсякъде по света култът на Каин винаги е изоблиствувал ; това е култ на всяка непокръстена душа ; това е култ, поддържан от всички фалшиви религиозни системи, съществуващи под слънцето.
Щастлив ще е човекът, който ще направи от Бога свой длъжник, но „Бог желаеше състрадание и милост, а не жертва“ (Матей 9:13 ; 12:7), защото „даването е по-блаженно от вземането“ (Деяния 20:35) и непременно Бог е този, комуто принадлежи първото място. „А безспорно по-долният се благославя от по-горния“ (Евреи 7:7). „Кой по-напред Му е дал нещо, та да му се отплати ?“ (Римляни 11:35). Бог приема и най-малкото жертвоприношение от страна на едно сърце, което е разбрало това, що Давид е изразил чрез тия думи : „Но от Тебе е всичко и полученото от Твоята ръка Ти дадохме“ (1 Летопис 29:14). Но в момента, в който човек вече има претенцията, че заема мястото на „първодарител“, Бог отговаря : „Ако бих огладнял, не бих казал на тебе, защото моя е вселената и всичко що я пълни“ (Псалм 50:12), защото „на Бога нито са му потребни служения от човешки ръце, като че ли има нужда от нещо, понеже Сам Той дава на всички и живот, и дишане и всичко“ (Деяния 17:25). Невъзможно е този велик раздабвач на всякакви неща, да „има нужда от нещо“ ! Възхвалата е всичко, което ние можем да предложим на Бога, но не можем да Му я отдадем, докато изцяло не разберем, че нашите грехове са премахнати ; а това ние не можем да узнаем освен чрез вярата, основана на изпълненото вече изкупление.
От приношението на Каин, нека сега преминем към жертвоприношението на Авел, който също „принася от първородните на стадото си и от тлъстината им“ (4:4). С други думи казано, той чрез вярата си е разбрал величествената истина, че човек може да се доближи до Бога посредством жертвоприношения, че човек може да постави смъртта на някой друг между себе си и последствията от своя грях ; че може да задоволи изискванията на същността на Бога и на същите белези на Неговия характер чрез проливане кръвта на една неопетнена жертва, на приношение принесено за да отговори едновременно на онова, което Бог изисква и на съкровенните нужди на грешника. В резюме, това е доктрината на кръста, чрез която само съзнанието на грешника може да намери покой, защото „на кръста Бог бе изцяло и напълно възхвален“. Всеки човек, убеден свише в своята греховност, усеща че смъртта и присъдата са точната отплата за неговите престъпления (Виж Лука 23:41) и че каквото и да стори, не е по неговите сили да промени тази предопределена съдбовност. Той може да работи и да се преуморява, може с пот на челото да си достави възможността за едно приношение, може да прави пожелания и да взема решения, да променя своя начин на живот, да видоизменя своя характер ; той може да е умерен, морален, праволинеен и в човешкото измерене на думата - религиозен ; без да има вяра той може да се моли, да чете и слуша проповеди ; с една дума, може да извършва всичко онова, което влиза в сферата на човешките възможности, и въпреки всичко - да има пред себе си само смъртта и присъдата, без никаква възможност да разпръсне тези два тежки облака, които са се струпали над неговия хоризонт. Те са тук ; и поради невъзможността си да ги избегне при всичките си старателни деяния, той живее в продължително предусещане на момента, в който бурята, която го застрашава, ще се изсипе върху виновната му глава. Невъзможно за един грешник е това, да се прехвърли от другата страна на „смъртта и присъдата“ към „живота и в славата“ чрез собствените си дела ; същите тези дела той извършва единствено с цел да се подготви, ако това е възможно, та да посрещне ужасяващите реалности, които съзира. Но точно когато грешникът е достигнал до това, тогава му се представя кръста ; той му сочи, че Бог ще го сдобие с всичко онова, от което се нуждае в своята греховност, тегло и мъка. Той вече може да види как на кръста смъртта и присъдата отстъпват на живота и славата. Христос е този, който кара да изчезнат от сцената смъртта и присъдата, засягащи истински вярващия, за да ги подмени с живота, правдата и славата. „Той (Христос), който унищожи смъртта и извади на светлина живота и нетленността чрез благовестието“ (2 Тимотей 1:10). Той (Христос) възхвали Бога, като отне това, което завинаги щеше да ни държи далеч от Неговото свято и преблаженно присъствие. Той отмени греха (Евреи 9:26).
Всичко туй е представено фигуративно посредством „по-превъзходната жертва“ на Авел. Авел не се опитва да заличи истината, що се отнася до неговото състояние и до мястото, което му се полага като на грешник ; той не се опитва да отклони „острието на меча“ нито да проникне силом на пътя, водещ към дървото на живота ; той не предлага самомнително „безкръвна“ жертва, нито пък поднася на Всевишния плода на прокълнатата земя : Авел заема мястото, което съответствува на грешника, и бидейки такъв, поставя смъртта на една жертва между греховете си и себе си, както и между греховете си и светостта на този Бог, който ненавижда греха. Авел заслужаваше смъртта и присъдата, но намира заместител.
Същото важи за всеки нещастен грешник обвинен и осъден от него самия. Христос е неговият заместител, неговият откуп, неговото „превъзходно жертвоприношение“, неговото Всичко. Също като Авел, той чувствува, че не може да се възползува от плодовете на земята ; чувствува, че ако би поднесъл на Бог най-хубавите плодове на земята, съвестта му не би станала по-изчистена от греха, като се знае, че „без проливане на кръв няма опрощение“. Единственно съвършенната жертва на Божия Син е в състояние да умиротвори сърцето и съвестта ; всички онези, които посредством вярата, схващат тази божественна реалност, ще се радват на мир, който светът не може нито да даде, нито да отнеме. Вярата е тази, която още от сега предоставя този мир на душата : „И така, като сме оправдани чрез вяра, имаме мир с Бога чрез нашия Господ Исус Христос“ (Римляни 5:1). „Движен от вяра, Авел принесе една жертва, по-превъзходна от тази на Каин“ (Евреи 11:4). Това не е, както мнозина биха искали да мислят, дело на чувствата ; това е едниственно въпрос на вяра в едно извършено дело, на вяра, подхранвана в душата на грешника посредством могъществото на Светия Дух. Тази вяра е съвършенно различна от това, което е само чувство, извиращо от сърцето или пък чрез присъединяването на разума към него. Чувството не е вяра ; присъдиняването на разума, каквото и да се приказва, не е вяра. Вярата не е нещо, което един ден може да го има и на другия - да го няма ; тя е непогиващ принцип, извиращ от един вечен източник, именно от самия Бог. Тя долавя Божията истина и изправя душата пред Бога.
Онова, което бива само чувство не може никога да се издигне над собствения си източник, и този източник е Аз-ът ; вярата, от своя страна, се храни единствено от Бог и Неговото вечно слово и тя е живата връзка, свързваща сърцето, което я притежава с Бог, който я дарява. Човешките чувства, колкото и дълбоки, и колкото и възвишени да са, не могат никога да свържат душата с Бог. Те не са нито Божествени, нито вечни, но човешки и преходни. Те са като растението на Йона, което в една нощ израстна и изсъхна. Вярата не му прилича, тя е принципът, който участвува в цялостната стойност, могъщество и реалност на източника, от който произтича и от обекта, върху когото действува. Чрез нея душата бива оправдана (Римляни 5:1) ; тя очиства сърцата (Деяния 15:9), тя действува чрез любовта (Галатяни 5:6), тя е победителка над света (1 Йоан 5:4). Чувството е природно и земно ; вярата е Божествена и небесна ; чувството се занимава с Аз-а и със земните неща, вярата гледа към Христос и обръща взор към небето ; чувството оставя душата в мрак и съмнение, изпълня я със собственото си състояние, което е несигурно и променливо ; вярата въвежда душата в светлина и покой и я изпълня с непроменливата Божия истина и с Христовата жертва. Вярата, несъмненно, поражда чувства и размисъл ; духовни чувства и правдив размисъл, но никога плодовете на вярата не бива да се объркват със самата вяра. Аз не съм оправдан нито поради чувствата си, нито дори поради вярата и нейните чувства, но единствено - поради вярата. Защо това ? - защото вярата се доверява и приема за вярно това, което казва Бог, тя схваща Бог такъв, какъвто Той се разкрива в личността и делото на Господ Исус Христос. Това е същността на живота, на справедливостта и на мира. Да познаем Бога, такъв, какъвто е, това е върхът на всяко настояще и вечно щастие. Душата, която е открила Бог, е открила завинаги всичко, от което би имала нужда сега и за в бъдеще ; Бог обаче не може да бъде опознат освен чрез собственото Му откровение и чрез вярата, която Сам Той вдъхва и която винаги има за обект божественото откровение.
Така можем, до известна степен да разберм значението и силата на следните думи : „Движен от вяра, Авел принесе една жертва, по-превъзходна от тази на Каин“ (Евреи 11:4). На Каин не му достигаше вяра, ето защо той принесе „безкръвна“ жертва. Авел притежаваше вяра, поради това принесе в жертва „кръвта и тлъстината“, които олицетворяваха жертвата на Христосвия живот и вроденото съвършенство на личността Му. „Кръвта“ олицетворява живота ; „тлъстината“ — съвършенството на личността, поради тази причина Моисеевият закон забранява да се консумират кръвта и тлъстината (Левит 3:17 ; 17:12). Кръвта е животът ; човекът, подчинен на Закона, тогава нямаше никакви права над живота, но Глава 6-та от Евангелието на Йоан ни казва, че ако не пием от кръвта, няма да имаме в себе си живота. Животът е Христос. Няма ни една животелна искрица извън Него ; извън Христос всичко е мъртво. „В Него бше животът“ (Йоан 1:4) и в никой друг. Но на кръста Той остави живота Си ; именно чрез този живот, посредством вменяване, грехът беше прикачен тогава (2 Коринтяни 5:21 ; 1 Петър 2:24), когато Исус бе прикован върху проклетото му дърво. Така, оставяйки живота Си, заедно с живота, той остави и греха, който бе свързан с него ; по такъв начин, Той действително сне греха, оставяйки го в гроба, от където Сам излезе победоносно в могъществото на един нов живот, към когото справедливостта се свързва така явно, както грехът беше свързан към този друг живот, когото остави върху кръста. „Душата на тялото е в кръвта ; Аз съм ви я отредил за жертвеника, за да се извършва чрез нея и изкупление на душите ви, понеже тая кръв изкупва душата (Левит 17:11). Всичко това заслужава най-сериозно внимание ; то ще засили в душите ни съзнанието, че смъртта на Христос прекрасно и всецяло премахна греха. При това, всичко което прави по-дълбоки нашите разум и чувствата, които имаме към тази славна реалност, засилва по необходимост нашия покой и ни прави по-способни по-ефикасно да разпространяваме Христовата слава, доколкото тази Слава е свързана с нашето свидетелство и с нашето служение.
Историята на Каин и Авел откроява един много важен пункт, който засегнахме вече по-горе, а именно : идентификацията на всеки един от тези двама души с жертвата, която те са принесли. За единия, както и за другия, беше поставен под въпрос характерът на жертвата, а не личността на този, който я принасяше. Поради това четем за Авел, че Бог „засвидетелствува за неговия дар“ (Евреи 11:4). Бог не засвидетелствува за Авел, но за неговото жертвоприношение ; именно чрез него бе засвидетелствувано на Авел, че е праведен (Евреи 11:4) ; това ясно сочи какво е истинското основание за мира на вярващия и за приемането му пред лицето на Бога.
Има в сърцето ни една непрестанна тенденция да обосноваваме мира и приемането му от наша страна върху нещо, което се намира в самите нас или произтича от нас, въпреки че приемаме, че това „нещо“ е плод на Светия Дух. От там и постоянното ни взиране в самите нас, докато Светият Дух би искал да ни накара да гледаме извън нас. Позицята на християнина не зависи от това, което той самият е, но от това, което е Христос. Доближил се до Бога, „в името на Исус“, той бива идентифициран с Него и е приет в Негово име ; в такъв случай вече е невъзможно да бъде отхвърлен, както и Този, в чието име се е доближил до Бога. Преди някой да може да се докосне и до най-беззащитния вярващ, трябва да си има работа със самия Христос, което ще рече, че сигурността на вярващия почива върху непоклатима основа. В самия себе си беден и недостоен грешник, вярващият се е доближил до Бога в Христовото име ; бил е идентифициран с Христос, приет в Него и като Него и асоцииран с Него в живота Му. Бог засвидетелствува не за вярващия, а за неговия дар ; а без дар - означава Христос. В това има чудесно успокоение и утеха ! Наша щастлива привилегия е да можем, с доверие, произтичащо от вярата, да отпратим всяко обвинение и всеки обвинител към Христос и към изкуплението, извършено от Него. Всико за нас произтича от Него. В Него непрестанно се прославяме. Нямаме никакво доверие в нас самите, но в Този, който извърши всичко заради нас. Ние се свързваме с името Му, доверяваме се на делото Му, погледът ни е прикован към личността Му и очакваме завръщането Му.
Но сърцето от плът бързо разкрива цялата си враждебност, която го преизипълва срещу истината, радваща и удовлетворяваща сърцето на вярващия. Каин е пример за това : „Той много се разгневи и лицето му се помрачи“ (Битие 4:5). Това което умиротворява Авел, гневи Каин. Поради неверие Каин е презрял единствения път, по който грешникът може да се доближи до Бога : вместо да принесе „кръвна“ жертва, без която няма опрощение, той с представя с плодовете на своя труд ; после, понеже не е приет в греховността му, а Авел е приет поради неговия дар, „той е много разгневен и лицето му се помрачава“. И как ли би могло да бъде иначе ? Каин можеше да бъде приет или само с греховете си, или без греховете си, ала Бог не можеше да го приеме с греховете му, и тъй като той не пожела да пожертвува кръвта, която единствена дава изкупление, Каин беше отхвърлен и чрез делото си, посочи какви са плодовете на една корумпирана религия. Той преследва и убива преданния свидетел, приетия и оправдан човек, вярващият човек ; така се превръща в модел и преследвач на всички, които като него всякога са засвидетелствували фалшиво благочестие. По всяко време и навсякъде човек се показва по-предразположен да преследва ближния си, най-вече заради религиозните му убеждения, отколкото поради друга някаква причина : такъв беше и Каин. Оправданието, едно плътно, безупречно и безрезервно оправдание, произтичащо единствено поради вярата, прави Бог да бъде всичко, а човека - нищо. Но на човека не му харесва да е нищо, от това той се гневи и лицето му помръква ; не защото има някаква причина да изпада в гняв, защото по никакъв начин самият човек не е поставен под въпрос, а е подвъпросен принципът на представянето му пред Бога. Ако Бог беше приел Авел поради нещо, което би му било вродено, тогава Каин би имал отчасти причина да се гневи и лицето му да помръква, но ако Авел бе прет заради своя дар, и ако не заради самия него, а заради жертвоприношението му Бог засвидетелствува, гневът на Каин е напълно неоснователен. Това именно посочват думите на Всевишния отправени към Каин (4:7) : „Ако струваш добро няма ли да бъдеш приет“ ? (или както се казва в гръцкия превод на Стария Завет : „Ако правиш принос както се полага ?“). Това „ако струваш добро“ се отнася до приноса. Авел прави добре като търси укритие зад една приемлива жертва, Каин постъпва лошо, като принася една „безкръвна“ жертва ; цялото му по-нататъшното му поведение бива само естествена последица от погрешния му култ. „И рече Каин на брат си Авел : (да идем на полето). И когато бяха на полето, Каин нападна брат си Авел и го уби“ (4:8). Във всички времена Каиновците са преследвали и убивали Авеловците. Човекът и религията на човека всякога са били еднакви, и навсякъде, където религията на човека и религията на вярата се срещат, тази среща поражда борба.
Престъплението на Каин, както вече отбелязахме, беше само естествената последица на погрешния му култ : основата, върху която биде положена религията му бе лоша, всичко, издигнато отгоре `и, следователно, бе лошо ; поради това Каин не приключи с убийството на Авел и след като чу присъдата, която Бог произнесе над престъплението му, се отчая, че никога няма да му бъде простено, защото не познаваше Бога (Господа) - и тогава се „отдалечи от лицето Господне“ (4:16). След това Каин огради един град и от неговото коляно произлязоха тези, които щяха да се занимават с полезните и приятни науки и изкуства : земеделци, музиканти и металоработници. Непознаващ Божият характер, Каин прецени, че грехът му е твърде голям, за да може да бъде опростен (според гръцкия превод) [13] ; не защото наистина преценява вярно греха си, но защото на познава Бога. Самата представа на Каин за Божия характер, е един от ужасните плодове на грехопадението. Той не се стреми да бъде опростен, защото не се стреми към Бога. Не познава действителното си състояние и не желае Бога, не проумява вярно принципа, според който грешникът може да се доближи до Бога ; той е опорочен изцяло, лош е издъно, и всичкото, което желае, е да се отдалечи от Всевишния (Господ), да се загуби всред света и сред нещата, които преследва : ще може да си живее много добре и без Бог, и ето че започва, доколкото му е възможно, да разхубавява света, за да може да се установи в него прилично и да си спечели почит, въпреки че в Божиите очи същият този свят е прокълнат, а и беглецът Каин е един бродяга.
Такъв беше „пътят на Каин“, този широк път (Матей 7:13), в който и днес хиляди хора се впускат. Не искам да кажа, че тези лица са лишени от всякакво религиозно чувство ; И те биха искали да принесат нещо на Бога, но единственно намират за уместно да му предложат плода на собствения си труд, защото не познават нито себе си, нито Бога ; но въпреки това, полагат старателни усилия да подобрят света, за да направят живота приятен и да го украсят по всякакъв начин. Божественият лек за очистение е отхвърлен и усилието на човека да подобрява е поставено на мястото му : такъв именно е „пътят на Каин“ (Юда 11).
Както по времето на Каин приятните звуци на арфата и на флейтата пречеха викът на Авеловата кръв да стигне до човешките уши, така и днес други омайващи и обаятелни звуци заглушават гласа на пролятата върху Голгота кръв ; други неща, а не разпънатият Христос, приковават техните очи. Човекът прибягва до всичките възможности на своята изобретателност, за да превърне свта в топла оранжерия, в която да процъфтяват и под най-редките им форми всичките плодове, които плътта така горещо желае. Не само че се задоволяват нуждите на човека като създание, но и изобретатлността на човешкия разум е впрегната да създава неща, които сърцето, щом ги съзре, възжелава, и без които животът му се струва непоносим. Към всичко това човек добавя и много мнима религия, защото, уви ! дори любовта е принудена да изповядва, че това, което минава за религия, до голяма степен, е само една гайка от голямата машина, сътворена да превъзнася човека. На човек не му се нрави да няма религия. Това не би било почтено, ето защо, той е склонен да `и посвети един ден от седмицата, или както мисли и твърди, на вечните интереси, а останалите шест дни - на своите временни интереси. Но независимо дали работи за времето или за вечността, в действително той работи само за самия себе си. Такъв е „пътят на Каин“. Прецени добре това, читателю, и гледай къде започва, накъде води и къде свършва този път !
А колко по-различен е пътят на вярващия ! Авел чувствува и разпознава проклятието. Вижда омърсяването от греха и в старанието на вярата си, принася жертва, която отговаря на всичко това, отговаря му отлично. Търси, и дори намира убежище в самия Бог и вместо да вдигне град върху земята, намира там само един гроб. Земята, чиято повърхност открояваше само геният и енергията на Каин и родът му, беше омърсена с кръвта на праведния. И нека светският човек, Божият човек, светският християнин не забравят : земята, върху която стъпваме, е омърсена от кръвта на Сина Божи ! Тази кръв оправдава Църквата и осъжда света. Очите на вярата съзират под красивата привидност и блясъка на преходния свят черната сянка на Исусовия кръст. „Сегашното състояние на този свят преминава“ (1 Коринтяни 7:31). Всичко, което съставлява сцената, върху която се появяваме, скоро ще бъде приключено и „Пътят на Каин“ ще бъде последван от „заблудата на Валаам“ (Юда 11) в нейния завършен вид, ще последва и „противоречието на Корея“ и тогава пропастта ще разтвори своята паст, за да погълне злите и да ги затвори завинаги „в тъмнината на мрака“ (Юда 13).
За пълното потвърждаване на това, което току-що казахме в края на четвърта глава, стига да хвърлим поглед на Глава 5-та, към която сега ще преминем и която ни предава унизителното засвидетелствуване на човешката слабост и на заробването `и от смъртта. Човек, в действителност, би могъл да живее в течение на векове, да има синове и дъщери, и въпреки това, накрая да бъде изречено за него : „умря !“ (5:5). „Смъртта се възцари от Адамово време до Моисей“ (Римляни 5:14), и още : „На човека е съдено веднъж да умре“ (Евреи 9:27). Човек не може да избегне смъртта. Не е в състояние нито чрез парата, нито чрез електричеството, нито чрез всичките възможности на своята изобретателност, да лиши смъртта от ужасното `и жило. Ще изнамери начин да увеличи и да размножи благоденствието и удоволствията на живота, но цялата му енергия не е в състояние да премахне присъдата на смъртта . От къде всъщност идва смъртта, това страшно и ужасяващо нещо ? Павел ни го казва : „Чрез един само човек грехът влезе в света и чрез греха - смъртта“ (Римляни 5:12). Такъв е произходът на смъртта : тя идва посредством греха. Грехът прекъсна връзката, която свързваше създанието с живия Бог, и подчини човека на царството на смъртта без никаква възможност за него да се освободи от властта му, което е едно измежду много други доказателства, за пълната му неспособност да се доближи до Бога. Между Бога и човека не може да има друго общение, освен в могъществото на живота. Но човек е подвластен на смъртта ; той, следователно, не може да има никакво общение с Бога в природното си състояние. Животът не може да има общение със смъртта, както светлината с мрака или светостта с греха. Необходимо е човек да се доближи до Бога върху съвършенно нова основа и принцип, а именно : вярата. Вярата го прави способен да признае действителното си положение на човек „продаден на греха“, и поради това - подчинен на смъртта ; тя същевременно му помага да опознае характера на Бог като даряващ нов живот, на живот, поставен извън властта на смъртта и на Неприятеля, и който ние самите не сме в състояние да загубим. Това точно прави сигурен живота на вярващия. Христос е живот, - възкръсналият и прославен Христос. Христос победител над всичко, което можеше да ни бъде вредно за нас. Животът на Адам зависеше от неговото послушание, ето защо, съгрешавайки, той загуби този живот. Но Христос, разполагащ с живота в Себе Си самия, слезе тук, на земята и заплати за всички последствия от човешкото грехопадение, каквито и да бяха те ; подчинявайки се на смъртта, той нанесе поражение над този, който разполагаше с нея и се превърна, възкръсвайки, в живот (Колосяни 3:4) и справедливост (1 Коринтяни 1:30) за всички, които вярват в Неговото име.
На Сатаната вече не му е възможно да засегне този живот, било в неговия извор, било в пътя, в който тече, било в неговото могъщество, било в сферата или пък във времетраенето му. Бог е неговият извор ; възкръсналият Христос - неговият канал ; Светият дух - неговата мощ ; небето - сферата му и вечността - неговото времетраене. Всичко е променено за онзи, който се е сдобил с този чудесен живот, и въпреки че в известен смисъл можем да речем, че „посред живота сме в смъртта“, можем също да кажем, че „посред смъртта сме в живота“. Смъртта не съществува там, където възкръсналият Христос въвежда своя народ. Не я ли победи ? Божието Слово ни го заявява ! Христос направи щото смъртта да изчезне от сцената и въведе върху `и живота. Следователно, не смърт, а слава има пред себе си вярващият. Смъртта завинаги е останала зад него, а що се отнася до бъдещето - то е слава, безоблачна слава. Може би вярващият ще заспи в Христовото лоно, но да заспиш в него, не означава да умреш, а всъщност, да живееш. Възможността да се пресели, за да бъде с Христос, не може да промени присъщата на християнина надежда (1 Солунци 4:13), която е (1 Солунци 4:17) да бъде грабнат и да срещне Господ във въздуха, за да бъде завинаги с Него и като Него (1 Йоан 3:2 ; Филипяни 3:20-21).
Тук, за нас Енох е един чудесен пример и тип : единствено той прави изключение от общото правило в Глава 5 - та. „Той умря“, такова е общото правило ; „той изобщо не премина през смъртта“ - е изключението му. „С вяра Енох беше въздигнат, за да не види смърт, и не можеше да бъде намерен, защото Бог го пресели ; понеже преди неговото преселване за него беше свидетелствувано, че е бил угоден на Бога“ (Евреи 11:5). Енох беше „седмият след Адам човек“ и Бог не разреши на смъртта да възтържествува над „седмия човек“ ; Бог се намеси и го превърна в трофей за славната си победа над всякакво могъщество на смъртта. Това е факт, имащ голямо значение. След като шестократно е чуло произнасянето на присъдата : „Той умря !“, сърцето е възрадвано да открие седмия човек, който не умря. Той как успя да избегне от смъртта ? - посредством вяра „Енох вървя с Бога триста години“ : това вървене заедно с Бога и във вярата го отделяше от всичко, което го заобикаляше, защото ходенето с Бог ни поставя по необходимост извън обсега на мислите за този свят ; по онова време, а и днес, духът на света се противопоставяше на всичко, идещо от Бога. Вярващият човек чувствуваше, че няма нищо общо с този свят, сред който беше само един търпелив свидетел на Божията благодат и на предстоящия съд. Синовете на Каин можеха да напрягат ума си и да изразяват силата си в напразната надежда, че могат да подобрят един прокълнат свят ; Енох от своя страна беше открил един по-добър свят и бе живял във властта на този бъдещ[14] свят. С вяра не беше се сдобил, за да оправя света, а за да върви с Бога.
„Той върви с Бог !“ С колко съдържание са изпълнени тези думи ! Какво откръсване от света и какъв отказ, заради Бог, от света, съдържат те ! Каква святост и морална чистота ! Каква благодат и блаженство ! Какво смирение и нежност ! Но също, какво усърдие и енергия ! Какво търпение и постоянствуване, и същевременно, каква преданност, твърдост и решителност ! Да вървиш с Бог не означава само да живееш според правилата и правилниците, или пък да правиш планове и да вземаш решения, да отиваш на едно ли друго място, да правиш едно или друго нещо ; да вървиш с Бог е нещо безкрайно повече от всичко това заедно ; това означава да живееш заедно с Бога, в познанство на характера Му, такъв, какъвто ни се разкри, но и с разбиране на връзките, в които се намираме с Него. Такъв живот ще ни доведе до противопоставяне на схващанията на хората и дори на нашите братя, ако те също не вървят с Бога, и този начин на живот може да породи срещу нас враждебността на другите ; веднаж ще ни обвинят, че се престараваме, друг път - че не правим достатъчно : но вярата, която ни прави способни да вървим с Бога, също ни учи да не придаваме на човешките схващания стойност, по-голяма от тази, която имат.
Животът на Авел и този на Енох ни дават, както ще видиме, едно ценно поучение отнасящо се до жертвата, върху която се обосновава вярата и по отношение на перспективата, която надеждата отсега предусеща, докато „вървенето с Бог“ ни кара да обхващаме едноверемнно всички детайли от живота във вярата. „Всевишният (Господ) ще даде благодат и слава“ (Псалм 84:12). Между благодатта, която беше разкрита и славата, която ще се разкрие, съществува блаженната сигурност : Той „не лишава от блага ония, които ходят непорочно“ (Псалм 84:12). Кръстът и завръщането на Господ са двете изходни точки в съществуването на Църквата и тези две изходни точки са представени предварително чрез жертвоприношението на Авел и преселяването на Енох. Църквата знае, че е оправдана изцяло чрез смъртта и възкресението на Христос (Римляни 4:25) и живее в очакване на деня, когато Той ще дойде, за да я приеме до Себе си. „Защото ние чрез Духа очакваме надеждата за правдата чрез вяра“ (Галатяни 5:5) ; тя не очаква правосъдие, защото чрез благодатта вече го има, но очаква надеждата, която е присъща на положението, в което е била въведена.
Важо е да сме съвсем наясно по този пункт. Няколко интерпретатора на пророческата истина изпадат в дълбока грешка поради това, че не са разбрали какви са позицията, припадащата се част и надеждата на Църковното събрание. Те са обвили „сияйната утринна звезда“, т. е. присъщата на Църквата надежда, в толкова прах и тъмни облаци, че един голям брой светци изглеждат неспособни да се издигнат над надеждата на благочестивото ядро на Израел, надежда, която се състои в това - да се вижда изгрева на слънцето на справедливостта, което в крилата си донася изцелението (Малахия 4:2). И това не е всичко : множество християни са загубили моралната сила на надеждата за Христовото появление, защото са били учени да очакват различни събития преди появата на Христос пред Църквата ; в Църквата било им е казано, в противоречие с многобройните и изчерпателни декларации от Новия Завет, че възстановяването на Израилтяните (Откровение 7 ; Езекиилъ 37, 40-48), издигането на статуята на Новохудоностор (Даниилъ 3 ; Откровение 13:15 ; Матей 24:15) и разкритието на съгрешилия човек (2 Солуняни 2:3-8 ; Матей 24:15) трабва да предхождат завръщането на Христос. Църквата (= Събрание), както и Енох, ще бъдат грабнати от преди злото, което го обгражда и пред това, което предстои на се настъпи. Енох не беше оставен върху земята, да види злото, достигнало апогея си, и Божието наказание над нея. Той не съзря „избликването на ручеите на бездната и на небесните шлюзии“ (7:11) ; бе грабнат преди тези страховити събития на потопа и за взора на вярата, той се превръща по такъв начин в прекрасния представител на онези, които няма да заспят, но които ще бъдат изменени само за едно мигване на очи (1 Коринтяни 15:51,52). Енох не премина през смъртта, а бе видоизменен и Църковното събрание е призовано да „очаква от небесата Сина си“ (1 Солунци 1:10) : такива са неговата надежда и предметът на неговото очакване. Най-простоватият християнин, най-малограмотният - може да проумее тези неща и те да го възрадват. Той в известна степен може да схване могъществото им. Ако не може из основи да проучи пророчеството, то може, Слава Богу, да вкуси от щастието, реалността, могъществото на освещената добродетел на тази небесна надежда, която по право му се полага, като член на небесното тяло, което е Църковното събрание ; надеждата, на която се радва той, не се ограничава в очакване на изгрева на „Слънцето на справедливостта“, колкото и добра да може да бъде, между впрочем, тази надежда, но на тази - да съзре сиайната утринна звезда (Откровение 2:28). И както във физическия свят зорницата се явява на тези, които бдят преди изгрева на слънцето, по същият начин Христос се явява на Църквата преди ядрото на Израел да съзерцава лъчите на Слънцето на справедливостта. [15]
Ето че стигнахме до една от най-значителните части на Битието. Енох изчезва от сцената : животът му на странник и пътешественик (Евреи 11:13 ; 1 Петър 2:11) приключва с пренасянето му на небето ; вдигнат е там преди злото да е успяло да достигне до връхната си точка и Божията присъда и наказане да се е стоварила върху жителите на земята.
Първите два стиха от Глава шеста ни показват незначителното влияние, което упражни върху света животът и вдигането на Енох : „Когато човеците взеха да се умножават на земята и им се родиха дъщери, тогава синовете Божии видяха че дъщерите човешки са хубави и взимаха си от тях за жени, кой каквато си избереше“. Смесицата на това, което е от Бога с онова, което е от човека, представлява една специална форма на злото и едно могъщо средство в ръцете на Неприятеля, с което той изопачава свидетелството на Христос върху земята. Тази смесица често се предтавя под привлекателен външен вид, лесно бива приемана за по-възвишен израз на това, което е от Бога, за по-могъща и по-цялостна дейност на Духа, за нещо, по-скоро радващо, но не и за зло. Но ние ще съдим по съвсем различен начин, ако се поставим в светлината на Божието присъствие, защото, пред Бога, не ще можем да си въобразим, че за Неговия народ може да има полза ако се смеси с децата на този свят или ако изврати Божията истина посредством човешко съюзяване. Не по този начин Бог разпространява истината или облагодетелствува тези, които върху земята са призвани да бъдат Негови свидетели : Божият принцип се състои в скъсване със злото и този принцип не може да бъде нарушен без сериозни щети върху истината.
Пасажът от Писанието, който ни занимава, ни показва гибелните последици възникнали от съюза на Божиите синове с човешките дъщери.
Според човешкото схващане, плодът на този съюз изглеждаше много добър, защото по повод на него, четем в Стих 4 - ти : „Това са храбрите люде от старо време, славни човеци“. Но Бог съди другояче ; Той не гледа както гледа човекът, Неговите мисли не са нашите мисли (Исаия 55:8). „И видя Господ (Бог), че развратът между човеците на земята е голям, и че всичките им сърдечни мисли и помисли бяха зло във всяко време“. Такава беше пред Бога човешкото състояние, „тя не е друго освен зло“, „зло във всяко време“, и съюзът между святото и нечестивото няма да доведе никога до друг резултат. Ако святото семе не бъде запазен чист, всичко е загубено относно свидетелството върху земята. Първото усилие на Сатаната бе да направи безполезна Божията промисъл, осмъртявайки святото семе и, след това, когато това не му се отдаде, опита се да го поквари.
От много голямо значение е да разберем правилно целта, характера и резултата от съюза между „Божиите синове и човешките дъщери“. В наше време рискуваме много да компрометираме истината за любовта на този съюз и трябва грижливо да се пазим от това. Не може никога да се сключи истински съюз за сметка на истината. „Да се съхрани истината на всяка цена !“ - такъв трябва да бъде християнският девиз. Ако по този път можте да разпространявате съюза, това е много добре ; но преди всичко, поддържайте истината. Принципът на промисъл компромисите гласи обратно : „Разпространявайте съюза на всяка цена ; и ако по този път можете да поддържате и истината, толкова по-добре, но разпространявайте съюза !“[16] Не съществува истинско свидетелство там, където истината е компрометирана : така виждаме в света от преди потопа нечистият съюз на святото с нечестивото, на Божественното с човешкото, който има като единственно последствие това, да доведе злото до връхната му точка ; тогава Божията присъда се стовари върху света. „И рече Господ : ще изтребя от лицето на земята човеците, които сътворих !“ (6:7).
И нищо по-малко не бе достатъчно освен разрушението на всичко, което бе извратило Божия път върху земята (6:12) : „Краят на всяка плът е вече пред Мене“ (6:13) ! Бог не говори вече само за една част , но за цялата плът, защото тя цялостно е извратена в очите на Всевишния (Господ), цялостно и безвъзвратно е станала лоша.
Плътта бе претеглена и намерена за лоша (Даниилъ 5:27) ; и тогава Всевишният (Господ) съобщи на Ной начинът за спасението, което му беше отредил, със следните думи : „Направи си ковчег от гоферово дърво“ (6:14). По този начин Ной става съхранител на Божията промисъл по отношение на сцената, която го заобикаля. Словото на Всевишния има като ефект, разкривайки я изцяло, да проникне в същността на всички неща, върху които човешкият поглед можеше да се спре със задоволство и с които да се прослави. Човешкото сърце можеше да се преизпълни с гордост и да се разтупти от вълнение, защото обхождаше с очи бляскавата тълпа на творците на изкуството и на гениите, на „храбрите люде“ и на „именитите личности“ (6:4) ! Звуците на музиката го очароваха, докато пък земеделието доставяше в изобилие всичко онова, от което той имаше нужда в живота си : изглежда всичко това отдалечаваше по-надалеч мисълта за един предстоящ съд. Но Бог изрече : „Ще изтребя“, и тези тържественни думи хвърлят злокобна сянка върху цялата сцена. Но може би човешкият гений ще намери някакъв начин за избава ? „Храбрият човек“ не ще ли се избави благодарение на своята сила ? Уви, не, защото има само един начин на избавление ; този начин е разкрит на вярата, а не на зрението, на разума и на въображението. „С вяра Ной, предупреден от Бога за неща, които още не се виждаха, и движен от страхопочитание, направи ковчег за спасение на своя дом. Чрез тази кочег той осъди света и стана наследник на правдата, която е от вяра“ (Евреи 11:7). Божието Слово хвърля светлината Си върху всички неща, които заблуждават човешкото сърце ; то вдига позлатения воал, с който змията е покрила един преходен, празен и лъжовен свят, върху когото тегне мечът на Божия съд. Но единствено вярата получава „Божието предупреждение“, когато нещата, за които Бог известява, „още не са станали видими“ (Евреи 11:7). Природата се управлява от онова, което човек вижда, долавя със сетивата си. Вярата се управлява единственно от Божието Слово, това неоценимо съкровище в света на мрака ! Именно вярата в това Слово дава твърдост, независимо от външната привидност на всичко онова, което я заобикаля.
Когато Бог спомена на Ной за предстоящия съд, все още никакъв знак още не го предвещаваше. Съдът „още не се виждаше“, но Божието слово го превръща в осезаема реалност за сърцето, в което това Слово „бе се примесило с вярата“ (Евреи 4:2). Вярата не чака да види, за да повярва, защото „вярата е от послушание, а слушането от Божието Слово“ (Римляни 10:17). Всичко от което се нуждае вярващият човек, е да знае, че Бог е говорил. „Така рече Всевишният (Господ)“ - това му стига, за да вдъхне на душата му съвършенна увереност. Един само ред от Писанието дава достатъчен отговор на всички разсъждения и въображаеми неща, които обитават човешкия разум ; но онзи, чиито убеждения се основават върху Божието Слово, може да дава отпор на надигащите се в целия свят вълни от мнения и предубеждения. Благодарение на Божието Слово сърцето на Ной се крепеше по времето на цялата му дълга служба. И благодарение на същото това Слово хиляди светци, от времето на Ной до наши дни, намираха опора, въпреки противопоставянето и противоречието на света. Никой, следователно, не е в състояние да преувеличи значението на Божието Слово. Без него всичко се превръща в несигурност ; с него всичко става мир и светлина. Навсякъде, където това Слово огрява, то чертае пред Божия човек един благословен и сигурен път ; докато онзи, чиито път не е огрян от него, е осъден да се лута в лабиринта от човешки традиции. Как Ной можа да стане способен да проповядва „справедливостта“ през тези сто и двадесет години, ако Божието Слово не бе залегнало в основата на неговата проповед ? Как иначе щеше да може да се противопостави на подигравките и презрението на безбожния свят ? Как иначе щеше да упорствува да провъзгласява приближаването на „предстоящия съд“, като все още никакъв облак не се задаваше над световния хоризонт ? Божието Слово бе за него основата, върху която той се опираше и „Христовият Дух“ го правеше способен да не отстъпва, с една свята твърдост, от тази непоклатима основа.
И ние, читатели - християни, какво друго имаме ние, за да бъдеме твърди в нашата служба за Хрстос в лошите дни на настоящето ни ? Нищо, наистина ; Божието Слово и Светият Дух, чрез когото единствено това Слово може да бъде разбирано, приложено и усвоено на практика, са всичко онова, от което се нуждаем, за да бъде „Божият човек усъвършенствуван, съвършено подготвен за всяко добро дело“ (2 Тимотей 3:17). Какъв мир за сърцето ! Какво избавление от всички измами на дявола и на човешкото въображение ! На тяхно място ние имаме Божието Слово, чисто, непокваримо и вечно : нека да се отблагодарим на Бога за това неоценимо съкровище ! Въображението, породено от помислите на човешкото сърце, е било, във всички времена, злина (6:5). Ной обаче намираше убежище, съвършен мир за сърцето си, в Божието Слово.
„И рече (Господ) Бог на Ной : краят на всяка плът дойде пред лицето Ми …. ; Направи си ковчег от гоферово дърво“ (6:13).
Тези думи ни изказват човешкото състояние на провала и спасението от Бога. Бог беше позволил на човека да продължи подвизанията си докрай, щото неговите принцпи и пътища да могат да достигнат до зрелост. Квасът беше подействувал и беше направил да бухне цялото тесто. Злото беше достигнало апогея си. „Всяка плът“ бе станала лоша и изопачила пътя си (6:12) ; покварата бе достигнала до последните си предели, така че Богу не оставаше друго средство, освен да унищожи „всяка плът“ и, същевременно, да спаси всички онези, които, според вечната Му промисъл, се намираха обединени около „осмия“ (7:13 ; 2 Петър 2:5) и единствено праведен човек, който съществуваше по онова време (6:9). Това по разтърсващ начин прави да се открои доктрината за кръста : от една страна Божият съд над природата и цялата `и перверзност ; от друга страна, откровението за спасителна благодат в цялата `и пълнота и съвършенно приложение спрямо онези, които действително са достигнали до най-ниската точка на моралното им състояние, такова, каквото Бог го вижда. „Посети ни Зората отгоре“ (Лука 1:78). Къде това ? Точно там където се намираме ние като грешници. Бог се спусна „до земните низини“ (Ефесяни 4:9). Светлината на Зората отгоре проникна сред дълбините на мрака, обгръщащ грешника, и така ни разкри истинския ни характер. Светлината осъжда всичко, което не е в съгласие с нея ; но докато тя осъжда злото, в същото време тя дава и „познание за спасението в опрощаването на греховете“ (Лука 1:77).
Кръстът, като разкрива Божията присъда над „всяка плът“, разкрива също така спасението на виновния и пропаднал грешник. Грехът е съвършенно осъден, грешникът - съвършенно спасен, Бог - съвръшенно разкрит и прославен на кръст. Ако читателят отвори първото писмо на Петър, там ще намерим ценни поучения върху същия сюжет. В Глава 3 -та, Стих 18 - 22 четем : „Защото и Христос един път пострада за греховете - Праведният за неправедните - за да ни приведе пред Бога, бидейки умъртвен по плът, но оживотворен от Дух, в когото Той също отиде да проповядва на духовете, които сега са в тъмницата, които някога време бяха непокорни, когато Божието дълготърпение ги чакаше в дните на Ной, докато се правеше ковчегът, в който малцина, тоест осем души, се спасиха през вода ; чийто образ, кръщението, и сега ви спасява - не измиването на плътската нечистота [17], а молбата към Бога за чиста съвест - чрез възкресението на Исус Христос, който се възнесъл на небето и е отдясно на Бога и на когото се покориха ангели, власти и сили“. Този пасаж е от изключителна важност, хвърля силна светлина върху доктрината за ковчега и за връзката с умъртвяването на Христос. Както при потопа, така и при умъртвяването на Христос, всички вълни и всички води (Псалм 42:7 ; Иона 2:4) на Божия съд минаха над това, което само по себе си, е без грях. Творението бе залято от вълните на справедливия гняв на Всевишния Бог, и Духът на Христос (1 Петър 1:11), в Псалм 42:7, се провиква : „Всички Твои води и Твои вълни преминаха над мене“. „Всички Твои води и вълни“ от гняв Божи преминаха над чистата и неопетнена личност на Господ Исус, когато беше прикован на кръста ; и, следователно, нито една от тези вълни няма да премина над този, който вярва. На Голгота виждаме, в цялата им истинност, „чешмите на голямата бездна строшени и небесните шлюзи отворени“ (7:11). „Бездна бездна призовава с гласа на Твоите водопади“ (Псалм 42:7). Христос изпи чашата и понесе гнева съвършенно. Той пое по съдебен ред върху Себе си цялата тежест на отговорността на Своя народ и удовлествори по славен начин цялата тази отговорност. Душата на вярващия намира в това едн сигурен мир. Защото Господ Исус се възправи срещу всичко, което можеше да бъде срещу нас ; ако събори всички препятствия, ако Той премахна греха, ако пресуши гневната чаша на съда в место нас, и ако разпръсна всичките облаци - няма ли да се радваме ние на един сигурен мир ? Мирът е нашият неотменим дял ; на нас принадлежат дълбокото и неизразимо щастие и свята сигурност, че изкупителната любов може да дари със справедливост, поради съвършенно изпълненото Христово дело.
Ной не изпитваше ли никакъв страх от водите на Божия съд ? Сигурно, не ! Знаеше ли, че те всички бяха разлени, докато самият той беше въздигнат над същите тези води, извън досега на Съда. Неговият ковчег плаваше мирно над тези вълни, които бяха послужили за унищожението на „всяка плът“ : сам Бог го беше поставил в този ковчег. Ной също би могъл да изрече триумфалните слова на апостола : „Ако Бог е за нас, кой ще бъде срещу нас ?“ (Римляни 8:31). Всевишният Бог сам го беше приканил да влезе в ковчега : „Влез ти и цялата ти челяд в ковчега“ (7:1). И после, когато той зае място там, „Всевишният Бог затвори ковчега над него“ (7:16). Ковчегът бе едно сигурно убежище за всеки от онези, които Бог беше повикал. Бог пазеше вратата и без Него никой не можеше нито да влезе, нито да излезе. На ковчега имаше врата и прозорец. Господ, с могъщата си ръка, преграждаше вратата, оставяйки на Ной прозореца, през който той можеше да гледа нагоре, откъдето присъдата беше излязла, и да види, че тя беше минала за него. Челядта спасена, не можеше да гледа освен единствено отгоре, защото прозорецът беше поставен горе (6:16). Ной и близките му не можеха да видят водите на съда, нито на смъртта и опустошението, причинени от тези води. Спасението, идещо от бога, „гоферовото дърво“, се намираше между тях и всички онези неща. Те можеха да гледат само нагоре и да виждат безоблачно небе, вечното жилище на Този, който беше осъдил света, а тях беше спасил.
Нищо по-добре от тези думи не изразява съвършенната сигурност на този, който вярва в Христос : „Всевишният Бог затвори ковчега върху него“ (7:16). Кой може да отвори нещо, което Бог е затворил ? Челядта на Ной се намираше в съвършенна сигурност, такава, каквато единствено Бог може да предостави, ничия мощ, ангелска, човешка или сатанинска, не би била способна да насили вратата на ковчега, за да нахлуят в него водите. Тази врата бе затворена от същата онази ръка, която бе отприщила небесните шлюзи и строшила чешмите на голямата бездна (7:11). Така, четем за Христос, че Той е „този, който има ключа на Давид, този, който отваря, и никой няма да затвори, който затваря, и никой няма да отвори“ (Откровение 3:7) : Той държи също ключовете на смъртта и на Хадес[18] (Откровение 1:18). Никой не може, без Него, да прекрачи през вратите на гроба, за да влезе или излезе. Той има „цялата власт на небето и на земята“. Той е „глава над всичко в Църквата“ и в Него вярващият се намира в съвършенна сигурност (Матей 28:18 ; Ефесяни 1:22). Кой би могъл да достигне Ной ? Коя ли вълна би могла да проникне в този ковчег „засмолен със смола отвътре и отвън“ (6:14) ? И сега, кой би могъл да се докосне до тези, които посредством вярата, са намерили убежище в сянката на кръста ? Всеки враг бе победен и заставен да замълчи завинаги. Христовата смърт отвърна триумфално на всичките трудности, докато възкресението Му е заявлението за съвършенното Божие удовлетворение в това дело, посредством което Неговата справедливост може да ни приеме, и която е основата на нашето доверие, за да Го доближим. „Вратата“ на нашия ковчег е подсигурена по такъв начин посредством самата Божия ръка и не ни остава нищо друго, освен да се бъдем облагодетелствувани от „прозореца“ ; или с други думи, да крачим в едно щастливо и свято общение с Този, който ни спаси от идващия гняв (1 Солуняни 1:10), и който ни направи наследници на бъдещата слава, която очакваме. Апостол Петър говори за този, който е „сляп, късоглед и е забравил, че е бил очистен от старите си грехове“ (2 Петър 1:9). Това там представлява една плачевна състояние, която е и дялът на всеки, който не се грижи да поддържа, в молитвено състояние на духа, обичайното общение с Онзи, който ни затвори в Христа за вечността
Преди да се задълбочим в историята на Ной, да хвърлим поглед, не вече към тези, които бяха в ковчега, а към онези, на които Ной така дълго проповядва справедливостта (2 Петър 2:5), и които се оказаха извън ковчега. Много повече от един неспокоен поглед трябва да е проследявал кораба на милосърдието докато той се е издигал ведно с водите, но, уви ! „вратата беше затворена“, денят на благодатта беше отминал, времето на засвидетелствуването бе приключило, и то завинаги за онези, които касаеше. Същата ръка, която беше затворила вратата зад Ной, бе изключила онези, кото бяха останали отвън. Онези, които бяха останали извън ковчега, бяха безвъзвратно изгубени ; другите, действително спасени. Дългата поддръжка на Бог, както и свидетелството на неговия служител, бидоха презрени от хората, погълнати каквито бяха, от сегашните неща. „Ядоха, пиеха, женеха се и се омъжваха до деня, когато Ной влезе в ковчега, и дойде потопът и ги погуби всичките“ (Лука 17:27). Сами по себе си, всички тези неща не бяха лоши и злото не беше в сторените неща, а в тези, които ги вършеха. Всяко от действията, които се споменават, може да бъде извършено в страх от Господа и в слава на святото Му име, посредством вярата. Но, уви ! вярата липсваше ; Словото Божие беше отхвърлено. Бог говореше за греха и за падението, но хората не бяха убедени. Бог им говореше за спасение, но те не обръщаха внимание и продължаваха да следват плановете и спекулациите си, без да ги е грижа за Бога. Действуваха така, сякаш земята им принадлежеше по договор за постоянно, забравяйки, че този договор съдържаше клаузата за реституция. Те забравяха тържествената дума „докато“ ! Бог беше изключен. „Цялото въображение на помислите на сърцата им беше само злина по всяко време“ (6:5), ето защо те не можеха да правят добро. Те мисеха, говореха, действуваха сами, доставяйки си удоволствие сами на себе си, забравяйки Бога.
Читателю, спомни си тези думи на Господ Исус : „Както стана в дните на Ной, така ще бъде и в дните на Човешкия Син“ (Лука 17:26) ; или, както казва Матей : „при пришествието на Човешкия Син“ (Матей 24:37). Биха искали да ни убедят, че преди появата на Човешкия Син сред небесните облаци (Матей 24:30), справедливостта ще се възцари върху земята от единия до другия `и полюс и че ние трябва да живеем в очакване на царството на справедливостта и мира, създадено чрез средствата, задействувани понастоящем ; но късият откъс, който току-що цитирахме, прекъсва из корен всички тези напразни и илюзорни надежди. Справедливостта царуваше ли върху земята по времето на Ной ? Божията истина бе ли се наложила ? Земята беше ли се преизпълнила с познание за Всевишния Бог, подобно на морското дъно, което покриваха водите ? (Исаия 11:9 ; Авакума 2:14). Писанието ни отговаря, че „върху земята царуваше насилието“ (6:11), че „всяка плът бе опорочила земния си път“ (6:12), че „земята, също, бе опорочена пред Бога“ (6:11). Е, добре ! Така ще бъде и при „пришествието на Човешкия Син“ ! „Справедливостта“ на изнудването или „насилието“ не си приличат никак ; не повече от универсалната злина и универсалния мир. Не е необходимо друго, освен да имаме сърце, покорено от Словото и лишено от предварителни мнения, за да схванем истинския характер на дните, които ще предшествуват непосредствено „пришествието на Човешкия Син“.
Нека читателят не позволява да бъде вкаран в заблуда, но да се преклони с уважение пред Писанието ; да счита, че то представляваше състоянето на света „в дните преди потопа“ и нека той си спомни, че „както“ е било тогава, „така“ ще бъде и в края на настоящия период. Човекът по времето на Ной бе разгърнал, действително, една могъща енергия, за да превърне света в едно комфортно и приятно убежище ; но не бе помислил да направи от него място, достойно за Бога, нещо, което би било напълно различно. Така и сега човек се стреми да премахне по всякакъв начин неравностите по житейския човешки път и да го направи възможно най-гладък, но това съвсем не означава да се изравнят „кривините и неравните пътища да станат гладки, за да се направят в пустинята пътеките за нашия Бог“, нито пък да се изгладят „неравните пътища“, за да може всякоя плът да съзре спасението идещо от Всевишния (Исай 40:4,5). Цивилизацията се е възцарила, но цивилизация не означава справедливост. Хората се трудят да пометат и да украсят жилището си (Матей 12:44), не за да го направят способно да приеме Христос, но антихрста (Матей 12:45). Човек си служи с мъдростта, за да прикрие под гънките на собственото си дело, петната и мизериите на човечеството : но и така бидейки прикрити, тези петна съвсем не биват премахнати ; и ето че скоро те ще преминат през покритието, което ги крие и ще станат по-явно отвратителни от всякога. Скоро дигите, с които хората се мъчат с такова упорство да спрат пороя на човешката мизерия, не ще устоят на смазващата мощ на злото ; ще видим да пропадат всички човешки усилия за възпиране на физическата, умствена и морална деградация на Адамовото потомство в пределите, които е съчинило човешкото милосърдие. Бог е казал : „краят на всяка плът дойде пред лицето Ми“ (6:13). Краят не е дошъл пред човека, но е дошъл пред Бога ; и въпреки че гласът на присмехулниците се чува все по-силно, казвайки : „Къде е обещаното Му пришествие ? Защото, откакто са се споминали бащите ни, всичко си стои така, както е било от началото на създанието“ (2 Петър 3:4) ; обаче бързо се приближава мигът, в който тези присмехулници ще получат техния отговор : „Господният ден ще дойде като крадец, когато небето ще отмине с бучене и елементите нажежени ще се разпаднат ; и земята, и делата по нея ще изгорят“ (2 Петър 3:4-10).
Такъв е Божият отговор на присмеха на умниците в този свят ; но не и на обичта и духовното ожидание на Божиите чеда. Тези последните, нека Бог да бъде благословен, имат една твърде различна перспектива : те очакват да отидат за срещата със Съпруга в небесата, преди злото да е достигнало до връхната си точка и Божият съд да се е стоварил върху това зло. Очакването на Църковното Събрание е не то да види света разрушен от огън, но да види изгрева на „светлата Утринна Звезда“ (Откровение 22:16).
Но от която и страна, от която и да е гледна точка да бъде търсено разглеждането на бъдещето, нека обектът, който се представя пред взора на нашата душа да бъде Църквата в славата `и, или светът в пламъците ; очакваното възшествие на Съпруга, или внезапното и неочаквано идване на нощния разбойник (Матей 24:43) ; Утринната Звезда или изгарящото обедно слънце ; граването на Църквата, или съдът, ние трябва да чувствуваме колко важно е да държим на свидетелството на Бога в благодатта Му към окаяните грешници : „Ето сега е благоприятното време ; ето сега е денет на спасенето“ и „Бог беше в Христос и примири света със Себе Си“ (2 Коринтяни 6:2 ; 5:19). Сега, Бог помирява, скоро Той ще съди ; сега всичко е благодат ; тогава ще има само гняв ; сега Бог опрощава греха посредством кръста ; тогава ще го накаже посредством вечните мъки. Сега Бог провъзгласява посланието на благодатта, на най-чистата, най-изобилна и най-безкористна благодат ; говори на грешниците за едно изкупление, завършено посредством ценната Христова жертва : Той заявява, че всичко е вече завършено ; очаква, за да въздаде благодат :„Дълготърпението на нашия Господ е спасение“ ; „Господ не забавя това, което се отнася до обещанието, както някои смятат това за забавяне ; но Той е търпелив към вас, като не желае никой да погине, а всички да дойдат на покаяние“ (2 Петър 3:9,15). Колко тържественно прави всичко това нашето време ! Една благодат без примеси е оповестена, но прекъснатият съд е готов да се разрази !
Ако Бог ни направи внимателни към тези неща, с колко по-дълбок интерес би трябвало да следиме развитието на Неговите намерения ! Писанието разпръсква светлината си върху всички неща, благодарение на него ние не сме принудени да наблюдаваме събитията, които се следват с учудването на онези, които не знаят нито къде се намират, нито накъде отиват. Ние можем и би трябвало да имаме точно знание за нашето положение ; би трябвало добре да познаваме пряката тенденция на всички принципи, които в момента действуват, големият водовъртеж, към който забързано се отправят всички потоци. Хората мечтаят за едни златен век ; обещават си едно хилядолетие на изкуствата и науките ; хранят се от мисълта, че „утре ще бъде същото каквото и днес, дори и повече“ (Исайя 56:12) ; но, уви ! колко напразни са всичките тези мисли и всичките мечти и всичките тези надежди ! Вярата може да съзре облаците, които се струпват над хоризонта на света : съдът наближава ; денят на гнева се забързва ; вратата ще се затвори ; „енергията на заблудата“ (2 Солунци 2:11) ще започне да действува ! И в предвид на тези неща, не трябва ли да повдигнем гласа си предупредително и да се помъчим да противодействуваме чрез едно преданно свидетелство за злощастното човешко тщестлавие ? Безсъмненно, по същият начин, по който Ахав обвиняваше Михей (3 книга Царства 22:8), светът ще обвини нас, че пророкуваме само за зло, но какво от това ? Да пророкуваме това, което пророкува Божието Слово, и като правим това, единственната цел е „да убедиме хората“ (2 Коринтяни 5:11). Божието Слово единствено ще може на мястото на измамните основи, върху които почиваме, да ни накара да стъпиме върху други непоклатими и вечни основи. То единствено ще е в състояние да ни отнеме „една строшена тръстика“ (Исайя 36:6) и една измамна надежда, за да ни даде „надежда, която никога не засрамва“ (Римляни 5:5). Истинската любов, Божията любов, не се провиква : „Мир, мир ! А мир няма“ (Иеремия 6:14 ; 8:11) ; тя също „не маже стената с кал“ (Йезекиил 13:10). Бог иска сърцето на грешника да си отпочине в мир в ковчега на вечната сигурност, ползувайки се още от сега от своето общение и хранейки с любов надеждата да се ползва заедно с Него от покоя, в едно подновено творение, тогава, когато провалата, разрухата и съдът ще са завинаги отминали.
Да се върнем сега към историята на Ной и да го разгледаме от една нова позиция. Видяхме го да строи ковчега ; видяхме го и вътре в ковчега ; сега ще го видим да излиза от ковчега и да заема място в в новия свят. [19]
„И Бог си спомни за Ной“ (8:1). Чудноватото дело на съда беше отминало, челядта спасена, с всичко, което бе свързано с нея, и отново припомнена на Бога. „И изпрати Бог вятър на земята, и водите се понижиха. И затвориха се изворите на бездната и небесните шлюзи, и престана дъжда от небето“ (8:2). Тогава слънчевите лъчи започват да съживяват един свят, който току-що бе кръстен чрез кръщението на съда. Съдът е „чудноватото Божие дело“ (Исайя 28:21) и въпреки че Бог се прославя посредством съда, той не изпитва удоволствие от него. Нека името Му бъде благословено, Той всякога е готов да остави съда, за да въздава милосърдие.
„След изтичането на четирдесет дена Ной отвори направения от него прозорец на ковчега и пусна един гарван, който като изхвръкна, отлиташе и прилиташе, докато да изсъхне земята от водата“ (8:6,7). Нечистата птица отлетя и намери вероятно убежище върху някой плаващ труп ; тя не се завърна в ковчега. Но гълъбът, като не намери къде да стъпи, се завърна при Ной в ковчега …. ; „И той пусна отново едн гълъб, вън от ковчега. И гълъбът се върна привечер, и ето, той имаше в човката си лист от маслина“ (8:11). Не е ли това тук едно хубаво олицетворение на обновения дух, който всред погрома, който го обгражда, търси да намери своя покой и своята цел в Христос ; и не само това, но още се възползува от гаранциите на наследството, показвайки така, че съдът е отминал и че една обновена земя започва да се появява. Плътският дух, напротив, може да намери покой във всичко, с изключение на Христос ; той може да се храни с всякакви нечистотии : „маслиновият лист“ не го привлича никак : той намира всичко, което му е необходимо всред една сцена, върху която царува смъртта, и, следователно, не се занимава с никакъв нов свят. Но сърцето, поучено и тренирано от Божия Дух, не може да си отпочине и възрадва освен в онова, в което Бог намира почивка и радост ; то си почива в ковчега на своето спасение „до времето на възстановяването на всички неща“ (Деяния 3:21).
И нека да бъде така с тебе и с мене, скъпи читателю ! И нека Господ да бъде отдихът и делът на нашите сърца, така че да не ги търсиме в света, над който е Божият съд ! Гълъбът се завърна при Ной в ковчега и дочака момента на почивката си ; а ние, ние винаги би трябвало да намираме мястото си в Христа до времето на неговия триумф и слава в бъдещите векове ! „Този, който трябва да дойде, ще дойде и Той няма да се забави“ (Евреи 10:37). Всичкото, от което имаме нужда, е още малко търпение.
„И Бог проговори на Ной, казвайки му : Излез от ковчега“. Същият Бог, който му беше казал „Направи си ковчег и влез в ковчега“ сега казва на Ной „Излез от ковчега“. „И Ной излезе и издигна олтар на Всевишния Бог“ (Стих 15 и следващите). Ной само трябва да се подчини : подчинението на вярата и култът на вярата биват винаги заедно : издигнат е олтар на самото място, където току-що се бе състояла сцената на съда. Ковчегът бе изнесъл Ной и семейството му, живи и здрави, плувайки над водите на съда ; той ги бе превел от стария в новия свят, където сега Ной заема мястото на обожател [20]. И, трябва да отбележим това, той издига олтар именно на Всевишния. Суеверието би обожествило ковчега, като нещо, превърнало се в средство на спасението. Сърцето винаги е предразположено да постави повелите на мястото на Бога. А ковчегът бе само една видима повеля, но вярата на Ной се издига от ковчега към Бога, повелил ковчега ; ето защо, когато го напуска, той вместо да се поколебае и да се огледа назад, или да сметне ковчега за обект на култ или боготворене, издига храм - олтар на Всевишния Бог и обожава Всевишния ; повече за ковчега не се споменава.
Всичко това съдържа една съвсем проста, но твърде практична поука. От момента, в който сърцето изоставя реалноста на Бога, от там нататък не съществува никакъв предел за човешкия упадък : той се отправя по пътя водещ към най-невежественото идолопоклонничество. За вярата всякоя повеля има дотолкова стойност, доколкото тя е средството, посредством което Бог влиза в общение с душата, с жива мощ, т. е. - дотолкова дълго, доколкото вярата може да гледа Христос с радост в повелите според институцията на самия Бог. Извън това, всякоя повеля няма никаква стойност. И ако тя се промъкне в някоя, дори незначителна мярка, между сърцето на обожателя и делото на Славната Христова личност, тя престава да бъде Божия повеля и се превръща в инструмент на дявола. За суеверието повелята е всичко, а Бог е изключен ; Божието име служи само за да бъде превъзнасяна повелята и да `и се даде власт върху сърцето и могъщо влияние върху човешкия ум. Така децата на Израел обожествиха медната змия (4 книга Царства 18:4). Нещо, което за известно време беше в ръцете на Бога средство на благослов за тях, стана, веднага след като сърцата им се отвърнаха от Всевишния, обект на суеверно боготворение ; наложи се Йезекия да го натроши като просто „парче мед“ (Нехущан). Сама по себе си медната змия не беше друго освен едно парче мед“, но като инструмент на Бога, той бе средство на голям благослов. И вярата го признава като откровение на Бога както и го беше представило, но суеверието, изхвърляйки, както всякога е било, откровението от борда, изгуби от погледа си реалното Божие намерение и направи от него един Бог на средството, който, сам по себе си, нямаше никаква стойност. Във всичко това не се ли съдържа едно дълбоко наставление по отношение на настоящия век ? Ние живеем в един век на предписания ; атмосферата, обгръщаща Църква, е пропита от елементите на една традиционна религия, която лишава душата от Христос и от Неговото спасение. Не че човешките традиции дръзко отричат съществуването на личността и на кръста на Христос, защото, ако ги отричаха, очите на мнозина биха се отворили, но злото взема един много по-коварен и по-опасен облик : прибавят се повелите към Христос и към Неговото дело ; грешникът вече не е спасен единственно от Христос, но от Христос и повелите. Така грешникът бива лишен от Христос и то всецяло, защото ще видими, че Христос и повелите, ще представлява, в крайна сметка, повелите без Христос. „Ако се обрязвате, Христос никак няма да ви ползува“ (Галатяни 5:2). Можем единственно да имаме или Христос цял целеничък, или изобщо никакъв Христос. Дяволът внушава на хората, че те обожават Христос, възхвалявайки повелите Му и отдавайки им голямо значение ; той добре знае, че като постъпват така, те, в действителност изцяло отстраняват Христос и обожествяват повелите. Няма да е много, ако повтаряме, че суеверието превръща предписанието във всичко, че недоверието и мистицизмът го пренебрегват изцяло и че единствено вярата го взема предвид като божествена институция.
Разпрострях се повече отколкото предполагах върху тази част на нашето проучване. Ще разгледам по-набързо Глава 9 -та, към която преминаваме сега.
В тази глава Писанието ни запознава с Новия Завет (= съюз), под който творението беше поставено след потопа, ведно със знака на този съюз. „И благослови Бог Ноя и синовете му и рече сем : плодете се и се множете и изпълвайте земята“ (9:1). Наредбата, която Бог дава на човека при стъпването му върху възобновената земя, е да изпълни цялата тази земя, не само отделни части от нея, т. е . - изобщо „земята“. Волята Му беше хората да се разпръснат по цялата земна повърхност, без да мерят всеобщите си усилия, както се бяха опитали да направят, според това, което ни разказва Глава 11 - та.
След потопа, страхът от човека обхваща душата на всички по-низши създания, така че услугата, която му вършат е необходимият резултат от страха и ужаса. Животът, както и смъртта на по-низшите твари, трябва да служи на човека. Цялото творение е освободено от страха от един втори потоп поради вечния съюз, който Бог е сключил с него : съдът вече никога няма да вземе същата форма, под която тогава се състоя. „Тогавашният свят, потопен от водата, загина. Така, със същото слово, са съхранени и днешните небе и земя, пазени за огън до деня на съда и погибелта на нечестивите човеци“ (2 Петър 3:6,7). Веднъж земята бе очистена посредством водата ; тя още веднъж ще бъде очистена посредством огъня ; но тогава ще се избавят единствено онези, които ще са потърсили убежище при Този, който прекоси дълбоките води на смъртта и който премина огъня на Божия съд.
„И рече Бог : ето знакът на завета (= съюз), който сключвам между Мене и между вас …. Аз поставям моята дъга в облака …. и ще си спомня Моя завет (9:12 и по-нататък). Цялото творение почива върху вечната стабилност на завета на Бога, на когото дъгата е знакът ; тя няма защо да се бои от един втори потоп. Освен това, трябва само да се радваме : когато дъгата се появява в облака, Божиите очи се обръщат към него ; от това именно зависи и сигурността на човека, но не от собствената му, несъвършенна и несигурна памет, а единственно от паметта на Бога. „Ще си спомня“ - казва Бог. Приятно е да се мисли за това, което Бог иска и за това, което не иска да си спомня : Той си спомня за Своя Завет, но няма да Си спомня за греховете на Своя народ (Евреи 10:17). Кръстът, който ратифицира първия, изтрива последните и вярата, обхващаща стойността, дарява с мир смутената душа и неспокойната съвест.
„И когато изпратя облак на земята, ще се яви дъга в облака“ (9:14). Не е ли това едно хубаво и изразително олицетворание ? Слънчевите лъчи, отразени от това, което заплашваше със съда и ставащи още по-славни посредством самите облаци, които се струпват отпреде им, успокояват сърцето, напомняйки за Завета даден от Бога, спасението от Бога и споменът на Бога. Дъгата в облака напомня Голгота. Виждаме в това един тъмен облак, облакът на съда, който се изпразва върху свещенната глава на Божия Агнец ; един толкова плътен облак, щото посред бял ден „мрак се спусна върху цялата страна“ (Лука 23:44). Но нека Бог бъде благословен, лъчите на вечната Божия любов пробиват мрака и вярата съзира в този толкова тъмен облак най-красивата и най-славната дъга, която някога се е появявала ; тя дочува словата : „извършено е“ (Йоан 19:30) да се произнасят сред мрака и в тези слова разпознава съвършенната ратификация на вечния Завет на Бога не само с творението, но и с племената на Израел и с Божията Църква.
Последната част на тази глава представя един унизителен спектакъл. Този, който беше сторен владетел на творанието, не умее да владее самия себе си. „Ной почна да обработва земята и насади лозе. Пи вино, опи се и лежеше гол в шатрата си“ (9:20 и по-нататък). Какъв беше за Бога Ной, единственият праведен човек, проповедникът на справедливостта ! Уви ! какво е човекът ? В каквато и позиция да го гледаме, винаги го виждаме да се проваля. Той съгреши в Еден, съгреши във възобновената земя, съгреши в Ханаан, съгреши в Църквата, съгреши пред наличието на хилядолетнете слава и щастие. Съгреши навсякъде и във всичко ; в него няма нищо добро (Римляни 7:18). Колкото и големи и колкото и надалеч да да се разпространяват привилегиите му, колкото и хубаво да е положението, в което е поставен, той върши единствено грешки и прегрешения.
Въпреки това, трябва да разглеждаме Ной от две различни гледни точки : като тип и като човек. И докато типът е преизпълнен с хубост и значение, човекът е обладан от греховност и лудост. И въпреки това Божият Дух написа следните слова : „Ной беше човек праведен …. ; Ной ходеше с Бога ….“ (6:9). Божията благодат бе покрила греховете му и го бе облякла в неопетнено облекло от справедливост. Той бе намерил „благодат пред очите на Всевишния Бог“ (6:8). Дори когато Ной откри своята голота, Бог не я видя, защото Той не гледаше Ноя в слабостта на неговата състояние, но в могъществото на вечната Божия справедливост. Това ни позволява да разберем доколко Хам в блужденията си се беше отдалечил от Бога и отчуждил от Божиите мисли, действувайки по такъв начин. Той, очевидно, не бе вкусил от щастието на „човека чийто беззакония са опростени и чиито грехове са окрити“ (Псалм 32:1). И напротив, поведението на Сим и на Иафет ни предоставя един добър пример за начина, по който Бог наблюдава човешката голота и действува спрямо нея, така че те получават благословия, докато Хам получава проклятие.
Тази глава съдържа историята на потомството, чиито родоначалници са тримата Ноеви синове, както и специалното упоменаване на Нимрод, основателят на Вавилонското царство, или на самия Вавилон, име, което заема важно място сред страниците на Божието Свето Писание. Вавилон е едно име, но и един принцип, които са добре познати. От глава десета на Битието до глава осемнадесета на Откровението, Вавилон непрекъснато се появява на сцената, винаги като постянен враг на призваните да засвидетелствуват на Бога публично върху земята : от това обаче не бива да се прави заключение, че Вавилон от Стария Завет е идентичен на този от Новия завет. Първият, несъмнено е бил град ; другият - една система ; и градът и системата упражняват своето могъщо влияние, враждебно на Божия народ. Израел едва що бе влязал във война с народите на Хананан, когато една „Вавилонска дреха“ (Исус Навин 7:21) въвежда омърсение и вълнение, погром и смут всред войската (виж Исус Навин 7). Това е най-древният автентичен разказ, с който разполагаме, за коварното Вавилонско влияние върху Богоизбрания народ. Всеки внимателен читател на Писанието знае, впрочем, какво място заема Вавилон в историята на Израилевия народ.
Без да цитираме тук с подробности различните пасажи, в които се поменава Вавилон, ние ще отбележим само, че всеки път когато Бог разполага с едно свидетелско тяло върху земята, Сатаната пък разполага с един Вавилон, чрез който да компрометира и да разваля сводетелството. Когато Бог свързва името си с един град от света, Вавилон взема формата на град ; когато Бог свързва името си с Църквата, Вавилон взема формата на корумпирана религиозна система, наречена „голямата блудница“, „майка на блудниците и на гнусотиите“ и т.н. (Откровение 17:1-6 и сл. ; 17:18). С други думи, Сатанинският Вавилон се проявява винаги като инструмент, създаден и фасониран от ръката на Сатаната, имащ за цел да попречи на Божето дело, както някога в Израел, така и сега, в Църквата. От начало до край в Стария Завет виждаме Израел и Вавилон противопоставени един на друг ; когато единият се въздига, другият запада. Така, когато Израел напълно се е проваля като свидетел на Всевишния Бог, „царят на Вавилон му строшава костите“ (Иеремия 50:17) и го поглъща ; съдовете от Божия дом, които трябваше да стоят в града Иерусалим, бяха отнесени в града Вавилон (2 Летопис 36:18 ; Даниил 5:2). Но Исай, във възвишеното си пророчество от глава четиринадесета на своята книга, ни възправя пред лицето на противопоставящите се същности и ни показва, чрез една чудесна картина, Израилевата звезда, растяща и славна и един Вавилон, напълно съборен : „И в оня ден, когато Господ те отърве от скръбта ти, от страха и от тежкото робство, под което беше заробен, ти ще подемеш победна песен против вавилонския цар и ще кажеш : как изчезна мъчителят - пресече се тиранията !… Откакто ти заспа, никой не идва да ни сече !“ (Исай 14:3-8). Ето, това тук е относно Вавилон от Стария Завет. Що се отнася до този от Откровението, за читателят е достатъчно да прочете глави 17 и 18 от тази книга, за да разбере характера му и да проумее неговия край : той се проявява в един фрапиращ контраст със Съпругата, жената на Агнеца ; захвърлен е в морето - като голям воденичен камък ; после следва женитбата на Агнеца и цялото щастие и слава, които я съпътствуват.
„Хуш роди Нимрод ; той взе да става силен на земята ; той беше силен ловец пред Господа Бога ; та затова се и казва : силен ловец като Нимрод пред Господа (Бога). Изпървом царството му се състоеше от : Вавилон, Ерех, Акад и Халие, в земята Сенаар (Битие 10:8-10). Ето я характеристиката на основателя на Вавилон. Той бе „могъщ върху земята“, „могъщ ловец пред Господа (Бога)“ ; характеристиката на Вавилон от началото до края на Писанието отговаря по забележителен начин на произхода му. Вавилон се проявява всякога като едно могъщо влияние върху земята, противопоставящо се на всичко онова, което има небесен произход ; и едва когато бива изцяло разрушен, сред мнозинството се въззема към небето викът : „Алилуия ! Защото Господ, нашият Бог, Всемогъщий царува“ (Откровение 19:6).
Това е краят на Вавилон : цялото му могъщество и слава, цялата му гордост и богатства, целият му блясък, могъщата му привлекателност и широкото му влияние, завинаги престават да съществуват. Той ще бъде пометен и запокитен в тъмнината, в страхът и отчаянието на една безконечна нощ. ¾ О, Господи, докога ?
Съдържанието на тази глава представлява голям интерес за духовния човек ; в него става дума за два значителни факта, а именно : изграждането на Вавилон и призивът към Авраам ; или иначе казано, усилието на човек да бъде достатъчен сам за себе си и откровението давано на вярата, за това, което Бог е запазил за нея : опитът на човека да се установи на земята ; призивът, който Бог отправя към човека, за да го накара да се откъсне от нея и да го накара да намери частта, която му се полага, както и жилището му на небето.
„По цялата земя имаше един език и един говор. Като се дигнаха от Изток, те намериха равнище в Сенаарската земя и се заселиха там…. И рекоха : хайде да съградим град и кула, висока до небето ; и да си спечелим име, от страх да се не пръснем по лицето на цялата земя“ (Битие 11:1,2,4). Човешкото сърце търси винаги де се сдобие с име, да си създаде един център ; - то желае да притежава нещо върху земята. Стремежите му не са насочени към небето, към Бога на небето, към небесната Слава, а винаги към нещо тук, на земята. Когато човек бива оставен сам на себе си, той „винаги гради нещо - по-ниско от небето“ ; необходими са Божият призив, Божиието откровение и Божията мощ, който да го издигнат над сегашния свят.
В сцената, която ни се представя, Бог не е нито признат, нито търсен ; човешкото сърце не се грижи да стори такова място, където Бог да го обитава, нито пък да събере материали, с които да Му съгради храм : Уви ! Не ! ; Божието име дори не е споменато. Човекът от Сенаарската равнина бе имал предвид да си създаде репутация и от там насетне - винаги е целял именно това : било то в Сенаарската земя (10:11 ; Вавилон), било по бреговете на Тигър (10:11 ; Асирия, Ниневия ; Исаия 8:7 ; 37:37 ; Иона 1:2 ; Наума 1:2) - виждаме го все така, зает в търсене на самия себе си, възхваляващ сам себе си, изключвайки Бога навсякъде и във всичко ; между намеренията, принципите и пътищата му за постигането им, съществува едно тъжно съглашателство.
При това, независимо от гледната ни точка спрямо Вавилонското сдружение, твърде поучително е да виждаме в него преждевременното разгръщане на човешкия гений и неговите способности. Следвайки развоя на световната история, ние навсякъде виждаме сред хората все същата тенденция за сформиране на сдружения и на конфедерации. И тръгнали по този път, в по-голямата си част, те търсят възможност да осъществят своите намерения : независимо дали се касае за филантропия, за религия или за политика, нищо не се осъществява без някакво регламентирано и организирано сдружение. Добре е да обърнем внимание на този принцип и да разгледаме първите му прояви както и първото му приложение в Сенаарската равнина : Писанието ни показва едновременно планът, целта, самият опит и разтурянето на това сдружение.
Ако в сегашния момент ние погледнем около себе си, няма ли да съзрем навсякъде около нас сдружения ? Напразно би било да се заемем да ги изброяваме : те са така многобройни, както и проектите, които поражда човешкото сърце. Важно е обаче да се отбележи, че най-първото сдружение бе това в Сенаар, сформирано с цел, която нашият просветен век не би отрекъл, а именно, да подсигури интересите на човечеството и да прослави човешкото име. Но във всички тези сдружения вярата разпознава един съществен недостатък : Бог е изключен от тях. Но стремежът да се издигне човек без съучастието на Бога означава, този човек да се издигне на главозамайваща височина, откъдето той неминуемо ще залитне и ще се сгромоли, в смут и отчаяние, до безвъзвратното си падение.
Християнинът не би трябвало да признава друго сдружение, освен това на Църквата на живия Бог, формирана в едно тяло от Светия Дух, който слезе от небето, за да засвидетелствува Христовото прославяне, за да кръсти в едно единствено тяло всичките вярващи и да направи от него Божие обиталище. Вавилон е, от всякаква гледна точка, обратното на онова, което е Църквата. В края на краищата, той се превръща в „демонско обиталище“, както научаваме това от глава осемнадесета на Откровението.
„И рече Господ : ето, един народ са, и всички имат един език, а пък ето какво са почнали да правят ; и няма да се откажат от онова, що са намислили да правят. Нека слезем и смесим там езиците им тъй, че един да не разбира езика на другиго. И пръсна ги Господ от там по цялата земя ; и те престанаха да зидат града“ (Битие 11:6-8). Такава бе съдбата на първото човешко сдружение и така ще бъде до самия край. „Сдружавайте се народи, и вие ще бъдете разбити… Опашете се, и вие ще бъдете разбити“ (Исай 8:9).
Но как всичко става различно, когато Бог сдружава хората помежду им ! Виждаме в глава втора на книгата за Деянията, как Светият Бог слиза в безкрайната си благодат досами човека, дори посред обстоятелства, в които грехът е смъкнал самият този човек. Посланниците на благодатта са надарени от Светия Дух с могъществото да възвестяват Благата вест на езика на всички, към които те я адресират, защото Бог искаше да докосне сърцето човешко с вълнуващия разказ за благодатта. Не по този начин обаче бе провъзгласен законът върху обгърнатия в пламъци (Изходъ 19:18 ; 24:17) Синай : когато Бог заявяваше какво трябва да бъде човекът, Той говореше на един само език ; но когато разкрива какво представлява самият Той, Бог говори на множество езици. Благодатта събаря бариерите, издигнати поради човешката гордост и лудост, за да може всеки човек да чуе и разбере Благата вест за спасението, „чудесните Божии неща“ (Деяния 2:11).
Защо това ? - С цел хората да се сдружат според Божиите принципи, около Бога - като техен център ; с цел, в действителност да им се даде един общ език, един общ център, един общ предмет, една обща надежда, един общ живот ; с цел - те да се обединят по такъв начин, щото повече никога да не се разпръскват и смесват ; с цел - да им с даде едно име и едно обиталище, които да бъдат вечни ; да им се изгради един град и една кула, чиито връх да достига до небесата, но и чиято неразрушима основа да бъде поставена в тези небеса от всемогъщата ръка на самия Бог ; с цел да бъдат обединени около славната личност на възкръсналия и прославен Христос, за да могат всички заедно да го превъзнасят и обожават.
Ако моят читател бъде така добър да прочете Стих 9-ти от глава 7-ма на Откровението, то той ще намери там една огромна тълпа от всяка нация, от всяко племе, от всеки народ и от всеки език, възправена пред Агнеца и въздаваща Му в един глас слава.
Има, измежду трите части на Писанието, които спряха вниманието ни, една поучителна и интересна връзка. В глава 11-та на Битието различните езици са израз на Божията присъда ; в глава 2-ра на Деянията, те са дарението на Неговата благодат, и в глава 7-ма на Откровението, всички езици са събрани около Агнеца, за да го прославят. Божието сдружение се осъществява в слава, човешкото - в смут. Първото е въведено от Светия Дух и има за цел да се възхвали Христос ; другото - от профанската енергия на падналия човек, с цел - възхвалата на същия този човек.
Нека Бог ни помогне да разгледаме и проумеем всички тези неща през могъществото на вярата, защото само така душите ни биха могли да извлекат полза. Най-интересните доктрини, както и най-задълбоченото познание на Писанието, могат да оставят сърцето пусто и студено : Христос е този, когото трябва да търсим и да открием в Писанието ; когато го открием, трябва да се храним от него посредством вярата, за да получим свежстта, миропомазването, могъществото на живота, от които имаме такава голяма нужда в сегашните времена на студен формализъм.
Каква може да е ползата от едно сухо познание на вярната доктрина, лишено от живия Христос, познат в цялото Му могъщество и в съвършенството на личността Му ? Правата доктрина има, безспорно, огромно значение и всеки верен служител на Христос ще се почувствува властно призван да запази „моделът на светите думи“, които Павел препоръчваше на Тимотей да пази (2 Тимотей 1:13). Но, въпреки всичко, именно живият Христос е душата и живота, същността и съдържанието на правата доктрина. Нека съумеем, чрез могъществото на Светия Дух, да съзрем още повече хубост и съвършенство в Христос, за да можем да отхвърлим от себе си духът и принципите на Вавилон.
Книгата на Битието разказва нашироко историята на седмина души, а именно : Абел, Енох, Ной, Авраам, Исаак, Яков и Йосиф. Не се съмнявам, че и историята на всякой от тях поотделно ни предлага една особена истина. Така например, чрез Авел се разкрива изосновната истина, че човек може да се доближи до Бога чрез изкуплението, получено благодарение на вярата. Енох ни показва полагаемата се част и надеждата, свойствени на небесното семейство, докато посредством Ной научаваме каква е съдбата на земното семейство. Енох пък бе въздигнат на небето преди Съда ; Ной бе пренесен мимо Съда върху възобновената земя. Всяка от тези личности ни разкрива една определена истина, и вследствие на това, една опредлена фаза на вярата. Читателят може да продължи проучаването на този сюжет в цялата му широта, намиращ се във връзка с Глава 11 от Посланието към Евреите, и този труд за него няма да бъде нито безинтересен, нито безполезен.
Но сега пред нас е Авраам и ние ще се занимаем тук с него.
Сравнявайки Стих първи от глава 12 и Стих тридесет и първи от глава 11 със Стихове 2-4-ти на глава 7 от книгата за Деянията, научаваме една истина притежаваща огромна практическа стойност за душата.
„И Господ беше рекъл на Авраама : напусни твоята страна, твоя род и дома на баща си и иди в страната, която ще ти покажа“ (12:1). Това е съобщението на Господ за Авраам, едно напълно определено съобщение, чрез което Господ искаше да въздействува върху сърцето и съвестта на този, към когото то бе отправено. „Бог на Славата се яви на отца на Авраама, когато беше в Месопотамия, преди да се засели в Харан… - И от там след смъртта на баща му, Бог го пресели в тая земя, в която вие сега живеете“ (Деяния 7:2-4).
Резултатът от това съобщение се намира в Стих 31 на глава 11 от Битието : „И Тара взе сина си Авраама, и внука си Лот, син Аранов, син на сина `и, и снаха си Сара, жена на Авраама ; и заедно те излязоха от Ур на Халдейците, за да отидат в Ханаанската земя, но като дойдоха в Харан, останаха там… и умря Тара в Харан“. От всички тези пасажи, общо взети, научаваме, че родовите връзки попречват щото сърцето на Авраам да се откликне изцяло на Божия зов. Въпреки че е призован да отиде в Ханаан, то той се спира и остава в Харан до момента, докогато смъртта прекъсва природната връзка, задържаща го при баща му, и после, без повече да се оставя да бъде спиран по пътя си, той отива там, където „Славния Бог го бе призовал“.
Всичко това е натоварено със голямо значение. Въздействията на натурата винаги се противопоставят на пълното реализиране и на практическата мощ на „Божия зов“. За нещастие, ние сме склонни да се задоволяваме с една по-незначителна част от онази, която призивът Му ни предлага. А е нужна една съвсем открита и проста вяра, съхранена всецяло, за да съумее душата да се възмогне до височината на Божията промисъл, и да направи свои нещата, които Той ни разкрива.
Молитвата на Павел, която намираме в Ефесяни 1:15-22, ни показва до каква степен той бе проумял трудностите, срещу които на Църквата `и предстоеше да се бори, търсейки да схване „надеждата на Божия зов и… богатствата на славата от неговото наследяване между светиите“. Ясно е, че ние не сме в състояние да крачим по начин „достоен“ за този призив, ако не го разбираме. Необходимо е по-напред да знаем към какво сме призовани, преди да можем да го осъществим.
Ако Авраам изцяло се бе намирал под въздействието на тази истина, че именно в Ханаан „Бог го призоваваше“, и че там беше неговото наследство, в никакъв случай той не би могъл да се спре в Харан. Същото се отнася и за нас. Ако благодарение на Светия Дух сме успяли да разберем, че призивът, който ни зове, е призив идещ от небето, и че нашето жилище, нашата част, надеждата ни, наследството ни - са там, „където Христос е седнал отдясно на Бога“, ние не бихме се толкова грижили да поддържаме едно определено положение в обществото, нито нашата репутация в него, нито пък бихме трупали съкровища върху земята.
Небесният призив не е нито една празна догма, нито пък безсилена теория : ако не представлява една божествена реалност, тогава той не означава изобщо нищо. Зовът към Авраам представляваше ли само една спекулация на ума, върху която той можеше да разсъждава и да спори, стоейки си в Харан ? Разбира се, че не : това беше една могъща и практична божествена истина. Авраам беше призован в Ханаан, и невъзможно да си мисли, че Бог би се съгласил той да изостане. И както това се отнася до Авраам, така то засяга и нас : ако искаме да се възползуваме от благосклонността и от присъствието на Бога, трябва посредством вярата да се постараем да постъпваме съобразно небесния призив ; това означава, че трябва да се стараем да постигнем - при опита, при пректиката и при изграждането на един морален характер това, за което Бог ни призовава, а именно, към едно пълно общение с Неговия Еднороден Син : едно общение с Него при неговото отхвърляне тук, на земята, - едно общение с Него - в неговото приемане на небето. И както за Авраам смъртта бе тази, която разкъса връзката, с която природата го задържаше в Харан, така и за нас пак смъртта разкъсва връзката, която ни обвързва към настоящия век. Необходимо ни е да осъзнаем че сме мъртви в Христос, нашият водач и нашият представител ; че нашето място в природата и в света се намира всред нещата, които бяха ; че Христовият кръст е за нас това, което Червеното море беше за Израел, а именно, че той завинаги ни разделя от страната на смъртта и на Съда. Само така ние бихме могли донякъде да крачим по „начин достоен за призива, който ни призова“ (Ефесяни 4:1), - едно високо, свято и небесно призвание, което е този „небесен призив на Бога в Христос Исус“ (Филипяни 3:14).k
Да се спрем тук за момент и да обхванем с взора си Христовия кръст в неговите два основни аспекта, а именно, като фундамент на нашия култ и на нашето служение, на нашия мир и на свидетелството ни, на нашите взаимоотношения с Бога и на нашите взаимоотношения със света.
Ако, убеден в греха, гледам кръста на Господ Исус, виждам в този кръст вечната основа за моя покой ; виждам, че „моят грях“ е бил премахнат по отношение на самият му принцип и от самия му корен, и виждам още, че „моите грехове“ бяха понесени ; виждам, че Бог наистина е „на моя страна“ и че Той е за мен когато съм в същата позиция, в която се виждам когато съвестта ми се беше пробудила.
Кръстът разкрива Бог като приятел на грешника ; той го разкрива в чудесния Му характер на справедлив правораздавач и спрямо най-безбожния грешник. Творението и провидението бяха еднакво безпомощни в това отношение ; в тях, безсъмнено, мога да узная Божието могъщество, неговото величие и мъдрост. Но тези неща, разглеждани вътре в самите тях по абстрактен начин, са насочени против мене, защото аз съм грешник, и могъществото, величието, мъдростта - не могат да премахнат греха ми, нито пък да направят щото Бог да бъде справедлив като ме приема при Себе си.
На кръста, напротив, виждам Бог, който взема предвид греха по такъв начин, че прославя Себе си безкрайно ; виждам славното проявление и съвършенната хармония на всичките присъщи Богу неща ; виждам любовта, една такава любов, която запленява сърцето ми и го убеждава като го затвърждава и отдалечава толкова повече от всеки друг обект, колкото повече то реализира тази любов ; виждам мъдростта, една мъдрост, която засрамва демоните и удивлява ангелите ; виждам могъществото, могъщество, което събаря всички препятствия ; виждам светостта, святост, която отблъсква греха до най-крайните предели на моралния мир и която е най-силният израз, който можеше да бъде даден на погнусата, която грехът вдъхва на Бога, и виждам една благодат, която поставя грешника в самото Божие присъствие - и още повече, в Божието лоно.
Къде другаде бих моъл да зърна всичките тези неща, освен на кръста ? Огледайте се навсякъде, и пак няма да видите никъде нищо, което да обединява по такъв цялостен и славен начин тези две велики неща : „Слава на Бога горе в небесата“ и „мир на земята“.
От тази първа гледна точка каква само е стойността на кръста като основание за покоя на вярващия, за неговия култ и за вечната му връзка с Бога, която кръстът ни разкрива по такъв славен начин ! Каква ли пък само стойност няма тя за Бога, бидейки основата върху която Той може справедливо и всецяло да разгърне всичките си несравними съвършенства и да действува по отношение на грешника според пълния обхват на своята благодат ! Кръстът има за Бога такава стойност, която, както беше рекъл един модерен писател, има „всичко, което Бог рече, всичко, което извърши още от самото начало, доказва че кръстът заемаше първото място в сърцето Му. И трябва ли да се учудваме, като знаеме, че любимият Божий Син трябваше да бъде прикован на този кръст, и там, да се превърне в обект на поругание и на всички онези страдания, които хората и демоните биха могли да стоварят върху главата Му, защото на Него му доставяше удоволствие да се съобразява с волята на Отца си и да изкупи децата посредством свята благодат ? Кръстът ще бъде големият притегателен център, както и най-съвършенният израз на Неговата любов през вечността“. По-нататък, като основа на нашето активно служение и на свидетелството ни, кръстът изисква от наша страна най-сериозно внимание. Едва ли е необходимо да подчертаваме, че от тази гледна точка, кръстът е така също съвършен, както и от предишната гледна точка. Кръстът, който установява помежду мене и Бога връзката, същият този кръст, ме отдалечи от света. Както един мъртвец е приключил с този свят, така и вярващият, бидейки мъртав в Христос, е разпънат върху света и светът е разпънат за него (Галатяни 6:14), и бидейки възкресен ведно с Христос, той е свързан с Него чрез могъществото на един нов живот и на една нова природа.
Неразделно свръзан с Христос, вярващият разделя по необходимост своето приемане при Бога и своето отхвърляне от света. Тези две неща вървят заедно : първото прави от нас обожатели и жители на небето ; второто ни превръща в свидетели и чужденци на земята ; първото ни въвежда зад завесата (Евреи 6:19 ; 10:20 ; Числа 18:7), второто ни извеждане не извън стана (Евреи 13:13 ; Левит. 16:27 ; 4:12 ; Изход. 33:7) ; и едното и другото са еднакво съвършенни. Ако кръстът се е възправил помежду мене и моите грехове и е установил мир помежду мене и Бога, то той се е възправил така също и помежду мене и света, като ме свързва с отхвърления от хората Христос, превръщайки ме в обект на тяхната неприязън и същевременно - в смирен и търпелив свидетел на тази ценна, необозрима и вечна благодат, която ни се разкрива посредством кръста.
Вярващият трябва добре да разбере тези два аспекта на Христовия кръст и да бъде в състояние да ги разграничава. Той не трябва да свиква да се възползува от благословиите на единия и същевременно да отказва да се подчинява на условията на другия. Ако ушите му са отворени, за да чуе Христовият глас иззад завесата, то те трябва да бъдат отворени за този глас, за да могат да го чуят и извън стана. Ако схваща изкуплението, което беше извършено върху кръста, той също така тябва да реализира и отхвърлянето, което необходимо го придружава. Такава е нашата щастлива привилегия - не само да сме приключили с греха, но така също и да сме обърнали гръб и на света. Всичко е обхванато в доктрината на кръста ; ето защо един апостол можа да рече : „Но да не ми се случва на мене да се прославям другояче, освен с кръста на нашия Господ Исус Христос, чрез когото светът за мене е разпнат, и аз за света“ (Галатяни 6:14). Павел гледаше на света като на нещо, което трябваше да бъде приковано върху кръста ; и светът, като разпъна Христос, бе разпнал всички онези, които му принадлежаха.
Да размислим сериозно върху тези неща, да размислим за тях искрено и молитвено, и нека Светият Дух ни помогне да реализираме практическата им мощ.
Да се върнем сега към нашия сюжет. Не е казано за колко време Авраам се спира в Харан ; обаче Бог, в своята благодат, изчаква своя служител дотогава, докато освободен от всякоя спънка, той изцяло се подчини на неговата повеля. Обаче, нямаше и неможеше да има никакво приспособяване между повелята и обстоятелствата, в които се намираше поради природата си Авраам. Бог твърде много обича своите служители, за да ги лиши от пълното щастие, което придружава едно всецялостно подчинение.
Добре е да отбележим, че Авраам не получи никакво ново откровение по време на престоя си в Харан. За да получим от Бога нови разкрития е необходимо нашето поведение да бъде на висотата на разкритието, което вече сме получили от Него. „Ще бъде дадено на този, който има“ (Матей 13:12 ; 25:29 ; Лука 19:26). Такъв е Божественият принцип. Все пак да си напомним, че Бог никога няма да ни потегли насила по пътя на подчинението и на истинското служение ; да постъпи така - би компрометирало това морално съвършенство, който характеризира всичките Божии пътища, Бог не ни влачи ; Той ни привлича, и така ни кара да вървим по пътя, който води към неизразимото щастие, което е в самия Него ; и ако ние не разбираме, че в наш интерес е да съборим всички бариери на природата, за да отговорим на Божия призив, ние сме недостойни за благодатта, която ни бе дадена. Но уви ! нашите сърца малко разбират тези неща : ние започваме с това - да пресмятаме жертвите, пречките и трудностите, вместо да се впуснем по пътя на подчинението изпълнени с плам, защото познаваме и обичаме Този, чийто призив е доловил нашият слух.
Всяка крачка по пътя на подчинението е придружена от реални благословии, защото послушанието е плод на вярата, а вярата ни прави съпричастни на Бога и ни въвежда в едно живо общение с Него. Разглеждайки подчинението от тази гледна точка, лесно ще видим колко много се различава то от легализма във всичките му черти поотделно. Легалният принцип поставя човека, обременен с цялата тежест на своите грехове, върху пътя на служението, за да служи на Бога, съблюдавайки закона : от това следва, че душата винаги бива измъчвана и че наместо да напредва по пътя на подчинението, тя изобщо още не е стъпила върху него. Истинското подчинение, напротив, е само проявата, или плодът, на една нова природа съобщена посредством благодатта. Бог, в своята доброта, дава на тази нова природа напътствия, за да я направлява ; напълно сигурно е, че божествената природа, ръководена от божествените напътствия, никога не произвежда легализъм.
Това, което съставлява легализма, е старата натура, опитваща се да следва божествените наставления ; но да се опитваме да регулираме грешната човешка природа (= старата природа) спрямо чистия и свят Божий закон, е дотолкова безполезно, колкото и абсурдно. Как би могла да поема един толкова пречист въздух тази грешна природа ? Необходимо е тези две неща - и природата, и въздухът - да бъдат божествени.
Но Бог не разкрива пред вярващия единствено една божествена природа и не го направлява само чрез божествените Си напътствия : пред него Той поставя още и надежди, които са съобразни на тази природа. Така, що се отнася до това, което засяга Авраам, „Славният Бог му се яви“ : и с каква цел ? Бог искаше да постави пред него нещо, което последният желаеше - „страната, която ще ти покажа“. В това нямаше никаква принуда, и Бог привличаше душата му. Според преценката на новата природа, или на вярата, страната на Всевишния Бог беше много по - хубава, отколкото Ур или Харан ; и въпреки че природа не беше виждала тази страна, вярата оценяваше хубостта `и и стойността `и, и съобразяваше, че за да може да я притежава, си струваше мъката да изостави заобикалящите я върху земята неща. Ето защо четем, че с вярата, Авраам, който беше призован, се подчини (Евреи 11:8), за да отиде в земята, която трябваше да получи в наследство ; и той тръгна, незнаейки къде отива“ т. е. - „той вървеше насочван от вярата, а не от очите си“. Въпреки че не беше видял с очите си, той поварва на сърцето си и вярата стана големият подтик на неговата душа.
Вярата почива върху една много по-солидна от очевидността за нашите сетива основа и тази основа се зове Божие Слово : нашите сетива могат да ни подведат, но Божието Слово - никога.
Легалистичната система изхвърля зад борда цялата доктрина за новата природа, както и наставленията, които я ръководят, и надеждите, които я оживяват. Тази система учи, че трябва да се откажем от земята, за да получим небето. Но как ли грешната природа би могла да изостави това, с което е свързана ? Как би могла да бъде привлечена от това, в което тя не съзира никакво очарование ?
Небето с нищо не привлича тази природа ; то е последното място, на което тя би искала да се отзове. Тя не харесва нито небето, нито това, което го изпълва, нито неговите жители. Ако беше възможно за тази природа да се отзове на небето, там тя би се чувствувала нещастна. Тя е неспособна да се откаже от земята и същевремнно е неспособна да се устреми към небето. Наситина, би била доволна да избегне ада и неописуемите му мъчения ; но желанията да избегне ада и да получи небето, произтичат от два напълно различни източника. Първият може да съществува в старата природа, последният - е единственно в новата. Ако изобщо не съществуваха нито „огнено езеро“ (Откровение 20:15), нито „червей“ и (Марка 9:48) „скърцане с зъби“ (Матей 13:42,50) в ада, натурата нямаше да се бои от него. И този принцип е верен по отношение на всички домогвания и всички прищявки на природата. Легалистичната система учи, че ние трябва да изоставим греха преди да можем да се ползуваме от правосъдието ; но натурата не е в състояние да се откаже от греха ; а що се отнася до правосъдието, тя обективно го ненавижда. Тя би искала, наистина, да притежава известна доза от набожност, но единствено с мисълта и с надеждата, че тя ще я предпази от огъня на ада : натурата не обича християнизма, защото той дава възможност на душата още от сега да се възползува с радост от Бога и от Неговите пътища.
Колко само „евангелието за славата на блаженния Бог“ (1 Тимотей 1:11) се различава във всяко отношение от цялата тази система на легалистична ! Това евангелие разкрива самия Бог, слизащ с благодат и премахващ по най-категоричен начин греха чрез жертвата върху кръста, върху основата на вечната справедливост, чрез Христа, понесъл страданието поради греха, защото бе сторен грах заради нас.
И не само че Бог заличава греха, но Той ни предава и един нов живот, един живот на възкресение, който е и животът на собствения Му Син, възкръснал и прославен, един живот, който всеки вярващ притежава въз основа на това, че във вечното Божие намерение, той се намира свързан с Онзи, който беше прикован на кръста, но който сега седи върху трона на Величието в небето (Евреи 8:1). Тази нова природа, както вече отбелязахме, Бог, в своята доброта, я напътствува чрез наставленията на Святото си Слово, приложено от Светия Дух ; Той я насърчава също така, като `и дава неразрушими надежди ; Той `и разкрива от разстояние „надеждата за славата“ (Колосяни 1:27), „града, което притежава основи“ (Евреи 11:10), „една по-добра, т.е. - небесна родина“ (Евреи 11:16),, „многото живелища“ в дома на Отца (Йоан 14:2) ; „арфи“ (Откровение 5:8), „палми“ и „бели одеяния“ (Откровение 7:9), „едно неразрушимо царство“ (Евреи 12:28), един вечен съюз със самия Него в тези селения на щастието и на светлината, в които болката и мракът нямат място, неизразимата привилегия да бъдеш напътствуван през цялата вечност „към кротките води и зелените пасбища“ (Псалми 23:2) на изкупителната любов.
Колко е различно всичко това от легалистичните идеи ! Наместо да ме призовава да изоставя земните неща, които обичам, за да получа небето, което мразя ; наместо да развива и ръководи една грешна природа, Бог, в безкрайната си благодат и поради жертвата, извършена от Христос, ми предава, такава природа която да може радостно да се възползува от небето и ми дава едно небе, от което тази природа може да се възползува с радост, и не само едно небе, но и самия Себе Си, непресъхващият извор на всяка небесна радост.
Това е безкрайно съвършенният път на Бога. По такъв начин Той си послужи с Авраам, със Саул от Тарса, и по такъв начин Той действува и спрямо нас. Славният Бог показа на Авраам една страна, по-добра от Ур и от Харан ; Той показа на Саул от Тарса една такава бляскава слава, че неговите очи се затвориха за всичките великолепия на земята, и от тогава той започна да ги счита за „нечистотии“ (Филипяни 3:8), стремейки се да се присъедини към Христос, който му се беше появил и чийто глас беше оттекнал в глъбините на душата му. Саул виждаше един небесен и славен Христос, и през цялото останало време от пребиваването си на земята, въпреки чупливостта на „пъстення съд“ (2 Коринтяни 4:7), небесният Хрисос и небесната Слава изпълваха изцяло душата му.
„Авраам премина надлъж тая земя до мястото Сихем, до дъбравата Морщ : в тая земя тогава живееха хананейците“ (12:6). Присъствието на хананейци в страната на Всевишния Бог, представляваше, несъмнено, едно изпитание за Авраам, зов към неговата вяра и надежда, натоварване на сърцето му, едно изпитание за търпеливост. Той бе оставил зад себе си Ур и Ханан, за да отиде в страната, за която „Бог на славата“ (Деяния 7:2) му беше говорил ; и ето, че намира там „хананейците“, но също и Всевишния Бог. „И яви се Господ на Авраама и му рече : тая земя ще дам на потомството ти“ (12:7). Връзката между тези две изявления притежава вълнуваща красота. „В тая земя тогава живееха хананейците“ и опасявайки се да не би погледът на Авраам да се задържи върху този народ, обитаващ там, Всевишният Бог му се появи, бидейки именно този, който му я даваше завинаги на него и на потомството му. По такъв начин мислите на Авраам бяха насочени към Всевишния Бог, а не към хананейците : и в това за нас се съдържа едно ценно поучение. Хананейците в тази земя олицетворяват могъществото на Сатаната ; но вместо да се занимаваме със сатанинското могъщество, което би ни задържало далече от земята, която трябва да наследим, ние сме призовани да се възползуваме от могъществото на Христос, който ни въвежда там. „Нашата борба не е срещу кръв и плът…, но срещу духовните сили на нечистието в небесните места“ (Ефесяни 6:12). Самата сфера, в която сме призовани, е сферата на нашите борби. Това трябва ли да ни плаши ? Разбира се, че не, защото Христос е на наша страна ; победоносният Христос, в когото сме „повече от победители“ (Римляни 8:37). Ето защо, вместо да поддържаме в себе си духа на боязън (2 Тимотей 1:7), ние сме изпълнени с дух на обожание. „И сътвори там Авраам жертвеник на Господа, който му се яви. От там тръгна към планината, на изток от Ветил ; и постави шатрата си“ (12:7-8).
Жертвеникът и шатрата ни разкриват двете основни черти от характера на Авраам : той бе обожател на Бога и чужденец в света ; не бе имал „нийде място, където да стъпи“ (Деяния 7:5), но затова пък имаше Бог, и това му беше достатъчно.
Но ако Бог откликва на вярата му, Той същевременно го и изпитва. Вярата, следователно, има и своите изпитания. Не бива да си въобразяваме, че на вярващия му се полага да измине само един лесен и равен път ; тъкмо напротив, изпречват му се непрестанно бурни морета, а над него е буреносно и небето ; но Бог тъй пожела, щото той да получи един по-богат и по-зрял опит за това, което е самият Той за сърцето, което Му се доверява. Ако ли небето би било вечно безоблачно, пътят - винаги утъпкан, вярващият не би могъл да опознае така добре Бога, с когото си има работа ; ние добре знаем доколко сърцето е склонно да вземе външния покой за Божий мир. Когато всичко наоколо ни е наред, когато богатствата ни са на сигурно място, когато работите ни успешно се развиват, когато децата ни и нашите служители се държат подобаващо, когато жилището ни е уютно и ние се радваме на добро здраве, когато всичко, с други думи, отговаря напълно на нашите желания, колко много сме склонни тогава да вземаме покоя, в който се намира подобно състояние на нещата, за този, който произтича от почувствуваното Христово присъствие ! Господ знае това ; ето защо, когато ние се чувствуваме спокойни всред тези обстоятелства, наместо да търсим в Него покоя, Той ни посещава и по един или по друг начин разклаща нашите фалшиви опори.
И още повече : често сме склонни да мислим, че даден път е прав, защото по него няма препятствия и vice ver`иa. Това е голяма заблуда. Пътеката на послушанието често бива това, което подлага на най-големи изпитания кръвта и плътта. И тъй, на Аавраам му се наложи не само да се срещне с хананейците на мястото, което Бог му беше рекъл да иде, но освен това и „гладът се усили в оная земя“ (12:10). Трябваше ли Авраам да си извади заключението, че не беше на мястото си ! Не, разбира се, защото тогава би съдил по това, което виждаха очите му, а това никога не бива присъщо на вярата. Това, безсъмнено, е изпитание за сърцето му, нещо неразбираемо за природата му ; но за вярата - всичко бива ясно и лесно. Когато Павел беше призован в Македония (Деяния 16:9-10), затворът на Филип бе едва ли не първото нещо, с което се срещна. Едно сърце което не би се намирало в общение с Бога, би видяло в това изпитание смъртоносен удар, нанесен върху мисията му. Но Павел никога не подложи под съмнение положението си ; това му позволи „да пее хвалебствия Богу“ (Деяния 16:25) в самия този затвор, сигурен, че всичко, което му се случваше, беше точно това, което трябваше да му се случи : Павел имаше право, затворът на Филип съдържаше съдове предмети на милостта (Римляни 9:23), което човешки погледнато, никога не би се вслушало в Благовестието, ако тези, които го съобщаваха, не бяха захвърлени на същото това място, в което се намираше и самият той. Напук на него самия, Дяволът бе инструментът, с който Бог си послужи, за да доведе Евангелието до съзнанието на един от Неговите избранници.
Но Авраам изглежда гледаше на глада, както Павел на затвора си. Бе се оказал на мястото, на което сам Бог го беше поставил и не получи никаква заповед да го напусне. Гладът беше там, наистина, а пък Египет беше съвсем наблизо и му предлагаше избавление : но пътят на Божия служител беше ясен. По-добре е да умреш от глад в Ханаан, ако трябва, отколкото да живееш в охолство в Египет ! По-добре е да страдаш по пътя Господен, отколкото да ти е добре по този на Сатаната. По-добре е да си беден с Христос, отколкото богат, но без Него (Евреи 11:24-26). В Египет Авраам „имаше едър и дребен добитък, магарета, слуги и слугини, и магарици, и камили“ ; очевидно доказателство, би си рекло природното сърце, че Авраам стори добре да слезе в Египет ; Но, уви ! в Египет той немр нито жертвеник, нито общение с Бога. Страната на Фараон не беше мястото в което се чувствува присъствието на Всевишния Бог, и Авраам, отивайки там, загуби много повече, отколкото спечели. Винаги става така ; никога нищо не би заменило общенето с Бог ! Избавлението от едно временно бедствие и сдобиването с най-големите блага са само бедни равностойности на онова, що човек губи, когато се отдалечава само дори на косъм от правия път на послушанието.
Много ли са помежду ни онези, които биха могли да кажат „амин“ на това ? Колко много са хората, които за да избегнат изпитанието и трудът, които са неразлъчни по Божия път, са се отвърнали от него, за да се впуснат по течението на сегашния лош век и по такъв начин са станали безплодни, сухи, и духовно помрачени ! Просто речено, възможно е „да са забогатели“, да са натрупали богатства, да се ползуват от благосклонността на света, да са добре третирани от своите Фараони, но всичко това може ли да компенсира радостта в Бога, общенето с Бога, едно благополучно сърце, една чиста и неупрекваща се съвест, дух на обожание и признателност, живо свидетелствуване и ефикасно служение ? Тежко томува, който би мислил така ! и въпреки това, често сме виждали всичките тези благословии, продадени за мъничко сполука, малко влияние, малко пари.
Да бъдем бдителни спрямо този си стремеж да се отвръщаме от пътя на простото и пълно послушание ; един наистина тесен път, но който винаги е сигурен, понякога труден, но винаги щастлив и благословен. Да бъдем бдителни, за да пазим „вярата и чиста съвестта си“ (1 Тимотей 1:19), които нищо не би могло да замени. Ако изпитанието настъпи, вместо да се отвърнем, за да отидем в Египет, нека да се позовем на Бога ; тогава изпитанието наместо да бъде за нас повод за падение, ще бъде повод да покажем послушанието си. И когато се чувствуваме изкушени да следваме течението на този свят, да си спомним Този, „който даде Самия Себе си заради нашите грехове, така че да ни измъкне от сегашния лош век, според волята на нашия Бог и Отец“ (Галатяни 1:4). Ако такава е била Неговата любов към нас и такава Неговата присъда над характера на сегашния век, та да е дал Самия Себе си за нас, за да ни избави, ще се отречеме ли от Него като отново се гмурнем в този свят, от който Той завинаги ни избави посредством кръста ?
На Бог това не се харесва !
Нека Всемогъщият ни пази в дланта (Исаия 49:16) си и в сянката на крилете си (Псалми 17:8 ; 36:7), докато видим Исус такъв, какъвто е, и нека бъдем като Него и с Него завинаги !
Началото на тази глава ни въвежда в един сюжет от огромен интерес за сърцето. Когато, по един или по друг начин, духовното състояние на вярващия се намира в спад, пречещ му да общува с Бога, той рискува, от момента в който съвестта му започва да се пробужда, да не съумее да се възползува от благодатта, такава, каквато бива тя, а и да не схване напълно реалността на своето пред Бога. Но ние знаем, че всичко, което Бог прави, Той го прави по начин достоен за Него самия ; било когато сътворява или спасява, било като обръща или възстановява. Той не действува освен според Своята същност : Бог прославя името си по всичките Свои пътища. Това е голямото щастие за нас, които сме винаги склонни да „оскърбим Светията на Израел“ (Псалми 78:41) и които не пропускаме да го сторим, най-вече, когато се касае до Неговата възстановяваща благодат.
В главата, която сега ни занимава, виждаме Авраам, който не само биде изведен от Египет, но и доведен „до мястото където по-преди беше шатрата му … до мястото на жертвеника, който бе там най-напред съградил ; и там призова Авраам името Господне“ (Битие 13:3, 4). Бог на ще бъде удовлетворен по отношение на тогова, който се е заблудил или е изостанал назад, докато не го вкара отново в правия път и не възстанови общението му със самия Него.
Сърцата ни, изпълнени със собствената им справедливост, лесно биха допуснали, че едно по-нископоставено място от онова, което е заемал до преди това, би подобавало на подобен човек. И щеше да бъде наистина така, ако се отнасяше до нашите заслуги или до собствения ни характер, но тъй като се касае единственно за благодат, Богу подобава да определя степента на повторното повдигане ; тази мярка ни е дадена в следния пасаж : „Ако искаш да се обърнеш, о Израел, — казва Всевишния Бог — към Мене се обърни !“ (Еремия 4:1). Ето как Бог повдига, а да направи това другояче, би било недостойно за Него.
Той изобщо не възстановява, или го прави така, че да превъзнесе и да прослави богатствата на Своята благодат. Когато прокаженият беше доведен в стана, той биде отведен при входа на шатрата на събранието (Левит 14:11) ; когато блудният син се завърна в бащиния дом, баща му го сложи да седне до него на масата ; когато Петър бе повдигнат над своето падение, той можа да рече на хората от Израел : „Вие се отрекохте от Светия и Праведния“ (Деяния 3:14), обвинявайки ги именно в онова, що сам бе свършил при възможно най-отежняващи обстоятелства. Във всеки един от тези случаи, както и в много други, виждаме че Бог възстановява всецяло : Той довежда душата винаги до Себе Си, в цялото могъщество на благодатта, и в пълно доверие на вярата. „Ако искаш да се обърнеш, към Мене се обърни“ ; „Авраам бе доведен до мястото където по-преди беше шатрата му“.
При това, ефектът от Божественото възстановление на душата е безкрайно практичен : ако, характерът на това възстановяване е противоположността на легализма ; ефектът на това възстановяване е противоположността на едно такова поведение, което оставя настрана Божият закон (антиномиямизъм). Възстановената душа ще притежава едно живо и дълбоко чувство към злото, от което е била освободена, и това чувство ще се изяви посредством дух на бдителност, на молитви, на святост и благоразумие. Бог не ни повдига щото ние да гледаме още по-леко на греха, та да изпаднем отново в него. Той казва : „Иди си и отсега не съгрешавай вече !“ (Йоан 8:11). Колкото по-дълбоко бъде чувството за благодатта на Бога, който ни е повдигнал, толкова повече чунството за светостта на това повдигане ще бъде дълбоко. Това е принцип установен и преподаван отначало докрай от Светото Писание, и по-специално, в два добре познати пасажи от Псалм 23:3 и от 1 Йоан 1:9 : „Той възстановява душата ми, насочва ме по пътя на правдата заради Своето име“ ; и : „Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда“. Пътят, подобаващ за душата, която е била възстановява, е „пътят на справедливодстта“. Облагодетелствуването от благодатта поражда праведен живот : да се говори за благодат и да се живее в несправедливост, означава да се обърне „благодатта на нашия Бог в разпътство“ (Юда 4). Ако „благодатта царува чрез правдата, за да въдвори вечен живот“ (Римляни 5:21), тя така също се проявява и чрез справедливите дела, които са плода на този живот. Благодатта, опрощаваща ни нашите грехове, ни очистя също и от всяка несправедливост. Това са две неща, които никога не бива да бъдат разделяни, които, взети заедно, се противопостяват, както видяхме вече, на легализма, както и на антиномиамизма на човешкото сърце.
Но имаше за Авраам едно друго, много по-тежко изпитание от изпитанието с глада, което го бе принудило да слеза в Египет, а именно, онова, което произтичаше от компанията на някого, който явно не се ръководеше от енергията на една собствена вяра, нито пък от чувството за собствената му отговорност. Изглежда че още от самото начало Лот, в своето движение, по-скоро бе подтикван от влиянието на Авраам и от неговия пример, отколкото от някаква вяра в Бога, която му беше присъща. В този факт се съдържа един всеобще принцип. Прелиствайки Писанието, виждаме че в големите движения, породени от Божия Дух, някои лица, вярващи или не, са се присъединили към тези движения, но без да са лично съпричастни към породилото ги могъщество. Тези лица следват някое време този път, тежейки като мъртво тяло върху свидетелството, или издигайки се по един позитивен начин в преграда върху му. Така Всевишният Бог бе призовал Авраам да напусне рода си, но Авраам, вместо да го напусне, го отведе със себе си ; Тара го забавя в неговия вървеж до момента, когато самият той бива отнесен от смъртта ; Лот го придружава малко по-надалече, докато „ламтежа за други неща“ (Марко 4:19) го обхване и завладее изцяло.
Същото нещо можем да забележим и при голямото движение извело Израел извън Египет : „Разноплеменно многочинство“ последва Израилтяните и се превърна за последните в причина за корупция, отслабване и смут, както виждаме това в Числа 11:4 : „Пришълците между тях наченаха да изказват прищевки, а заедно с тях и синовете Израилеви седяха, плачеха и думаха : кой ще ни нахрани с месо ?“. По същият начин и през първите дни на Църквата, а и от тогава насетне, във всички движения, породени от Божия Дух, наблюдаваме множество лица, които се присъединяват към същите тези движения, подтиквани от различни влияния, но които, нямайки божествен характер, биват преходни, и позволяват на тези лица бързо да се оттеглят и да заемат мястото си в света.
Нищо, освен произтичащото от Бога, няма да оцелее : ние трябва да схванем връзката, свързваща ни с живия Бог ; необходимо е да почувствуваме, че имено Той ни е призовал към позицията, която заемаме, защото иначе не бихме имали нито твърдост, нито постоянство, седейки на тази позиция. Ние не можем да следваме нечий друг коловоз, само поради факта, че този някой го е прокарал пред нас. Бог, в своята благодат предначертава на всекиго от нас пътя, който трябва да следва, давайки на всекиго една сфера на действия и задължения, които той трябва да изпълни. Следователно, ние сме длъжни да да узнаем какво е нашето призвание и какви са задълженията ни произтичащи от него, за да можем, благодарение на всекидневно получаваната благодат, ефикасно да работим за Божията прослава. И без значение е размерът на възможностите ни, тъй като ги имаме от Бога. Ние можем да имаме „пет таланта“, или да сме получили „само един“ ; но ако успеем да оползотворим този „едничък талант“, с взор отправен към нашия Повелител, ние безспорно ще чуем от Него следните слова : „Хубаво, добри и верин слуго“ (Матея 25:23), досущ като че ли сме успяли изгодно да си послужим с „петте таланта“.
Павел, Петър, Яков и Йоан поотделно получиха една лична и „точно опредлена способност“, една специална служба, и така бива за всекиго. Никой не трябва да се намесва в дейността на другия. Дърводелецът има трион, ренде, чук, длето и си служи всеки от тези инструменти спорде нуждите си. Нищо не се обезценява така, както имитацията. Във физическия свят ние бездруго не я срещаме и всяко сътворено създание изпълва своята собствена сфера, собствените си функции. И ако това е така във физическия свят, в колко по-висша степен е то в духовния мир. Поле за действие има за всички. В една и съща къща се срещат съдове с различни размери и форми, и всички те са необходими на стопанина.
Да проучим, следователно, скъпи читателю, дали сме направлявани посредством едно божствено или от човешко въздействие, дали нашата вяра почива върху човешката мъдрост или върху Божието могъщество ; дали онова, което правим, го правим защото и други са го правили, или защото Господ ни призовава да го направим ; дали ние единствено се опираме и следваме примера и влиянието на околните или сме подкрепяни от една лична вяра. Безспорно, да се радваме на братското общуване е истинска привилегия ; но ако се опираме единствено на тези братя, ние скоро ще претърпим крушение. Така също, ако надхвърлим собствената си мярка, нашата дейност ще пострада. Лесно е да се види дали даден човек работи на отреденото му място и според собствената му мярка : Нека се научим да бъдем винаги непосредствени и естествени. Ако човек, незнаещ да плува, се впусне в дълбоки води, ще му се наложи да се бори, за да оцелее и да не потъне ; ако един морски кораб вдигне котва, без да е в състояние да се впусне в морето тъй като няма необходимата екипировка, той скоро ще бъде изтласкан обратно в пристанището или пък ще потъне. Лот напусна „Ур на Халдейците“, но попадна в Содомската равнина. Божият зов не бе докоснал сърцето му и очите му останаха затворени пред славата на Божието наследство. За всекиго от Божиите служители има пътечка, осветена от Неговото одобрение и от светлината на Неговия лик, и за нас трябва да бъде радостно да вървиме по нея. Неговото одобрение е достатъчно за сърцето, което Го познава. Ние няма да получиме всякога одобрението и съдействието на нашите братя, често ще бъдем зле разбирани от тях. Но това са неизбежими неща. „Денят“ще постави всяко нещо на мастото му и вярното сърце ще чака доволно, наставането на този ден, знаейки че тогава Бог ще отдаде всекиму Своята похвала (1 Коринтяни 3:13 ; 4:5).
Би било полезно да разгледаме от по-близо онова, което накара Лот да се отклони от пътя на публичото засвидетелствуване. Във всеки човешки живот се среща един кризисен момент, който разкрива основата, върху която той търси опора при своя вървеж, мотивите, заставящи го да действува, а и целите, които преследва. Същото беше и с Лот : той не умря в Харан, но падна в Содом. Привидната причина за падението му беше кавгата между пастирите на добитъка му с пастирите на Авраам. Но когато човек не следва пътя си с привързаност и пречистени чувства, лесно намира своя препъни камък, за да залитне. И ако това не се случи днес, ще стане утре, ако не бъде на това място, ще настъпи на друго. В известен смисъл, привидната причина, поради която сте се отклонили от правия път, е без значение ; реалната причина остава скрита, далече може би от всеобщото внимание, във скритите кътчета на сърдечните подбуди, там, където светът, под една или под друга форма, е проникнал и се е настанил. Кавгата между пастирите лесно можеше да се изглади без да нанесе духовни щети, било за Лота, било за Авраам. В действителност, тя послужи на последния като му предостави случай да покаже чудната мощ на вярата и онзи морален и небесен възход, с който вярата окичва този, който я има ; докато в този случай тя изкара само наяве светът, с който бе изпълнено сърцето на Лот. Тази пастирска кавга не засили повече с нищо властта на света в сърцето на Лот, нито този на вярата в сърцто на Авраам. Тя само изкара на показ, и в единия и в другия случай онова, което действително изпълваше сърцата на всекиго от тях.
Всякога бива така ; спорове и противопоставяния възникват в Божията Църква, ставайки за мнозина повод за падение, като ги връщат на света по един или по друг начин. Тогава, тези хора се хващат за същите тези спорове и противопоставяния, считайки ги за отговорни за онова, което се корени в самите тях. В действителност, те са дали само поводът да се прояви истинкото състояние на душите и влечението на сърцата. Когато светът завладее сърцето, човек винаги намира пътя към него ; не ще представлява никакво морално превъзходство порицаването на лица и обстоятелства, когато коренът на злото е в самите нас, независимо от това, колко жалко е, че има спорове и противопоставяния. Тъжно и унизително е да се наблюдават братя, които се карат в присъствието на „Хананеенци и Ферезиенци“ (13:7) тогава, когато думите помежду им винаги трябва да бъдат : „Не бива да има караница между тебе и мене . . . понеже сме братя“ (13:8, 9).
И все пак, защо Авраам не избра Содом ? Защо кавгата не го тласна към света и не се превърна за него в повод на падение ? — Той разгледа тази трудност от Божия гледна точка. Неговото сърце, също както и сърцето на Лот, беше чувствително към добре напоените (13:10) равнини. Но той не позволи на своето сърце да избира. Остави избора на Лот, а на Бог остави грижата да направи избор за него самия. Такава е мъдростта идеща от горе. Вярата винаги оставя Богу грижата да фиксира неговото наследство, както и именно Нему се уповава, та да я въведе в него. Тя би могла да рече : „Междите ми се паднаха по хубави места и наследството ми е приятно за мене“ (Псалми 16:6). Без значение е мястото, където са `и се паднали „междите“ : вярата счита, че са `и се случили все „хубави места“, защото сам Бог я е поставил там. Този, който се движи от вярата, драговолно може да отстъпи избора на онзи, който се направлява от очите си ; той казва : „Ако идеш ти наляво — аз отивам надясно, ако пък ти надясно, аз — наляво“ (13:9). Има в тези думи едновременно и великодушие и морално извисяване, и освен това, каква сигурност !
Можем да разчитаме, че независимо от обхвата на природните ламтежи и на възможното им разпростиране, те никога няма да завладеят съкровищата на вярата : тя търси полагаемото `и се в съвсем друга посока. Вярата поставя съкровището си на място, което природата никога не ще и помисли да посети. Дори и да искаше, тя не би могла да го доближи. А ако пък би могла, тя не би го желала, така че вярата, оставяйки избора на природата, се намира в пълна сигурност, като същевременно е и възвишено незаинтересована.
Какъв беше изборът на Лот когато му се отдаде възможността да избира ? Той взе за себе си Содом, мястото, където именно щеше да се стовари присъдата. Как и защо Лот направи този избор ? Получи се така, защото той се показа чувствителен към външния вид, а не към присъщото качество на бъдещата съдба на мястото. Истинският характер на Содом беше лошотията (13:13), а бъдещата му съдба „присъдата“, разрухата, посредством „огънят и сярата на небето“ (19:24). Но, ще кажете вие, Лот не можеше да знае всичко това : възможно е, а и Авраам също ? Но Бог пък знаеше, и ако Лот бе оставил Богу грижата „да му избере едно наследство“ (Псалми 47:4), то Бог сигурно не би му дал мястото, което самият Той щеше да разруши. Но Лот реши сам да направи избора си и счете, че Содом му подобава, въпреки че Содом не подобаваше Богу. Очите на Лот се спряха върху „добре напояваните равнини“ (13:10), и сърцето му бе запленено от тях : „Той разпъна шатрите си до Содом“ (13:12). Такъв бива изборът на природата. „Димас ме остави като обикна сегашния свят“ (2 Тимотей 4:10). Лот изостави поради същата причина Авраам ; той напусна мястото на свидетелството и се озова върху това на присъдата.
„И рече Всевишният Бог на Авраам, след като Лот се отдели от него : Вдигни очи и от мястото дето си сега, погледни към север и юг, към изток и запад, защото цялата земя която виждаш, на тебе ще я дам и на потомството ти довека“ 13:14, 15).
„Кавгата“ и „раздялата“, бяха далече от това да причинят някаква духовна щета на Авраам и послужиха за изява на небесните принципи, които го ръководеха, и укрепиха живота на вярата в душата му ; те послужиха също така за изясняването на пътя му и го освободиха от една компания, която само му пречеше. Така че всичко това допринесе за благото на Авраам и му дари жетва от благословии.
Да си припомним тази истина, едновременно сериозна и насърчителна, която с течение на времето всеки намира, ако мога да се изразя така, според собствения си ръст. Всички, които се надбягват, без да са били изпратени, свършват, като по един или по друг начин, биват препъвани. Тогава именно се връщат към нещата, които твърдяха, че са изоставят. От друга страна пък, онези, които биват призовани от Бога, и които намират опора в Него, биват подкрепяни чрез Неговата благодат. „Пътеката на праведните е като лъчезарно светило, което свети по-силно досред пладне“ (Притчи 4:18). Тази мисъл трябва да ни стори смирени и бдителни когато се молим. „Който мисли, че стои прав, нека внимава да не падне“ (1 Коринтяни 10:12), защото навярно „Има последни, които ще бъдат първи, и има първи, които ще бъдат последни“ (Лука 13:13). „Който устои до край, той ще бъде спасен“ (Матей 10:22), е принцип, който независимо от непосредственото му приложение притежава широкообхватна морална величина. Виждани са били множество плавателни съдове, излизащи победоносно от пристанището — с разпънати платна, посред приветствията и аплодисментите на тълпата, които сякаш обещават едно прекрасно плаване ; но, уви ! бурите, вълните, песъчливото дъно и морските скали — скоро променят истиския облик на тези начинания ; пътешествието, започнало с най-благоприятни предзнаменования, завършва с катастрофа ! Имам предвид тук само службата и свидетелството, и в никакъв случай въпроса за приемането и за вечното спасение на човека в Христос : това спасение, благословен да е Бог, по никакъв начин не зависи от нас, но от Този, който е рекъл : „Давам на [моите овчици] вечен живот ; и те никога няма да загинат и никой няма да ги грабне от ръката ми“ (Йоан 10:28). Но често се случва да видим християни да правят особена служба или свидетелство, имащи чувството, че за това са призвани от Бога ; след някое време, провалили се в подобно начинание, мнозина от тях, след като са изповядвали някои принципи при по-особени действия, по отношение на които не са били поучени от Бога, или пък чиито последствия не са били зряло обмислили предварително в Божието присъствие, завършват с откритото насилие над същите тези принципи. Трябва да съжаляваме за подобни на тези неща и същевеременно, старателно да ги избягваме. Необходимо е всеки да получи своя призив и мисия от самия наш Повелител. Всички онези, призвани от Христос на някоя по-особена служба, ще бъдат твърдо подкрепяни при изпълнението `и, защото той никога не изпраща някого на война на собствените му средства (1 Коринтяни 9:7). Но този, който се надбягва без да е бил изпратен за това, не само ще се поучи от собствената си лудост, но и ще я изкара наяве.
Обаче, не искаме да кажем, че човек би могъл някога да се издигне като представител на някакъв какъвто и да е било принцип, или да се представи като модел на един по-специален характер на някоя служба или на свидтелство. Богу това не е угодно ! Това би било чисто тщестлавие, явна лудост ! Работата на този, който поучава, е да изложи ясно Писанието, а работата на служителя е да изяви волята на стопанина. Но като разбираме и приемаме тази неща, нека същевременно не забравяме, че преди да започнем да градим кула или пък да се стягаме за война, трябва да пресметнем разноските (Лука 14:28). Щяхме да виждаме по-малко нещастия и смут помежду нас, ако обръщахме по-сериозно внимание на това напътствие.
Авраам бе призован от Бог да напусне Ур за Ханаан ; затова Бог го направлява през целия му път. Когато Авраам се спря в Харан, Бог го изчака ; когато се спусна в Египет, Бог го върна ; когато се нуждаеше да бъде ръководен, Бог го напътстваше ; когато там избухна свада, последвана от разлъка, Бог се погрижи за него така, че на Авраам му оставаше само да каже : „Колко много са Ти благата що пазиш за ония, които Ти се боят !“ (Псалм 31:19). Авраам не загуби нищо от свадата : той има след това, както и преди това своята шатра и своя олтар (= жертвеник). „И вдигна Авраам шатрата си, и отиде да се засели в дъбравата Мамре, що е в Хеврон и там съгради жертвеник Господу“ (13:18). Нека Лот да си избира Содом, Авраам пък търси и намира всичко в Бога. В Содом нямаше никакъв жертвеник ; всички онези, уви ! които се движат в тази посока, търсят каквото и да било друго, но не и жертвеник. Не за да отдадат почит на Бога се отправят те към Содом ; любовта към света е тази, която ги насочва натам. И когато въпреки всичко, те успеят да се сдобият с онова, което търсят, какъв край ще имат ? Писанието ни го казва : „Той изпълни тяхното искане, но прати язва на душите им !“ (Псалм 106:15).
В тази глава се запознаваме с историята за възставането на петима царе срещу Кедорлаомер и на битката, която последва. Светият Дух може да има грижата за придвижването на „царете и на техните войски“ когато тези придвижвания касаят по един или по друг начин Божия народ.
Авраам нямаше лично участие нито в това възставане, нито в неговите последствия : неговите шатри и жертвеник не можеха да се превърнат в повод за обявяването на война, нито пък да пострадат от нейното избухване и от изхода `и. Паят на небесния човек не може никога да предизвика алчността или амбицията на царете или на завоевателите от този свят.
Но ако Авраам не беше заинтерсован от битката на „четирима царе против петима“ (14:9), същото не се отнасяше до Лот, защото последният, поради положението си, изцяло беше вдаден в тази история. Колкото и дълго да крачим, благодарение на благодатта, по пътя на вярата, ние все ще се намираме извън обстоятелствата, засягащи този свят. Но ако изоставим святото си и небесно положение на „граждани на небесата“ (Филипяни 3:20) и потърсим име, място и пай на земята, трябва да очакваме да бъдем замесени в конвулсиите и превратностите на тукашния свят.
Лот се бе установил в равнините на Содом, и поради това бе дълбоко засегнат от Содомските войни. Какво свидетелство можеше да даде Лот в Содом ? Свидетелство, което щеше да бъде, в най-добрия случай, съвсем невзрачно ? Самият факт на установяването му по тези места беше вече нанесъл смъртен удар на свидетелството му. Ако бе произнесъл макар и една дума против Содом и неговия начин на живот, той би се самоосъдил, защото — поради що бе влязъл в него ? Но според това, което четем в Писанието, по нищо не личи, че като издига шатрите си „до самия Содом“ (13:12), Лот е имал каквото и да било намерение да отдаде свидетелство на Бога. Лични и семейни мотивации изглежда да са били определящите мотиви на поведението му ; въпреки съобщението на апостол Петър, че „Лот от ден на ден терзаеше праведната си душа поради тяхните несправедливи действия“ (2 Петър 2:8), остава си фактът, че на Лот не му достигаше сила, за да се бори срещу тази злонравност, дори и да беше склонен да го стори.
От практична гледна точка трябва да отбележим, че не можем да бъдем управлявани едновременно от две различни цели. Така аз не мога да имам за цел едновременно моите временни интереси и тези от Евангелието на Христос. Нищо не пречи, безспорно, да реша да се занимавам с личните си работи, а и да проповядвам едновременно Евангелието. Ясно е обаче, че едното или другото от тези две неща ще представлява главната ми цел. Павел проповядваше Евангелието като същевременно правеше шатри, но Евангелието, а не производството на шатри беше неговата цел. Ако имам пред очите си личните си работи, моята проповед ще бъде чисто формална и няма да има плодове, дори и ако тя не бъде само претекст да освети собствената ми алчност. Нашето сърце е коварно и често ни мами по най-изненадващ начин когато желаем да постигнем опредлена цел. То ни предоставя най-оправдателен претекст, за да извършим онова, което ни се иска, докато вътрешният ни взор, помрачен от лични интереси или пък от една недостатъчно обсъдена воля, е неспособен да разпознае природата на този претекст. Колко лица само можем да срещнем, които, за да се закрепят в едно положение, което самите те признават за фалшиво, се основават на него, защото то може да им предостави един по-широк кръг от дейности ! „Послушанието е по-добро от жертвата, и покорството — по-добро от овнешка тлъстина“ (1 Царства 15:22), това е единственият отговор, който Бог дава на всички тези разсъждения. Не доказва ли достатъчно историята на Авраам и на Лот, че най-сигуртният и ефикасен начин да служим на света, е да му бъдем верни, като с отделим от него и като свидетелствуваме срещу него ?
Обаче, нека си го припомним, истинската раздяла със света не може да се осъществи освен и посредством общението ни с Бога. Бихме могли да се разделим със света и да превърнем собствената си личност в център на нашето съществувание, подобно на някой монах или философ — цииник, но раздялата от Бога означава нещо съвсем друго. Едното изстудява и суши, другото затопля и прави да се разцъфнем ; едното ни затваря в самите нас — другото ни извежда от самите нас и ни прави активни в управляването на любовта спрямо другите. Едното прави от „мен“ и от моите лични интереси своя център, другото отдава Богу полагаемото Му се място. Така, относно Авраам, виждаме, че самият факт на разделянето му със света го прави годен ефикасно да помогне на онзи, който бидейки вътре в света и който в поведението си се съобразява със света, се намира въвлечен, именно поради това, в бедствието : „Авраам, като научи, че неговият сродник [брат] бе взет в плен, изпрати своите опитни слуги, триста и осемнайсет на брой, родени в дома му, и гони царете до Дан . . . И върна всичкия имот и сродника [брат] си Лот, върна и имота му, както и жените, и народа“ (14:14-16). Най-сетне, Лот бше брат на Авраам, а братската любов трябва да бъде действенна. „Брата се явява във време на злочестина“ (Притчи 17:17). Случва се често, превратностите да разколебаят сърцето и да го направят чувствително към добрината на ония, с които точно е трябвало да се разделим. Също така, трябва да отбележим, че докато в Стих 12 четем : „Взеха и Лота, син на Авраамовия брат“, то Стих 14 казва : „Авраам чу, че сродникът [брат] му е взет в плен“. Обичта в едно братско сърце отговаря на нуждите на един брат в несгода. Това е божествено. Въпреки че истинската вяра ни прави винаги независими, тя никога не ни прави равнодушни ; тя никога не се увива в топли дрехи докато някой брат страда от студ. Вярата върши три неща : тя „очистя сърцето“ (Деяния 15:9) ; „действува посредством любов“ (Галатяни 5:6) ; „победителка е над света“ (1 Йоан 5:4). Тези три резултата, произтичащи от вярата се проявяват в цялата си хубост в лицето на Авраам. Неговото сърце бе очистено от содомските нечистотии ; той засвидетелствува истинска обич към своя братенец Лот и, най-сетне — победи окончателно царете. Такива са, прочее, плодовете на вярата, на този небесен принцип, прославящ Христа.
Въпреки това, този, който напредва посредством вярата, не е заварден от пристъпите на неприятеля ; често се случва щото нови съблазни да го връхлетят непосредственно след една победа. Точно това и става с Авраам. „Когта той се връщаше подир разбиването на Кедорлаомер и на царете, които бяха с него, Содомският цар излезе да го посрещне в долината Шаве, която е сега царска долина“ (14:17). Тази постъпка криеше едно коварно намерение. „Содомският цар“ представлява една мисъл и една фаза от могъществото на неприятеля, съвсем различни от онези, които виждаме в „Кедорлаомер и царете, които бяха с него“. Първият ни кара да чуем съскането на змията, онези пък — лъвския рев, но независимо дали Авраам има работа със змията или с лъва, Божията благодат му е достатъчна. Тази благодат действува в полза на Божия служител, когато той се намира в нужда. „И Мелхиседек, цар салимски, изнесе хляб и вино — той бе свещенник на Бога Всевишни, и благослови го и рече : благословен да бъде Авраам от Всевишния Бог, Владетеля на небето и земята, благословен да бъде и Бог Всевишни, който предаде в твоите ръце враговете ти !“ (14:18-20). Тук на първо място трябва да подчертаем момента, в който Мелхиседек излиза на сцената, и на второ място — двоякия ефект на неговата мисия. Мелхиседек не идва да се срещне с Авраам, когато последният преследва Кедорлаомер, а когато Содомският цар преследва Авраам, нещо, което от морална гледна точка, е твърде различно. За да се впусне в една много посериозна битка от тази, от която излизаше, Авраам се нуждаеше от едно по-задълбочено общение с Бога.
„Хлябът и виното“ на Мелхиседек укрепиха Авраамовата душа след битката му с Кедорлаомер, а пък благословията укрепи сърцето му за битката, която му предстоеше с царя на Содом. Бидейки победител, Авраам все така се намираше в навечерието на предстоящата битка. Ето защо царският първосвещенник укрепва душата на победителя и сърцето на бореца. Обзема ни сладка радост когато внимателно разглеждаме начинът по който Мелхиседек представя Бог на Авраамовия дух. Той го нарича „Всевишния Бог, Собственик на небето и на земята“ ; после пък заявява, че Авраам е „благословен“ от същия този Бог. Всичко това е една въздействуваща подготовка за срещата със Содомския цар. Един „благословен от Бога“ човек не се нуждае от онова, което неприятелят може да му предложи. И ако „Владетелят на небето и на земята“ заема мислите му, „благословените“ от Содом не означаваха кой знае какво за него. Както можем да очакваме, когато царят на Содом му прави следното предложение : „Дай ми хората, а имота вземи за себе си“, Авраам му отговаря : „Дигам ръката си към Господа Бога Всевишни, Владетеля на небето и земята, и дори нишка и ремък от обуща не ще взема от всичко твое, за да не речеш : обогатих Авраама !“. Авраам отказва да получи богатство от царя на Содом. Авраам можеше ли да мисли да освободи Лота от могъществото на света, ако самият той биваше управляван от този свят ? И аз не мога да освободя ближния си докато самият аз не съм свободен. Докато самият аз продължавам да се печа край огъня, не мога да измъкна никой друг от него. Пътят на раздялата заради Бога е пътят на могъществото, а така също и на мирът и на щастието.
Светът в своите различни прояви е основният инструмент, с който Сатаната си служи, за да отслабнат ръцете, да се смали обичта на служителите на Христос. Но, Благословен да е Бог, когато сърцето ни Му е преданно, Той идва винаги да ни зарадва, окуражи и подкрепи в необходимия момент. „Очите Господни обгледват цялата земя, за да помагат на ония, чието сърце е напълно предано Нему“ (2 Летопис 16:9). В това има нещо окуражаващо нашите бедни и тръпнещи сърца : ако пожелаем да устоим „на света, на плътта и на Сатаната“, Христос ще бъде нашата сила и нашият щит ; Той „учи ръцете ми на бой и пръстите ми на война“ (Псалм 144:1). Той „покри главата ми в деня на битката“ (Псалм 140:7) и скоро ще срази Сатаната и ще го смачка под краката ни (Римляни 16:20).
Нека Бог пази сърцата ни непокътнати спрямо Него, посред света, който ни заобикаля !
Подир тия събития словото на Всевишния Господ бе отправено към Авраам посредством видение и му се казваше : „Не бой се, Аврааме ; аз съм твой щит и твоята твърде голяма награда“ (15:1). Бог не ще позволи неговият служител да заѓуби нищо само защото е отхвърлил онова, което светът му е предлагал. За Авраам беше безкрайно по-добре да се намира под закрилата на Божия щит, отколкото да потърси убежище при царя на Содом ; да чака „голямата си награда“, вместо да приеме „благата“ на Содом. Положението, в което Авраам се намира, каквото е изложено в първия стих на тази глава, представя чудесно онова, в което душата, посредством вярата, е въведена в Христа. Всевишният Господ бе неговата „награда“, за да може той да се уповава на Него ; Всевишният Господ бе неговият „щит“, за да може той да се оповава на Него ; така сега, вярващият намира също за себе си покой, мир, сигурност и изобщо всичко в Христос за себе си. Ничия вражеска стрела не е в състояние да прониже щита, закрилящ дори и най-слабия последовател на Христос.
Що се отнася до бъдещето, то е изпълнено от Христа. Един такъв пай никога не бива изчерпан ; една такава надежда никого не посрамва. И едното и другото са сторени непоклатимо сигурни благодарение на Божията промисъл и благодарение изкуплението, извършено от Христос на кръста. Но понастоящем, ние сме облагодетелствувани от тия неща посредством въздействието на Светия Дух, който ни обитава. И понеже това е така, очевидно е, че вярващият, преследващ светско поприще или пък се поддава на плътски съблазни, няма да може да се възползува нито от „щита“, нито от „наградата“. Ако Светият Дух бъде огорчен, Той няма да ни облагодетелствува с онова, което представлява паят и надеждата, полагащи се на вярващия. Така в тази част на историята на Авраам виждаме, че когато той се завръща от битката и отказва на предложенията на Содомския цар, Бог ще му се представя по двояк начин : като негов „щит и негова голяма награда“. Само по себеси, това съдържа цял том от практически истини, върху които можем да размишляваме.
Краят на тази глава излага двата съществени принципа, върху които се обосновават качествата на сина и тези на наследника. „Авраам рече : Владико Господи, какво ще ми дадеш ? Аз оставам бездетен ; разпоредник в дома ми е Елиезер от Дамаск. И пак рече Авраам : Ето, Ти ми не даде потомство, и на, мой наследник ще бъде домоначалникът ми“ (15:2, 3).
Авраам искаше син, защото знаеше от самото Божие Слово, че „семето му“ трябваше да наследи тази земя (13:15). Качествата на сина и тези на наследника са неразлъчно свързани в Божията промисъл. „Оня, който произлезе от твоите чресла, той ще ти бъде наследник“ (15:4).
Синовното качество е истинската основа на всичко, и освен това, то е резултата от върховната Божия промисъл и от Божията намеса, така, както четем това в посланието на Яков 1:18 : „Той ни роди по своя воля“ ; и най-сетне, това качество почива върху вечния и божествен принцип на възкресението.
И как ли би могло да бъде друго яче ? Тялото на Авраам беше „мъртво“, така че, тук, както и навсякъде, основното качество на сина не може да съществува освен чрез могъществото на възкресението. Неговата природа е мъртва и не би могла нито да роди, нито да зачене каквото и да било за Бога.
Наследството в цялата си шир и великолепие се разгръщаше пред Авраамовите очи, но къде беше самият наследник ? Тялото на Авраам, както и гръдта на Сара бяха „мъртви“, но Всевишният Господ е Богът на възкресението. Ето защо, едно „мъртво“ тяло е точно онова, което Му е необходимо, за да въздействува върху му. Ако ли природата не беше мъртва, щеше да се наложи Богу да я умъртви, преди да може да изяви цялото Си могъщество. И една сцена на смъртта, от която са прокудени всичките напразни и горделиви човешки претенции, е най-подобаващият театър за живия Бог. Ето защо, Всевишният Господ рече на Авраам : „Погледни към небето и изброй звездите, ако можеш ги изброи. И му рече : толкова ще бъдат твоите потомци !“ (15:5). Когато душата съзерцава Бога на възкресението, няма граници за благословиите, които са `и отправени. Защото няма нищо невъзможно за Този, който може да дава живота и смъртта.
„Авраам повярва на Господа и това му се вмени в оправдание“ (15:6 ; Римляни 4:3). Вменяването на оправдание, направено тук за Авраам, почива върху вярата на последния в Бога като Този, който съживява мъртвите. В този си вид, именно, Бог се разкрива на този свят, в който властвува смъртта. Душата, която вярва в Него като такъв, бива оправдана пред Него. Човек, поради самият този факт, се намира неизбежно изключен като сътрудник, защото — какво може да стори той върху сцената на смъртта ? Ще възкреси ли мъртвите ? Ще отвори ли дверите на гробниците ? Ще съумее ли да се изтръгне от могъществото на смъртта и да прекрачи, жив и свободен, границите на тъмната `и обител ? Не, разбира се, и следователно, той не е в състояние да въздаде справедливост, нито да се утвърди в синовна връзка.
„Бог не е Бог на мъртъвците, но на живите“ (Марко 12:27). Ето защо, докато човек се намира под могъществото на смъртта и под властта на греха, той не ще познае синовната връзка, нито вменяването на оправдание. Бог единствен може да повери на човека осиновяването на деца, както и единственно Той може да вмени оправдание. Тези две неща са свързани с вярата в Него като Този, който възкреси Христос измежду мъртвите.
В този именно вид и Посланието до Римляните ни представя в Глава 4-та вярата на Авраам, в която Глава се казва : „Не само за него беше писано, че това му се вменяваше, но така също и за нас, на които ще бъде зачетено, на нас, които вярваме в Този, който възкреси измежду мъртвите ИСУС, нашият Господ“ (Римляни 4:23-24).
Бог на възкресението ни е представен „на нас също“ и като обект на вярата, а нашата вяра в Него — като единствено основание за нашто оправдание. Ако, след като беше вдигнал очи към осеяния с безброй звезди небесен свод, Авраам след това ги беше отправил към своето вече амортизирано тяло, никога той не би могъл да схване, нито да осмисли идеята за едно толкова многобройно, като звездите, потомство.
Но не за собственото му тяло го бе грижа Авраам, а за могъществото на възкръсналия Бог. И понеже от именно това могъщество трябваше да се породи обещаното потомство, звездите върху небесния свод и пясъкът върху морското крайбрежие бяха само блед образ на онова, що можеше да даде представа за неговия ефект.
По същият начин, ако грешникът който чува добрата новина на Благовестието, можеше да види със собствените си очи чистата светлина на Божието присъствие и после ги обърне към неизследваните дълбини на собствената си грешна природа, той би могъл с основание да се провикне : Как бих могъл да застана някога пред Божието лице ? Как бих могъл да бъда в състояние някога да обитавам сред тази светлина ? Но ако в себе си грешникът не съзира абсолютно никакви възможности, то Бог, да бъде благословено името Му, и отвръща на всичките му нужди посредством Онзи, който слезе от лоното на Отца на кръста и после в гроба, и след това бе въздигнат на трона, изпълвайки така чрез личността и делото Си цялото пространство, разделящо тези две крайни точки. В това пространство няма нищо по-високо от лоното на Отца, — вечната обител на Сина, — и нищо по-ниско от кръста и гроба. Но (каква прекрасна истина !) — ние откриваме Христа и в лоното на Отца, и в гроба. Той се спуска в смъртта, за да остави зад Себе си цялата тежест на греховете и на несправедливостите на Своя народ, посочвайки в гроба краят на всичко що е човешко, краят на греха, последният предел на дяволската мощ. Исусовият гроб е краят на всичко. Но възкресението, извеждащо ни извън пределите на този край, представлява онази непоклатима основа, върху която завинаги почива славата Божия, а и човешкото щастие. Щом взорът на вярата се отправи към възкръсналия Христос, той открива в Него един триумфален отговор относно всичко, което засяга греха, съда, смъртта и гроба. Този, който божетвенно ги победи тях всичките, възкръсна измежду мъртвите и седна отдясно на Величието в небесата, и още повече, Духът на Този, който възсръсна и се прослави, превръща вярващия в син. Вярващият излиза съживен, както е писано, от Христовия гроб : „И вас, които бяхте мъртви чрез прегрешенията си и необрязаното си плътско естество, вас съживи с Него, като прости всичките ни прегрешения“ (Колосяни 2:13).
Виждаме следователно, че основното качество на сина, основаващо се на възкресението, е свързано с оправданието, със справедливостта и с цялостното освобождаване на всичко онова, което по един или по друг начин можеше да е против нас. Бог не можеше да ни допусне пред лицето Си докато бивахме обитавани от греха ; Той не можеше да понесе и най-малкото петънце от греховност върху своите чеда. Бащата на блудния син не можеше да допусне детето му да седне на неговата трапеза в чуждестранните му дрипи. Той можеше да го посрещне, да го прегърне и целуне в тези му дрипи. Това беше постъпка, достойна за благодатта, която чудесно характеризира тази благодат. Но за него беше невъзможно да допусне сина си на масата в такива дрипи. Благодатта, която застави бащата да посрещне блудното си чедо, властвува посредством справедливостта (Римляни 5:21), която доведе блудния син в бащиния му дом. Ако бащата бе чакал синът сам да си достави дреха, с която да се облече, това вече не би било благодатта, а така също нямаше да бъде справедливо да го въведе в къщата си, облечен в такива дрипи. Но когато бащата излиза, за да посрещне блудния си син и го прегръща, благодтта и справедливостта (Псалм 85:10) едновременно заблестяват в целия си блясък и цялата хубост, които са свойствени на всяка от тях. Въпреки това, те не дават на сина място на бащината му трапеза, преди този син да се е преоблякъл, та да е по-достоен за високото му и щастливо положение. Бог в Христос слезе до най-ниското стъпало на моралното човешко състояние, за да може, чрез Неговото принизяване, да издигне човека на най-високото стъпало на щастието, в общение със Себе Си.
От всичко това можем да заключим, че нашето основно положение на сина, с цялата му слава и привилегиите, произтичащи от него, ни най-малко не се дължи на нас. Ние не допринасяме с нищо в повече от немощното тяло на Авраам и сухата гръд на Сара за едно многобройно като звездите по небето и като пясъка покрай морското крайбрежие потомство. Всичкото това е дело Божие. „Бог Отец“ създаде мисълта ; „Синът“ положи основите `и, и „Светият Дух“ въздигна сградата `и. И върху тази именно сграда се появява надписът : „Чрез благодат, чрез вяра, без делата на закона“ (Римляни 3:28 ; Ефесяни 2:8).
Но славата, която ни занимава, ни представя и един много интересен сюжет, а именно : качеството на наследник. Когато въпросът за синовността и справедливостта е напълно решен, божествено и безусловно, Господ Бог казва на Авраам : „Аз съм Господ, Който те изведох от Ур Халдейски, за да ти дам да владееш тази земя“ (15:7). Тук се поставя и разглежда важният въпрос за наследството, както и този за особения път, който избраните наследници имат да извървят, преди да получат обещаното наследство. „И ако сме чада, то сме и наследници, наследници на Бога и сънаследници с Христа, та ако страдаме с Него, да се и прославяме заедно с Него“ (Римляни 8:17). Пътят водещ в царството, минава през страданието, горестта и терзанието. Но благодарение на Бога, с помощта на вярата можем да речем : „Сегашните временни страдания не заслужават да бъдат сравнени със славата, която ще ни се открие“ (Римляни 8:18). И още : „Защото вашата привременна лека скръб произвежда все повече и повече една вечно тежаща слава за нас“ (2 Коринтяни 4:17). И най-сетне : „Нека се хвалим и в скърбите си, като знаем, че скръбта поражда търпение, търпението поражда опита, а опитът поражда надеждата“ (Римляни 5:3, 4).
За нас е голяма чест и привилегия това, че ни е дадено да пием от чашата на Блаженния ни Повелител и че можем да се кръщаваме с Неговото кръщение, да изминем, в едно голямо общение с Него, пътя, който води право към нашето славно наследство. Наследникът и сънаследниците достигат до това наследство, извървявайки пътеката на страданието.
Но да си припомним, че страданията, които наследниците споделят, нямат никакъв наказателен характер. На тях няма да им се наложи да страдат под бремето на безкрайната справедливост заради греха. Това страдание, Христос — святата жертва, изцяло го преживя и изчерпа върху кръста заради нас, тогава, когато сведе святата Си глава под ударите на Божествената спрведливост. „Защото и Христос пострада веднъж за греховете, праведният за неправедните, за да ни доведе при Бога, бидейки умъртвен по плът, а оживотворен по Дух“ (1 Петър 3:18). Това „веднъж“ се извърши върху кръста, и никъде другаде. Никога преди това не беше страдал заради греха и заради него никога няма да страда отново. „На дело в края на вековете се яви веднъж да отмахне греха, като принесе Себе си в жертва“ (Евреи 9:26). „Христос … принесен веднъж“ (Евреи 9:28).
Може да се гледа на страдащия Христос по два начина : най- напред — като поразен от Всевишния Бог (Исаия 53:4-5) ; после, като отхвърлен от хората (Исаия 53:3). В първият аспект Той страда сам ; във втория — ние имаме привилегията и честта да сме Му съпричастни. Христос страда сам самичък, защото кой ли друг можее да страда заедно с Него ? Той сам понесе Божия гняв. Сам слезна „в дол, където тече непресъхващ поток и в който никой не оре, нито сее“ (Второзаконие 21:4). Там веднъж завинаги уреди въпроса за нашите грехове. Тук, заради Христовите страдания, ние оставаме вечни длъжници. Но по никакъв начин ние никога не сме имали участие в тези страдания. Христос се пребори и спечели съвсем сам тази победа. Но паят, Той дели с нас. Бе сам в рова на разрухата и в тинестото блато (Псалм 40:2). Но веднъж стъпил върху вечната скала на възкресението, Той ни присъединява към Себе си. Той бе сам, когато извика върху кръста (Марко 15:37). Но имаше спътници, когато пя „една нова хвалебствена песен на нашия Бог“ (Псалм 40:2, 3).
Въпросът сега е да знаем, дали ще откажем да страдаме с Него от страна на хората, след като Той страда за нас от страна на Бога. Че въпросът се поставя именно така, в известен смисъл е очевидно, поради постоянната употреба от страна на Светия Дух на думата „ако“ във връзка с този сюжет. „Ако въпреки това ние страдаме с Него“ (Римляни 8:17) ; „ако страдаме ще царуваме“ (2 Тимотей 2:12). Въпрос няма, когато става дума за синовното качество ; ние не се издигаме до високото положене на синове, посредством страданието, но посредством живителната мощ на Светия Дух, базираща се върху извършеното от Христос дело, според вечната Божия промисъл. Нищо не може да накърни това положение. Ние не ставаме членове на семейството посредством страданието, а и Павел не твърди подобно нещо пред Солунците, но : „За да се удостоите за Божието царство, за което и страдахте“ (2 Солунци 1:5). Солунците вече се числяха към семейството, но бяха определени и за царството, а именно през страданието преминава пътят, водещ към него. Освен това, степента на страданието им за царството, трябваше да се съотнася със степента на тяхната преданност и съгласие към Повелителя. Колкото повече Му приличаме, толкова повече ще страдаме с Него ; и колкото по-дълбоко бъде общението ни с Него в страданието, толкова и по-дълбоко ще бъде общението ни с Него в славата. Има известна разлика между дома на Отца и царството на Сина. В първият случай се касае за едно поверено положение ; във втория се касае до способности. Всичките ми деца могат да седят около масата ми ; но радостта им да общуват и да разговарят с мене ще зависи от техните способности. Едно от тях може да седи на коленете ми, радвайки се от синовната си връзка с мене, без обаче да бъде в състояние да схване макар и една от моите думи. Друго едно ще докаже, може би, изключителната си интелигентност по време на разговора, без обачче да бъде в никакъв случай по-малко щастливо от първото дете, което държа на коленете си. Но ако въпросът се касае до подчинението на децата ми спрямо мене, или до публичната им идентификация с мен, то това, очевидно, е нещо съвсем друго. Сравнението, към което прибягнах, е само един блед образ, служещ за да подчертая двояката идея за способностите в Царството на Сина и до повереното положение в дома на Отца.
Да си спомним обаче, че да страдаме с Христос, в никакъв случай не представлява едно робско бреме, но е по-скоро привилегия и наша доброволн преданност ; не е железен закон, но благотворно облагодетелствуване. „Относно Христа вам е дадено не само да вярвате в Него, но и да страдате за Него“ (Филипяни 1:29). При това, добре известно е, че истинската тайна на страданието за Христос се състои в това, че нашата обич е съсредоточена върху Него. И колкото повече обичаме Христос, толкова по-близко ще стоиме до Него. И колкото по-близко стоиме до Него, толкова по- преданно ще Му подражаваме и толкова повече ще страдаме с Него. Следователно, всичко произтича от любовта ни към Христос. Изначална истина е, че „ние Го обичаме, защото Той пръв ни обикна“ (1 Йоан 4:19). Нека пазим, относно този пункт, както и относно всички останали, един легалистичен дух ; нека никой не си въобразява, че страда за Христос под бремето на легализма. Уви ! с основание можем да се опасяваме, че подобен човек не би познал Христа, нито благословеното положение на син, докато не би бил облагодетелствуван от благодатта. Той бе опитал да влезе в семейството по-скоро чрез законни дела, отколкото да достигне царството по пътя на страданието.
От друга страна, нека внимаваме да не отстъпим пред чашата и кръщението на нашия Повелител. Нека не свикваме да се възползуваме от изгодите, които Неговият кръст ни носи, като същевременно отказваме да участвуваме в отхвърлянето, свързано с този именно кръст. Трябва да сме убедени, че пътят, водещ към царството, не е огряван от слънцето на един благосклонен свят, нито пък е осеян с розите на неговото щастие. Когато един християнин реализира успех в света, основателно можем да е опасяваме, че там той напредва, лишен от Христовото общение. „Ако служи някой на Мене, Мене нека последва ; и където съм Аз, там ще бъде и служителят Ми“ (Йоан 12:26). Каква бе целта на Христовото земно поприще ? Помоли ли се Той да се сдобие с влияние и с високо положение в този свят ? Не, но се отзова върху кръста, помежду двамина осъдени разбойници. „Но, ще речете, Бог и Неговата десница бяха над Него !“ — Верно, но и хората бяха там ! Тази последна истина води неминуемо до отхвърлянето ни от страна на света, ако следваме Христа. Присъединяването ни към Христос ни отваря небето, но пък светът ни отхвърля. Но ако изповядваме, че принадлежим на небето без светът да ни е отхвърлил, това доказва, че има фалш в позицията, която сме заели. Ако днес Христос се намираше на земята, какъв ли щеше да е Неговият път, на къде щеше да изведе и къде щеше да се свърши ? Нека Бог ни помогне да намерим отговор на тези въпроси в светлината на Неговото Слово, по-проникващо от която и да е двуостра сабя (Ефесяни 4:12) и което ни поставя, такива, каквито сме, пред лицето на Всевишния Бог. И нека Светият Дух ни направи верни на нашия отсъствуващ, разпънат и отхвърлен Повелител. Този, който напредва според Духа ще се преизпълни с Христа, и бидейки преизпълнен с Него, ще го е грижа не за страданието, но именно за Този, заради когото страда. Ако очите ни са устремени към Хрисос, страданията ще са нищо в сравнение с настоящата радост и бъдещата слава (2 Коринтяни 4:16-18).
Да спрем сега набързо върху твърде значещото видение на Авраам, за което ни се говори в последните стихове на тази глава : „По залез слънце налегна Авраама тежък сън ; и ето, обзе го ужас и голям мрак. И рече Господ на Авраама : Знай, че твоето потомство ще пребивавя в една чужда нему страна и те ще го поробят и ще ги угнетяват четиристотин години. Но Аз ще съдя народа, който ще ги пороби ; след това те ще излязат с голям имот… Щом залезе слънцето и настана мрак, ето една димящата пещ, и един огнен пламък премина между парчтата от разсечени животни“ (15:10, 12-17).
Може да се каже, че цялата история на Израел е резюмирана в тези два образа на димящата пещ и на пламъка. Първият представлява различните епохи, прези които Израелитяните бяха подлагани на изпитания и страдаха : дългото им робство в Египет, времето на заробването им от Ханаанските царе, това на пленничеството им във Вавилон, и най сетне — сегашното им разпръсване. Можем да гледаме на Израел като преминаващ през димящата пещ през всичките тези периоди (Вижте Второзаконие 4:20 ; Трета книга на Царства 8:51 ; Исай 48:10). Пламъкът, напротив, олицетворява именно тези фази от историята на Израел, в които Всевишният Бог се явява в благодат, за да помогне на своите ; такива са избавлението от Египет посредством ръката на Моисей (Изход 1 — 14) ; избавлението от властта на могъщите Ханаански царе, посредством мисията на Съдиите (Съдии 3 — 15) ; завръщането от Вавилон според силата на декрета на Кир (Ездра 1), и най-сетне, окончателното освобождение на народа, когато Христос ще се появи в Славата Си (Захария 14). До наследството не се достига освен през димящата пещ. И колкото по-гъст е дима на тази пещ, толкова по-силен ще бъде „пламъкът“ или „лампата“ на спасението от Бога.
Приложението на този принцип, в неговата цялост, не се свежда само до Богоизбрания народ, но той засяга всеки един от тези, които го съставляват. Всички онези, които някога са достигнали до завидна позиция, са преминали през димящата пещ, преди да могат да се възползуват от „пламъка“ или от „лампата“. „Ужас и пълен мрак“ обзеха духа на Авраам ; Яков трябваше да понесе двадесет години непосилен труд в Лаванската къща (31:41) ; Йосиф намери димящата пещ на скръбта в затворите на Египет (39:20) ; Моисей прекара четиридесет години в пустинята (Деяния 7:36). Писанието ни разкрива приложението на тиз принцип по отношение на дяконите (или „служителите“) и на владиците (или „надзорниците“). Нека „служителите“ бъдат първоначално подложени на изпитание, и след това да „служат“, след като бъдат счетени за „безупречни“ (1 Тимотей 3:10). Нека надзорникът „да не бъде новак във вярата, за да се не възгордее и падне под същото осъждане ведно с дявола (1 Тимотей 3:6). Да сме Божие чедо е едно нещо, да бъдем Христови служители е нещо съвсем друго и твърде различно. Ако оставя детето в градината си, то ще стори там повече пакости, отколкото добрини. Защо ? Дали защото не е достатъчно обичано ? Не, но защото не е още един опитен служител. В това се състои цялата разлика. Връзката и службата са две напълно различни неща, не защото всякое Божие чедо няма нещо, което трябва да върши, нещо, което да изстрада, да научи, но си остава вярно, че обществената дейност и вътрешната дисциплина са интимно свързани в Божията промисъл. Необходимо е този, който често се явява пред публиката, да се показва скромен, да съди зряло, да е преизпълнен с дух на подчинение и унижение, със скършена воля, с благ говор, които са хубавите и сигурни резултати на вътрешната дисциплина спрямо Бога. Изобщо, ще видим, че тези, които застават най-отпред на сцената, без да притежават в по-голяма или в по-малка степен моралните качества за които става дума, се провалят рано или късно.
Господи Исусе, дръж немощните Си служители близко до Себе Си, върху дланта Си !
Тук виждаме как недоверието завладява Авраамовия ум, отвръщайки го още веднъж и за неизвестно време от пътя на щастливото и простичко доверие към Бога. „И рече Сара на Авраама : Ето, виждаш че Господ не пожела да мога да имам деца“ (16:2). Тези нейни думи изразяват нетърпението, присъщо на недоверчивостта. Авраам трябваше да ги приеме като такива и търпеливо да изчака от Господа изпълнението на обещанието Му. Но бедното ни природно сърце предпочита всичко останало пред изчакването. То ще си послужи със заобикалки, с някакъв план, по-скоро ще прибегне до нещо странично, отколкото да търпи подобно тежащо му състояние. Да вярваш на дадено обещание или търпеливо да очакваш сбъдването му са две напълно различни неща. В детското поведение намираме многобройни примери за това. Когато обещаем нещо на някое от децата ни, на него и на ум не му минава да се усъмни в думите ни. Въпреки това, ето че го виждаме силно развълнувано и нетърпеливо да очаква да види как и кога ще изпълним обещанието си. Но детското поведение всъщност е огледало, в което и най-мъдрият може да съзерцава собствения си образ. В Глава 15 Авраам засвидетелствува своята вяра. Обаче, в Глава 16 показва, че му липсва търпение. По такъв начин по-добре разбираме смисълът и хубостта на прочетеното в Глава 6-та на Посланието към Евреите : „Да не бъдете лениви, но да подражавате ония, които чрез вяра и постоянство наследяват обещаните благословения (6:12). Бог дава обещание и вярата е уверена и вярва в това обещание ; — надеждата изпреварва обещанието и търпението спокойно изчаква изпълнението му.
В търговията има това, което се нарича „сегашна стойност“ на дадена полица или запис ; същото важи и в областта на вярата. Тук съществува също така една сегашна стойност на Божиите обещания, и мярката, която регулира тази стойност, е познанието на Бога придобито посредством опита, което вече е залегнало в сърцето ни : защото от нашето познание за Бога ще зависи преценката, която ще направиме на Неговите обещания. Освен това, покорната и търпелива душа намира пълно и богато възнаграждение, уповавайки се по този начин Богу за изпълнението на всичко, което е обещал.
Що се отнася до Сара, реченото от нея към Авраам се свежда до следното : „Господ ме пропусна ; може би египетската ми робиня ще ми послужи“. Всичко, с изключение на Бога, е подходящо за недоверчивото сърце. Често биваме странно изненадани, виждайки към какви нищожни неща може да се привърже вярващият, загубил веднаж чувството си за Божието присъствие и забравил, че Неговата вярност никога не чезне и че Той едничък е достатъчен за всичко. Така душата загубва спокойното си разположение и онова равновесие, което е така необходимо за вярното свидетелство на всеки, който напредва движен от вярата ; също както света и тя прибягва до всякакви похвати, за да достигне целта си. Тя нарича това : „прибягване до похвална употреба на средствата“.
Но да се изтръгнем от абсолютната си зависимост от Бога е нещо горчиво и чиито последствия биват винаги пагубни. Ако Сара беше казала : „Природата ми погоди лош номер, но Бог е моето упование“, всичко щеше да е съвсем различно. Тя щеше да остане на твърда почва, защото, в действителност, именно природата `и беше погодила този номер. Но това се отнасяше до природата в една от формите `и ; и Сара, която още не беше се научила да отвръща погледа си от природата под всичките `и форми, реши да опита и една друга. Според Божията преценка, както и тази на вярата, природата на Агар не бе по-добра от тази на Сара : природата, било тя стара или млада, е една и съща в Божиите очи, и от там, в очите на вярата. Но тази истина не означава нищо за нас докато, посредством опита, Бог не се е превърнал в център на нашето съществувание. От момента, в който отвърнем очи от този славен Бог, ставаме способни да се отдадем на най-долните изобретения на недоверчивостта ; докато не се опрем всецяло на живия Бог, единственно верен и мъдър, ние не можем да се откажем от всичко онова, което иде от създанието. Не че презираме инструментите, с които Бог си служи : това би означавало равнодушие, а не вяра. Вярата отдава значение на инсрумента не заради него самия, а поради онзи, който го употребява ; докато недоверчивостта не вижда нищо друго, освен инструмента и счита, че успехът зависи единствено от привидната сила на този инструмент, вместо да съди според всемогъщигте способности на този, който с благодат си служи с него. Саул, гледайки Давид и после Филистимеца, каза на първия : Ти няма да можеш да се опълчиш срещу този Филистимец и да се бориш срещу него, защото си все още само един младеж (1 Царе 17:33). Но за Давид не е важно дали той ще може да победи Филистимеца, а дали Господ е способен да го стори.
Пътят на вярата е твърде прост, но съвсем тесен. Вярата нито обожествява, нито презира средствата. Тя ги оценява според това, доколко Бог е този, който реално си служи с тях, не повече. Но има много голяма разлика между Божията употреба на създанието, за да ми служи, и употреба му от страна на човеката, за да изключи от него Бога ; в това отношение често биваме не дотам внимателни. Бог си послужи с гарваните, за да нахрани Илия(3 Царе 17:6)., но Илия не си послужи с тях, за да изключи Бога. Когато сърцето е наистина презипълнено с бога, него не го е грижа за средствата. То се уповава Богу със сладката увереност, че независимо от средствата, с които Бог ще си послужи, Той ще благослови, ще помогне, ще се погрижи за необходимото.
Но в случая, който ни занимава, е ясно, че Агар не беше инструмент, използуван от Бога за изпълнение на обещанието, което беше Той дал на Авраам. Бог му бе обещал син, но не бе рекъл, че този син ще му бъде роден от Агар, и от библейският разказ научаваме, че и Авраам, и Сара, само увеличиха мъката си, служейки си с Агар, защото последната „разбрала че заченала, презря господарката си“ (16:4). И това беше само началото на всичките ония огорчения, които последваха от прибързаното им решение да си послужат с човешки средства. Сариното достойнство бе потъпкано от една египетска робиня, защото Агар, като разбра безсилното състояние на господрката си, я презря. В действителност, човек не може да запази достойнството и авторитета си, ако се постави в зависимо положение. Никой не е по-независим от заобикалящите го неща освен този, който напредва, движен от вярата си и който се уповава единствено на Бога. Но щом Божието чедо се превърне в длъжник на природата или света, то загубва достойнството, произтичащо от положението му и не закъснява да почувствува тази загуба. Ние дори не можем да осъзнаем напълно загубата, която неминуемо произтича и от най-незначителното отклонение от пътя на вярата. Всички, които следват този път, неминуемо ще срещнат изпитания и труд, но те могат да бъдат сигурни, че ще бъдат повече от възмездени посредством радостта и щастието, които ще се превърнат в тяхна полагаема се част, докато пък онези, които се отклоняват от този път, ще срещнат много по-тежки изпитания и то, без да имат никаква компенсация.
„И рече Сара на Авраам : за обидата ми, ти си виновен“ (или : „Нанесената ми обида касае тебе“ ; 16:5). Докато нямахме, често бивахме склонни да виним за това някого другиго. Но Сара само събираше горчивите плодове на своето предложение. Въпреки това тя рече на Авраам : „Нанесената ми обида касае тебе“. После, със съгласието му, потърси да се избави от изпитанието, навлечено `и от нетърпението `и. „И Авраам каза на Сара : Ето, твоята слугиня е в ръцете ти, прави с нея каквото щеш. И Сара взе да я притеснява, и тя побягна от нея“ (16:6). Но това не е разрешение ; не е толкова просто да се избавим от „слугинята“, като я малтретираме. Когато сторим грешки и трябва да понесем последствията им, ние не можем да им се изплъзнем посредством гордост и бруталност. Често пъти си служим с тях, но от това само утежняваме злото. Когато сгрешим, по-добре е да се смирим, да изповядаме грешката си и да помолиме Бога за избавление. Но нищо такова не виждаме в поведението на Сара. Тъкмо напротив, тя не си дава никаква сметка, че е постъпила зле. И вместо да се уповава Богу за избавление, тя търси да се избави самичка, със свои собствени средства. Но всичките усилия, които правим, за да поправиме грешките си преди да сме се изповядали напълно, само правят пътя ни още по-труден. Ето защо Бог пожела Агар да се завърни при господаркато си и да роди син, който съвсем не беше обещания син, но едно изпитание за Авраам и за неговия дом, както ще видиме това по-нататък.
Всичко това трябва да бъде разглеждано от една двойна гледна точка : на първо място — като проявление на един практичен принцип от първостепенна важност ; после — от гледна точка на доктрината. Най-напред научаваме, че когато, поради недоверието обитаващо сърцата ни, сме направили грешка, не бихме могли нито веднага, нито чрез хитруванията ни, да поправим тази грешка. Трябва да оставим нещата да следват собствения си ход : „Каквото посее човек, това и ще пожъне. Защото, който сее за плътта си, от плътта си ще пожъне тление, а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот“ (Галатяни 6:7,8). Този непроменлив принцип ще срещнем навсякъде в Писанието, както и в историята на събствения си живот. Бог опрощава греха и възстановява и укрепва душата, но ние сме длъжни да пожънем това, което сме посели. На Авраам и на Сара им се наложи в продължение на много години да понасят присъствието на слугинята и на нейния син, и те не можеха да се освободят от тях, освен според както Бог го пожела (Гл. 21). Когато се уповаваме изцяло на Бога, намирам една особена благословия. Ако Авраам и Сара бяха постъпили по същия начин, в случая който ни занимава, те никога нямаше да бъдат измъчвани от присъствието на слугинята и на нейния син. Но тъй като си послужиха с природни средства, наложи им се да понесат последствията. Често, уви ! ние наподобяваме на „необуздано говедо“, докато бихме намерили щастието си в подчинението на душата си, като я накараме да замлъкне подобно на току-що отбито от майка си детенце (Псалм 131:2). Необузданото говедо ни напомня оногова, който отчаяно се бори и съпротивлява против игото на обстоятелствата, превръщайки го, посредством усилията, които полага, за да го отхвърли, в още по-непоносимо иго. Отбитото детенце наподобява онзи, който смирено свежда главата си пред сполетяващото го, и това прави участта му още по-приятна, поради всецялото подчинение на разума му.
После, от гледна точка на доктрината, ни е позволено да считаме Агар и сина `и като фигури от завета на делата, и на всички онези, които родени от нея, трябва робски да се подчиняват. „Защото е писано, че Авраам имаше двама сина, един от слугинята, и един от свободната ; но тоя, който бе от слугинята, се роди по плът, а оня, който бе от свободната — по обещание. И това е иносказание, защото тия жени представляват два завета, единият от Синайската планина, който ражда деца за робство, и той е Агар…“ (Галатяни 4:22-24). В този важен пасаж, плътта се намира в контраст спрямо обещанието, и по този начин научаваме каква е Божията мисъл не само по отношение на значението на думата плът, но още и по отношение усилието на Авраам да се сдобие с обещаната му челяд посредством Агар, вместо да се уповава на Божието обещание. Двата завета са олицетворени от Агар и от Сара и са диаметрално противопоставени един на друг. „Едната роди за робство“, което повдигаше въпроса за способността на човека „да прави“ и „да не прави“ и правейки живота му да зависи изцяло от тази способност : „Извършилият тези неща, ще живее чрез тях“ (Галат. 3:12). Това е заветът на Агар. Но заветът на Сара разкрива Бога като Бог на обещанието, обещание, независещо ни най-малко от човека и основаващо се върху Божията доброжелателност и власт да го изпълни. Към своите обещания Бог не добавя никакво „ако“. Той ги изпълнява безусловно и е решен да ги изпълни. Вярата ни се уповава върху Му с напълно свободно сърце. Никакво природно усилие не е необходимо за изпълнението на Божиите обещания : именно по отношение на това Авраам и Сара се провалиха. Те сами се опитаха да постигнат една определена цел, въпреки че достигането `и им бе абсолютно осигурено от Божието обещание. Така, прочее, постъпва недоверието. В своята трескава дейност то повдига облаци, които обгръщат душата и пречат щото лъчите на Божията Слава да я осенят. „И не извърши там много велики дела поради недоверието им“ (Матей 13:58). Един от отличителните белези на вярата е, че тя винаги оставя Богу свободно поле за проявлението Му ; в действителност, когато Бог се изявява, мястото подобаващо на човека е онова на щастливия обожател.
Грешката, в която Галатяните бяха допуснали да се увлекат, се състоеше в това, че те се бяха опитали да добавят нещо произтичащо „от природата“, към онова, което Христос вече бе извършил на кръста. Евангелието, което Павел им беше съобщил и което Галатяните бяха приели, бе простото представяне на Божията благодат, която е абсолютна, безрезервна и безусловна. „Исус Христос е бил ясно очертан като разпънат“ (Галатяни 3:1). Това не бе просто едно Божие обещание, но такова обещание, което беше изпълнено божествено и славно. Разпънатият Христос уреждаше всичко, касаещо Божиите права и човешките нужди. Но фалшивите доктори оборваха, или се мъчеха да оборят цялото Христово Евангелие, казвайки : „Ако не сте обрязани според Моисеевия обряд, не можете се спаси“ (Деяния 15:1). И така, според самото заявление на Апостола, те действително правеха Божията благодат невалидна, и Христос напразно умираше (Галатяни 2:21).
Христос е или изцяло Спасител или изобщо не е никакъв Спасител. Щом някой рече : „Ако вие не сте това или онова, вие няма да бъдете спасени“, то той преобръща изцяло смисъла на Христовото благовестие, благовестие представящо ми Бог, слизащ до мене, такъв, какъвто съм — виновен грешник, клетник и заблуден поради собествената ми грешка, и освен това, носещо ми едно пълно опрощение на всичките ми грехове и цялостно освобождение от състоянието на погубление, въз основа на делото, изпълнено от Него Самия на кръста. Ето защо, ако някой каже : „Трябва вие да сте това или онова, за да бъдете спасени“, то той лишава кръста от цялата му слава и ни отнема нашия мир, защото ако спасението зависи от това, което представляваме, или от извършваното на нещо определено, ние неминуемо ще бъдем загубени. Но нека Бог бъде благословен, това съвсем не е така. Великият основен принцип на Еванелието е, че Бог е Всичко, а човек е Нищо : то не е някаква смес от Бог и човек ; всичко е Бог. Мирът, който носи Евангелието не почива отчасти върху делото на Христос, и отчасти върху човешките дела, но единствено и изключително върху Христовото дело, защото това дело е съвършенно, завинаги съвършенно, и превръщащо в съвършенни всички ония, които му отдават доверието си.
Под закона, Бог донякъде можеше да бъде спокоен, за да види какво можеше да извърши човека : докато в Евангелието виждаме Бога в действие, и човекът, призван да остане в покой, за да види Божието избавление (Втора книга Паралипоменон 20:17). Бидейки това така, Апостолът не се поколебава да каже на Галатяните : „Вие прекъснахте връзките си с Христос, вие всички, които се оправдавате чрез закона, сте се отлъчили от Христа, отпаднали сте от благодатта“ (Галатяни 5:4). Ако човек има някаква рола в делото на спасението, Бог е изключен от него ; ако Бог е изключен, спасението е невъзможно, защото на човек му е невъзможно да извърши спасение посредством този, което сочи, че той е едно загубено създание ; ако, следователно, спасението е въпрос на благодат, трябва всичко да е благодат. Не е възможно наполовин да е закон и наполовин благодат : двата завета всецяло се различават. Това са Сара и Агар : ако това е Агар, Бог остава изключен, и така е от начало до край. Законът касае човека ; подлага го на изпитание, показва каква е действителната му стойност, разкрива, че той е пропаднал, поставя го и го държи под проклятието толкова дълго, колкото си има работа с него, т.е. — докато е жив. „Законът владее над човека само докато човек е жив“ (Римляни 7:1), но когато умре, авторитетът на закона се прекъсва по необходимост по това, що го касае (вижте Римляни 7:1,6 ; Галатяни 2:19 ; Колосяни 2:20 ; 3:3), въпреки че запазва авторитета си в цялата му сила, за да проклина всеки жив човек.
Евангелието, напротив, твърдейки че човек е загубен, пропаднал, мъртав — разкрива Бог такъв, какъвто е — като Спасител на онези, които са загубени ; като Този, който прощава на виновните, който съживява мъртвите, то не ни представя Бог изискващ каквото и да било произлизащо от човека (защото — какво може да се очаква от човек умрял, провален ?), но като изявяващ свободната си, възвишена благодат.
Разликата между двата завета — на закона и на благодатта, е следователно огромна, и дава възможност да се почувствува невероятната сила в езика на Апостола от посланието му до Галатяните : „Учудвам се“ (1:6) ; — „Кой ви омагьоса ?“ (3:1) — „Боя се за вас !“ (4:11), — „Разтревожен съм за вас“ (4:20), — „Бих искал тези, които внасят в душите ви смут, сами да се поразят !“ (5:12). — Такъв е езикът на Светия Дух, който знае стойността на цялостния Христос, на цялостното спасение и който знае колко познаването и на двете е необходимо на загубения грешник. Този език не откриваме в никое друго послание, дори и в това до Коринтяните, въпреки че и между последните съществуваха безредици от най-груб вид, заслужаващи да бдат порицани. Всяка грешка и всяка заблуда на човека могат да бъдат поправени чрез въвеждането на Божията благодат. Но Галатяните, както и Авраам в тази глава, се отвръщаха от Бога, обръщайки се към плътта. Какво лекарство може да се измисли за подобен случай ? Как да се поправи грешката, която се състои в изоставянето на единственото нещо, което може да поправи всичко ? Да изпаднем от благодатта означава да се подложим под закона, от който можем да получим единствено „проклятието“.
Тази глава ни показва как Бог поправя Авраамовата грешка. „Авраам беше на деветдесет и девет години, и Господ се яви на Авраама и му рече : Аз съм Бог всемогъщий, ходи пред мене и бъди непорочен“ (17:1 ; виж приложението в края на книгата). Този пасаж има едно многообхватно значение. Явно е, че когато Авраам прие похвата на Сара, то той не вървеше пред лицето на Всемогъщия Бог. Единствено вярата ни позволява да живеем свободно пред лицето на Всемогъщия ; недоверието пък винаги въвежда, повече или по-малко „аз“-а, обстоятелството, второстепенните причини и разни други подобни неща, и така ни лишава от тази радост и мир, от тази ведрост и свята независимост, които са участта на онзи, който се опира върху ръката на Всемогъщия. Да размислим добре за това : Бог не е за душите ни постоянна реалност, която би трябвало да бъде или би била за нас, ако имахме една по-проста вяра и една по-цялостна зависимост от Него.
„Ходи пред Мене“. Истинската сила се състои в ходенето пред лицето на Силния Бог ; за целта сърцето не трябва да бъде заето с нищо друго, освен със Самия Бог. Ако се осланяме на създанието, ние не вървиме пред Бога, но пред създанието. От първото значение за нас е да знаем пред кого вървим и какво е онова, което преследваме. Какво имаме предвид и върху какво се уповаваме дори в този момент ? Бог изпълва ли цялото наше бъдеще ? ; хората и обстоятелствата имат ли своето значение в него ? Създанието няма ли в него никакво място ? — Единственият начин да се издигнем над света е да ходим посредством вярата, защото вярата изпълва така всецяло сцената на Бога, че за създанието и за севта не остава повече място. Ако Бог изпълва цялото пространство на моя кръгозор, всеки друг предмет изчезва от него, и тогава мога да река ведно с Псалмиста : „Само в Бога със спокойствие се уповавай, душо моя, защото в Него ми е надеждата. Само Той е моя твърдина, мое спасение, мое прибежище ; ще бъда непоколебим“ (Псалм 62:5,6). Природата говори другояче ; не че тя иска да изключи Бога изцяло, ако не е изпаднала под прякото влияние на един дързък и богохулен скептецизъм, но погледът и очакванията `и винаги ще са раздвоени.
Добре е да отбележим, че Бог не споделя повече славата си със създанието, що се отнася до подробностите от сегашното ни всекидневие на нашия живот, отколкото по отношение на онова, което касае спасението ни. От начало до край, Той трябва да бъде, в действителност, единствено Той. Не е достатъчно да зависим от Бога на думи, докато, в действителност, сърцето ни се уповава на създанието. Бог ще изложи всичко на яве, ще изпита сърцето и ще постави вярата в пещта. „Ходи пред Мене, и бъди непорочен“. Това е пътят, който води към истинската цел.
Когато, благодарение на благодатта, душата престане да се уповава на създанието, тогава и само тогава, тя е в изискваното положение, при което Бог може да действува. И когато Бог действува, всичко е наред. Той не оставя нищо недовършено : урежда по съвършен начин всичко, което касае онези, които влагат в Него доверието си. Когато висшата мъдрост, всемогъществото и безкрайната любов действуват заедно, вярващото сърце може да се радва на един сладък покой. Поне докато не бихме намерили някое твърде значително или незначително обстоятелство за „Всемогъщия Бог“, ние нямаме никакво основание да се безпокоим за каквото и да било. И това е една силна истина, която е напълно способна да постави всички, които вярват, в блаженното положение, в което намираме Авраам в тази глава. Щом Бог му рече изрично : Изостави всичко и Аз ще се погрижа за всичко, над очакванията и на най-амбициозните ти стремежи и най-съкровенните ти надежди : потомството, наследството и всичко, което произтича от него, са съвършенно и вечно осигурени според завета на Всемогъщия Бог, : тогава „Авраам падна ничком“ (17:3). Блаженна поза ! единствената, която, пред живия Бог, създателя на небето и на земята, владетел на всички неща, Всемогъщият Бог, подобава на един немощен, лишен и безполезен грешник.
„И Бог говори с него“. Само когато човек е в прахта, Бог може да му говори в благодатта Си. Позата, която Авраам заема, тук е израз на пълното снижаване пред Божието лице : той стои пред Бога, осъзнал своята немощ и нищожеството си. Това снижаване е сигурният предшественик на разкриването на Самия Бог пред душата. Именно, когато създанието заеме това положение пред Бога, Бог може да му се разкрие такъв, какъвто е, в цялата слава на Своята Същност. Той няма да отстъпи славата си другиму. Той може да се разкрие и да позволи на човека да Го боготвори, пред лицето на това разкриване. Но докато човек не заеме положението, което му подобава, Бог не може да разгърне характера си. Каква разлика в позите на Авраам в тези две глави ! В едната има природата пред себе си ; в другата — е пред лицето на Всемогъщия Бог. Там действуваше, тук — боготвори ; там се уповаваше на собствените си похвати и на Сарините ; тук се изоставя с всичко, което го засяга, неговото настояще и бъдеще, в ръцете на Бога, като Му позволява да действува в него, за него и през него. Ето защо Бог може да изрече : „Ще те направя“ ; „Ще те установя“, „Ще ти дам“ ; „Ще те благословя !“. С една дума, касае се единствено за Бога и за неговото дело и в това е истинският покой за бедното сърце, научило от малко да се познава.
Сега е въведен заветът на обрязването. Необходимо е всички членове от семейството на вярата, без никакво изключение, да носят върху тялото си печата на този завет. „Непременно да бъде обрязан и роденият в дома ти, и купеният с твои пари, и Моят завет ще бъде върху тялото ви завет постоянен. Ако необрязаният от мъжки пол, който не обреже крайната си плът, то тая душа ще се изтреби измежду народа си, защото той е нарушил завета Ми“ (17:13, 14). Глава 4-та от Посланието до Римляните ни казва, че обрязването по онова време е било „печат на справедливостта на вярата“ (17:11). „Авраам повярва на Бога и това справедливо му се зачете“. Бидейки по такъв начин считан за праведен, Бог полага „печата“ Си върху му.
Печатът, с когото сега вярващият е „печатан“, не е както някога белег върху плътта, но е „Светият Дух на обещанието, в когото сте запечатани за деня на изкуплението“ (Ефесяни 4:30). Това е основата върху вечната връзка на вярващия с Христос и с цялостното му идентифициране с Него в смъртта и във възкресението Му, както е писано (Колосяни 2:10-13) : „И вие имате пълнота в Него, който е глава на всяко началство и власт. В Него бяхте и обрязани с обрязване, не от ръка извършено, като съблякохте плътското тяло, но с обрязването, което е от Христа ; погребани с Него в кръщението, в което бидохте и възкресени с Него чрез вяра в действието на Бога, който Го възкреси измежду мъртвите. И вас, които бяхте мъртви чрез прегрешенията си и необрязаното си плътско естество, вас съживи с Него, като прости всичките ни престъпления“ (Колосяни 2:10-13). Този прекрасен пасаж ни разкрива какво представлява обрязването в действителност. Всеки вярващ е „от обрязването“ — поради своето живо присъединяване към Онзи, който чрез своя кръст завинаги премахна всичко противопоставящо се на пълното оправдание на Неговата Църква.
Върху съвестта на следовниците нямаше и най-малко петънце от грях, нито пък и какъвто и да било принцип от грях в природата им, за които Христос да не бе понесъл присъдата върху кръста. И сега вярващите се считат за мъртви ведно с Христа, за легнали ведно с Него в гроба но и възкръснали с Него след това, за станали благодарние на Него приятни ; техните грехове, неправди, простъпки, враждебнност, необрязаност — бяха изцяло заличени посредством кръста. Смъртната присъда е записана върху плътта. Но вярващият притежава един нов живот, свързан с възкръсналия в слава Христос.
В пасажа, който току-що цитирихме, научаваме от Апостола, че Църквата излиза оживяла от гроба на Христос, и освен това, че опрощението на греховете `и е цялостно и че то също изцяло е дело на Бога, както и Христовото възкресение измежду мъртвите. При това, ние знаем, че възкресението на Христос бе резултат от намесата на впчатляващото величие и на силата Божия, или от действието на мощта на силата Му. (Вижте Ефесяни 1:19). Какво енергично изразяване за изява на величието и славата на изкуплението, както и на солидната основа върху която то почива !
Какъв мир, какъв съвършен мир намират сърцето и съвестта ! Какво цялостно освобождение за уморената и натъжена душа ! Всичките ни грехове се намират погребани в Христовия гроб ; нито един, дори най-незначителният, не е останал извън него ! Бог направи това за нас. Всичко, което проникващият Му поглед можа да открие у нас, Той го положи върху Христовата глава когато Последният беше на кръста ! Това стана тогава върху този кръст, където Бог осъди Христос вместо да осъди завинаги нас, захвърляйки ни в мъките адови ! Такива са чудните плодове на прекрасната, необозрима и вечна промисъл на изкупителната любов. Ние сме „подпечатани“ не с един външен печат, но с Светия Дух. Цялата фамилия на вярващите е подпечатана с този печат. Стойността и постоянната ефикасност на Христовата кръв са такива, че светият Дух, третото Лице във вечната Троица, може да направи обител във всекиго от онези, които са `и отдали доверието си.
Какво остава за онези, на които тия неща са известни, освен да бъдат винаги „твърди, непоколебими, изобилни в делото Господне“ ? (1 Коринтяни 15:58)
О, Боже, нека това бъде така, посредством благодатта на твоя Свети Дух !
Тази глава ни предлага хубав пример за резултата, произтекъл от цял един живот, преминал в раздяла със света и в подчинение : „Ако Ме обича някой, ще пази словото Ми и Моят Отец ще го обикне и ние ще дойдем при него и ще направим жилището си в дома му“ (Йоан 14:23). Този пасаж, съпоставен с главата, която ни занимава, сочи, че качеството на обещанието на което се радва покорната душа, е абсолютно непознато за този, който живее в светското обкръжение.
Но това по никакъв начин не засяга въпроса за опрощението и оправданието. Всички вярващи са облечени в дрехите на праведни. Всички те, еднакво са оправдани и изправени пред Бога. Един и същи е животът, произлизащ от Главата, която се намира на небето, и който изпълва всички членове върху земята. Тази важна доктрина, досега многократно разглеждана в предишните страници, е изложена по възможно най-ясен начин в Писанието. Но ще трябва да си припомним, че оправданието и плодовете на оправданието, са две напълно различни неща. Да си дете е едно нещо, да си послушно дете - е друго нещо. А който и да е баща обича своето послушно дете и ще направи от него съхранител на своите мисли и планове. Не е ли същото и с нашия небесен Отец ? Думите на нашия Господ (Йоан 14:23 и 24) правят този въпрос неподлежащ на съмнение, и освен това показват, че ако и да претендираш, че обичаш Христос, а не пазиш Неговото Слово, това не е нищо друго, освен лицемерие : „Ако Ме обича някой, ще пази Словото Ми !“ Ако, следователно, не пазим Словото Му, то това ще е очевидното доказателство, че не напредваме с любовта на Христовото име. Нашата любов към Христос се проявява в това, че вършим онези именно неща, които Той ни е наредил, а не в това, което говорим : Господи ! Господи ! (Матей 7:21). За какво служи да речем : „Отивам там, Господи“, докато сърцето ни няма намерение да го следва ? (Сравни Матей 21:28-32).
Въпреки че Авраам е сторил някои дребни грешки, в него виждаме някой, който изобщо се отличава посредством живота си с Бога, живот възвишен, интимен, и който в онази чест от историята, върху която разсъждаваме сега, се радва на три особенни привилегии, а именно : да предложи Богу нещо, което да Му е приятно ; да бъде всецяло в общение с Бога и да се застъпи за другите пред Бог. Това са те, тези славни привилегии, които придружават едно свято живеене, един живот, преминал в раздяла със света и в подчинение. Подчинението е приятно на Всевишния Бог, защото е плод на собствената Му благодат в нашите сърца. Виждаме как единственият безгрешен човек, който някога е съществувал, радваше Отеца : многократно Бог му го засвидетелствува от небето, казвайки : „Този е възлюбеният Ми Син в когото благоволих“ (Матей 3:17).
Животът на Христос върху земята бе за небето повод за непрестанна радост. От всичките му пътища се издигаше една благоуханен тамян (Иход 30:37, 8 ; Ефесяни 5:2) насочена към небесния трон. От яслата до кръста, Той винаги вършеше онези неща, които се нравеха на Отца Му. По Неговият път нямаше нито прекъсване, нито смяна, нито издатина. Той бе единственият съвършен. В Него единствено Светият Дух можа да начертае, тук, на земятя, един съвършен път.
Когато проследяваме развоя на Свещенната история, срещаме тук - таме някоя душа, която случайно е възрадвала небето. Така, в главата, която ни занимава, виждаме чужденеца в Мамре, в шатрата му, предлагащ на Всевишния Бог онова, което може да Го задоволи : даровете са предоставено с любов и са приети с благоволение (18:4-8).
След това, виждаме Авраам, който се радва на едно интимно общение с Всевишния Бог, да се застъпва пред Него, най-напред за онова, което лично го касае (18:9-15), а после за жителите на Содом (18:22-33). Каква само подкрепа за Авраамовото сърце има в Божието обещание : „Сара ще има син !“ Обаче това обещание предизвиква само усмивката на Сара, както тя бе сторила това и със Авраама в предишната глава.
Писанието посочва два вида „смях“ ; най--напред има този смях, с който Всевишният Бог изпълва гърлото на Своя народ, когато, в момент на голямо изпитание Той му се притичва на помощ по един добре посочен начин : „Когато Господ връщаше Сионовите пленници, ние като че сънувахме : тогава устата ни се изпълни с смях и езикът ни с радостно песнопение ; тогава между народите се говореше : велико нещо извърши Господ над тях !“ (Псалм 126:1,2). След това, има и смехът, който недоверчивостта поставя в устата ни, когато Божиите обещания са твърде славни, за да се поберат в малките ни сърца, или когато външните похвати, с които Бог си служи, са твърде незначителни — според нашето схващане — за осъществяването на вликата Му промисъл.
Ние не се срамуваме от първия вид смях и не се боим да си го признаем. Синовете на Сион не се свенят да кажат : „Тогава устата ни се изпълни със смях“. Можем да се смеем от все сърце когато Всевишният Бог ни кара да се смеем. „Но Сара не си призна, а рече : не съм се смяла, защото тя се бе уплашила“ (18:15). Недоверчивостта ни превръща в подлеци и лъжци ; вярата ни вдъхва дързост и ни прави истинни ; тя ни прави способни „да се доближим доверчиво и с вярно сърце“ (Евреи 4:16 ; 10:22).
Но има и нещо повече : Бог прави от Авраам съхранител на мислите и на намеренията Му по отношение на Содом, защото въъпреки че Содом не касае пряко Авраам, последният се намира твърде близо до Бога, за да може Бог да го посвети в своите секретни намерения спрямо този град. Ако искаме да познаем Божиите намерения по отношение на настоящия лош век, необходимо е изцяло да сме се разделили от него и да не вземаме никакво участие в неговите проекти и спекулации. Колкото по-близко стоиме до Бога, толкова повече ще бъдем подчинени на Словото Му, и толкова повече ще можем да вникнем в Неговия промисъл по отношение на всичко. Не ни е необходимо да проучваме пресата, за да узнаем какво ще се случи на този свят : Писанието ни казва всичко, което е необходимо, за да знаем за това. Неговите чисти и свети страници ни позволяват да узнаем всичко, което засяга характера, развоя и съдбата на нашия свят. Ако, напротив, ние се домогваме до хората, принадлежащи на този свят, та да ни разяснят тези неща, то Сатаната навярно ще си послужи с тях, за да ни измами и да ни попречи да имаме ясен поглед върху нещата. Ако Авраам беше отишъл в Содом, за да си изясни какво ставаше там, ако се беше обърнал към някой измежду най-интелигентните шефове, за да узнае, какво той мисли в този момент за положението на Содом и за перспективите на този град в бъдещето, какво ли щеше да му отвърне този шеф ? Безсъмнено, той щеше да насочи вниманието на Авраам върху земеделските стопанства и върху архитектурните начинания на своите съграждани, както и върху огромните източници на страната. Той щеше да му посочи тълпите от продавачи и купувачи, от хора, които градят и садят, които ядат и пият, които се женят и омъжват. На тези Содомски жители дори през ум не би им минало за някакъв съд ; и ако някой би им говорил за него, от устата им би избликнал смехът на недоверчивостта. Ясно е, че не трябваше да ходи до Содом, за да узнае какъв би бил краят на този град. Не, мястото на което Авраам бе застанал пред всемогъщия Бог (19:27) бе едниственото, от което погледът му можеше да обхване цялата сцена. Оттам Авраам надвишаваше всичките ония облаци, които се бяха струпали над Содом. Там, всред ведростта и спокойствието струящи от Божието присъствие, всичко му бе станало ясно, благодарение на Божието откровение.
Как Авраам употреби знанието си за онова, що Бог му откри, и щастливото положение на което се радваше ? Какво го занимаваше в присъствието на Всевишния Бог ? Той се застъпва за другите пред Него : и тук, в тази глава от Писанието, се посочва третата привилегия, която имаше Авраам. Той имаше възможността да се застъпи за онези, които се бяха смесили с поквареното население на Содом и които бяха застрашени върху им да се стовари същата присъда, която беше надвиснала над виновния град. И както винаги става в такъв случай, Авраам се възползува по добър и свят начин от положението, което имаше пред Бога. Душата, която може да се доближи до Бога, защото е всецяло изпълнена с вяра, чието сърце и съвест са в мир, душата, уповаваща се на Бог за миналото, настоящето и бъдещето, също така може да се застъпи за другите, и тя ще го стори. Този, който е надянал цялото въоръжене на Духа (Ефесяни 6:11), може да се моли за всички „свети“ люде (Ефесяни 6:18 ; = вярващите [б. пр.]). И в какъв ли само образ не вижда той застъпничеството на нашия „велик Първосвещеник, който е преминал през небесата !“ (Евреи 4:14) ? Какъв ли само безкраен покой намираме във всичката Божия промисъл ? С какво ли само покъртително дълбоко чувство за неговото приемане не пребивава и той на небето всред славата, обкръжаваща трона на Великия Бог ? С каква ли само абсолютно мощна ефикасност той не защитава пред същия този Велик Бог за онези, които се трудят и морят всред покварата, царяща в света ? О ! Колко щастливи са онези, които биват обект на тъй всемогъщото му застъпничество ! В сигурност същевременно живеят те, щастливи ! Дано Бог ни даде да имаме сърца, преизпълнени с тези неща, сърца уголемени от личното ни общение с Бога, способни да поберат още повече от нескончаемата цялост на Неговата благодат и да разберат още по-добре, колко Той за всичко се е погрижил, и за нас, и за нашите нужди.
В този пасаж виждаме че, колкото и благословено да беше застъпничеството на Авраам, то все пак беше ограничено, защото застъпникът бе само един човек. Това застъпничество се оказа несъизмеримо по отношение на необходимостта. Авраам казва : „Само още веднаж ще река“ (18:32), после спира, сякаш се е побоял да не би да е представил пред съкровището на благодатта една твърде голяма полица, или сякаш е забравил, че платежният запис на вярата винаги е приеман в Божията банка. Не че Бог го бе ограничил — в Него изобилствуваха благодат и търпение, за да слуша молбите на скъпия Си служител, ако последният беше упорствувал в постоянството си да се застъпи поради любовта си към трима, или дори към един човек. Но в случая, самият служител е този, който не постоянствува. Уплашил се е, че ще надвиши размера на своя кредит, затова и спира да моли, и Бог спира да му дава. Но положението с нашия щастлив Застъпник е различно. За Него може да се рече : „Той може напълно да спасява . . . понеже винаги живее, за да се застъпва“ (Евреи 7:25). Дано смогнем да сме привързани към Него с всичките ни нужди, а и с всичката ни слабост и с всичките ни битки.
Преди да свърша с тази глава от Писанието, бих искал да споделя едно разсъждение, което независимо дали се счита породено пряко или непряко от нея, е във всеки случай, заслужаващо вниманието ни.
Когато проучваме Писанието, много важно е да се схване моралното ръководство на Бога спрямо света, и същевременно, особенната надежда на Църквата. Всичките пророчества на Стария Завет, и голяма част от тези в Новия, разглеждат моралното Божие ръководство на света и по такъв начин предоставят на всеки християнин един сюжет за проучване от голям интерес.
И наистина, интересно е да се знае онова, което Бог прави и ще направи по отношение на всичките нации върху земята ; да се вникне в Неговите намерения относно Тир и Вавилон, Ниневия и Йерусалим, относно Египет, Акирия и Израелската държава. Но да си припомним, че тези пророчества не съдържат особената надежда на Църквата, защото ако самото `и съществуване не се разкрива пряко в тях, как ли пък надеждите `и ще бъдат отразени от тях ? — Не защото пророчествата от Стария Завет не дават сами по себе си богата жътва от божествени и морални принципи, от които Църквата би могла да се възползува. Но нещо напълно различно е да искаш да откриеш в тези пророчества разкритието за съществуването на особената Църковна надежда. И въпреки това, голяма част от тези пророчества бяха приложени към Църквата, и по такъв начин, целият този сюжет бе дотолкова затъмнен и объркан, че мнозина надарени с обикновен разум, отстъпват пред това проучване, което е, въпреки това, пълно с поучения ; отстъпват, като подминават и онова, което е различно от него, а именно, надеждата на Църквата. Тази надежда, не е необходимо да повтаряме наново това, няма никакво отношение спрямо Божиите пътища относно нациите, но смисълът `и е да се върви към пресрещането на Господ Исус в небесата, за да сме винаги заедно с Него и да сме като Него (Виж 1 Солунци 4:13-18).
Мнозина казват, уви : „Умът ми не побира пророчествата !“ Възможно е, но сърцето ви побира ли Христа ? Ако обичате Христос, вие ще обичате също завръщането Му, дори и да сте неспособни за каквито и да било проучвания на пророчествата. На жената, която обича мъжа си, може да не `и достига интелигентност да проумява аферите му, но ако той е отсъствуващ, сърцето `и ще бъде преизпълнено с мисълта за завръщането му. Тя може и нищо да не разбира от дневника и от счетоводната му книга, но разпознава добре стъпките и гласа му. И най-неукият християнин, ако обича Господа Исуса, може да храни горещото желание да Го види, и такава е надеждата на Църквата. Апостолът можеше да каже на Солунците : „Вие сте се обърнали от идолите към Бога за да служите на живия и истински Бог и да очаквате Неговия Син от небесата“ (1 Солунци 1: 9, 10). Но, разбира се, светите от Солун, можеха и да не са имали в момента на тяхната конверсия друго, освен едно нецялостно знание за пророчеството или за специалния сюжет, който го занимава. Въпреки това, още тогава те биват поставени в пълно притежание и са обхванати от могъществото на особената надежда на Църквата, която се състои в очакване идването на Сина. Така е от първата до последната страница на Новия Завет ; там също намираме пророчества, както и моралното Божие ръководство (наставничество). Но множество пасажи ни доказват, че общата надежда на всички християни от апостолските времена, надежда проста и без спънки и препятствия, бе пришествието на Сина, завръщането на Съпруга.
Дано Светият Дух засили тази „блаженна надежда“ (Тит 2:13) в Църквата, да събере избраните и „да приготви за Господа един благоразположен подготвен народ“ (Лука 1:17).
В своята благодат Всевишният се възползува и от двата способа, за да отвърне човешкото сърце от нещата на този свят : най-напред той ни разкрива стойността и неизменността на нещата, които са горе ; впоследствие той ни кара да опознаем тщестлавието, преходността на нещата, които са тук, на земята (Колосяни 3:1, 2). Краят на Глава 12-та от Посланието до Евреите ни предлага чудесен пример за всеки от тези два метода. След като вече е изяснил тази истина, че ние сме стигнали до Сионската планина, с всички радости и всичките привилегии, свързани с нея, апостолът продължава казвайки (Евреи 12:25-27) : „Внимавайте да не отхвърлим Този, който говори, защото, ако онези не избегнаха наказанието, които отхвърлиха Този, който говореше като оракул върху земята, колко по-малко не ще го избегнем ние, ако се отвърнем от Онзи, който предупреждава от небесата и чийто глас разтърси земята ; но сега Той обеща, казвайки : „Още веднъж Аз ще разтърся не само земята, но и небето !“ Обаче, това „Още веднъж“ отбелязва и промяната в променливите неща, и тя като че ли вече е сторена, така, че тези, които са непроменливи ще да останат и съществуват“. Тогава, по-добре е да бъдем привличани от радостите на небето, отколкото да бъдем тласкани нагоре от земните мъки. Вярващият не би трябвало да чака да бъде изоставен от света, за да изостави света ; той трябва да остави земните неща чрез силата на общението с тези от небесата. Когато чрез вярата си се долавяме до Христос, не е трудно да изоставим света ; тогава, поскоро трудността ще е да останем привързани към света. Един уличен метач, станал притежател на голямо богатство, не ще продължава задълго занаята си. По същият начин, ако и ние долавяме чрез вярата си стойността и реалността на неизменните блага, които са в небесата, и частта от тях, която притежаваме, ще ни бъде ли трудно да изоставим измамните радости на земята ?
Да насочим сега вниманието си върху тържественната част от Свещенната история, до която сме достигнали. Лот е „седнал пред портите на Содом“ (19:1), на авторитетното място. Той е прогресирал ; направил е „своя път в света“ ; има успехи от човешка гледна точка. В началото, той бе „издигнал шатрите си докато стигна до Содом“ (13:12) ; по-сетне, той ще проникне в самия град и ще заживее там ; и сега, намираме го „седнал пред портата“, на мастото, където стоят влиятелните хора.
Колко се отличава всичко това от сцената, с която започва предходната глава ! Причината, драги читателю, уви ! е очевидна : „Чрез вяра Авраам заживя в обещаната земя, като в чужда земя, под своите шатри“ (Евреи 11:9). Нищо подобно ние не ще узнаем относно Лот. Невъзможно е да речем : Чрез вярата Лот седна пред портите на Содом. Уви ! Не ! Лот съвсем няма място всред почетнните редове на изповядващите вярата, в такъв голям облак свидетели (Евреи 12:1) за могъщестовото на вярата. За него светът бе една клопка и нещата от този свят представляваха неговото погубление. Той не удържа твърдо, като виждащ Този, който е невидим“ (Евреи 11:27). Погледът му бе съсредоточен върху „видимите неща, които са довреме“, докато пък погледът на Авраам си оставаше привързан към невидимите неща „които са вечни“ (2 Коринтяни 4:18). Огромна е разликата между тези двама души и, въпреки че те заедно бяха започнали своята кариера, достигнали са до един различен резултат, поне що се отнася до тяхното свидетелствуване. Без съмнение, Лот ще бъде спасен, но това спасение ще е „като преминаване през огъня“ (1 Коринтяни 3:15), защото неговото дело ще бъде изгорено. Авраам, напротив, ще получи изобилен достъп във вечното царство на нашия Господ Исус Христос (2 Петър 1:11). Освен това, никъде не виждаме на Лот да му е позволено да се ползува от почестите и привилегиите, на които се ползува Авраам. Вместо да очаква и посреща в шатрата си посещението на Всевишния Бог, той „от ден на ден измъчваше праведната си душа“ (2 Петър 2:8) ; вместо да се радва от общението си с Бога, той се намира на отчайващо разстояние от Него, и накрая, вместо да се застъпва за другите, всичкото, което може да стори, е да се застъпи за себе си.
Бог остава при Авраам, за да му съобщава помислите си ; а пък само изпраща в Содом своите ангели, но и още, те с мъка ще склонят да влезат в дома на Лота и да приемат неговото гостоприемство : „Не, казват те, ние ще прекараме нощта на площада“ Какъв упрек ! Колко различен е техният отговор от този, с който Бог се обръща към Авраам, казвайки му : „Направи тъй, както го рече !“
Да получиш гостоприемството на някого е твърде значителен акт и е израз на всецялото общение с този, когото си поканил. „Ще вляза при него, ще вечерям с него и той с мен“ ; „Ако ме признавате за вярваща в Господа, влезте в къщата ми и останете“ (Откровение 3:20 и Деяния 16:15). Отговорът на ангелите към Лот съдържа, следователно, една положителна присъда срещу положението, което той заемаше в Содом ; те предпочитат да прекарат нощта на улицата, отколкото да влезат под покрива на някого, който стои на фалшива пизиция. Впрочем, единствената им цел, отивайки в Содом, изглежда беше да освободят Лота, и това, заради Авраам, както е писано : „И стана тъй, когато Бог съсипваше градове те на тая равинна, спомни си Бог за Авраама и изпрати Лота изсред съсипните, когато разоряваше градовете, дето живееше Лот“ (19:29, 30). Подобно изявление доказва, че именно поради любов към Авраам, Лот биде пощаден. Бог не ни симпатизира със светска сърдечност ; а точно тази любов към светското е, която въвлече Лота та да се установи всред корумпираната среда на престъпния Содом. И наистина, това не бяха ни вярата, ни небесният дух, нито „неговата праведна душа“ (2 Петър 2:8), които принудиха Лот най-напред „да избере“ (13:11), та сетне и „да издигне шатрите си пред Содом“ (13:12), и най-накрая де „седи пред портата на Содом“ (19:1). Уви ! Какъв избор ! „Един пукнат водоем, които не може да задържа вода“ (Иеремия 2:13) ; . . . „Сломена тръст, която, ако някой се опре на нея, ще му влезе в ръката и ще я промуши“ (Исайа 36:6) ! Горчиво нещо е желанието да управляваш и ръководиш сам себе си : така друго не можеш, освен да извършиш по-тежки грешки. Безкрайно по-добре е, да оставим Богу грижата да чертае нашия път ; и както малките деца, да Му се осланяме за всичко, което ни засяга, защото Той е този, който може и който желае да се грижи за нас според Своята мъдрост и безпределна любов.
Няма никакво съмнение, че Лот си вярваше, че върши добре делата си, както и тези на своето семейство, решавайки да отиде в Содом ; но това което последва доказа, колко той се бе лъгал и краят на неговата история кара да отекне в ушите ни едно тържествено предупреждение — да се предвардваме от първите импулси на духа на света в нас за да не му отстъпим.
Бъдете „задоволени с това, което сега имате“ (Евреи 13:5). Защо ? Дали защото се чувствувате добре в земния свят, защото непостоянните желания на сърцето ви са задоволявани ; защото нима няма в обстоятелствата ви някаква единственна пукнатина, която би могла да породи у вас възжелание ? Дали именно това е, което ще стои в основата на нашето удовлетворение ? Не, в никакъв случай ! А ще бъде точно туй „що Самият Той ни казва : Съвсем няма да те напусна и никога няма да те изоставя“ (Евреи 13:5). Каква щастлива участ ! Ако Лот се бе задоволил с това, никога не би потърсил добре напояваниге долини на Содом !
Ако бихме имали необходимост от още мотиви, та да наченем да развиваме у нас задоволяването на духа ни, то ще ги открием в тази именно глава от Писанието. Всъщност, доколко щастие и задоволство е получил Лот ? Малко нещо : хората на Содом наобикалят къщата му, заплашвайки да насилят входа ; той напусто се мъчи да ги успокои чрез най-унизителното от предложенията. Неизбежно е за този, който се смесва със света с цел да се уедри, да бъде готов да понесе неприятните последствия от своето поведение.
Ние не можем да си служим със света предвид нашия собствен интерес и в същото време ефикасно да свидетелствуваме против него. „Той доиде тук самичък и пришълец, а иска още и съдия да стане“ (19:9). Това е невъзможно. Не може да се упражнява въздействие върху света, освен ако не се откъсваш от него чрез моралната мощ на благодатта, разбира се, а не чрез високомерен дух и фарисейство. Да се предприеме убеждаване на света в неговия грях, като при това изцяло оставаш приобщен към него с оглед интересите си, е безполезна суета : светът отдава малко значение на подобно свидетелствуване, а и на подобни порицания. Така биде и със свидетелствуването на Лот пред неговите зетьове. „И на зетьовете им се стори, че той се шегува“ (19:14). Безполезно е да се говори за съда, който наближава дотолкова продължително, че да намерим нашето място, нашата част и нашите наслада посред именно тази сцена, при която ще падне и Божията присъда. Авраам беше в много по-добро положение, за да може да говори за присъдата, защото той не бе слязъл в долината, а и Содом можеше да бъде възпламенен тогава, без шатрите на чужденеца от Мамре да бъдат изложени на опасност. Дано смогнат сърцата ни да потърсят с още по-пламенно желание блаженните плодове, съпровождащи живота на на тези, чиято професия е да бъдат „чужденци и пътници върху земята“, така щото, наместо да имаме нуждата да ни се помогне да излезем от света, като нещастния Лот, който бе насила отведен от ангелите и изведен извън града, ние да тичаме със свято усърдие по арената (1 Коринт. 9:24-25), забързани „право към целта“ (Филипяни 3:14).
Очевидно Лот съжаляваше за мястото, което ръката на ангелите го бе принудила да напусне ; защото трябваше те не само да подхванат ръцете му и да го накарат да избърза, за да избегне изпред надвисналата присъда готова да избухне, но и още, когато единият от тях го увещава да спаси живота си (единственото нещо, което би могъл да спаси от бедствието) и да избяга в планината, той отговаря : „Не, Господи ! Ето, Твоят раб намери благоволение пред очите Ти, и велика е Твоята милост, която си направил с мен, че ми спаси живота ; но аз не мога се спаси в планината, да не би да ме постигне зло и умра ; ето, по-близо е да бягам в тоя град, който е малък ; ще побягна там, нали той е малък, и животът ми (заради Тебе) ще се запази“ (19:18, 19, 20).
Каква само картина ! Не бихме ли казали, че това е давещ се човек, който протяга ръка към плаващо перце, за да се залови !
Въпреки че ангелът му заповядва да с спаси в планината, той отказва и все още се залавя за „едно малко градче“, за една мъничко късче от света. Той с бои да срещне смъртта на мястото, което милосърдието на Бога му посочва ; той се бои от всякакво зло и не вижда надежда за спасение освен в „мъничкото градче“ -- място, избрано от самия него. „Нека се спася там, и душата ми ще живее“ (19:20). Ето какво прави Лот, вместо да се уповава изцяло на Бога ! Ах ! поради това, че той твърде дълго е вървял отдалечен от Бога, а и твърде дълго е вдишвал сгъстената атмосфера на „града“, не може да оцени чистия „въздух“ на присъствието на Бога или пък да се опре на ръката на Всемогъщия. Душата му е смутена ; гнездото, което си бе направил върху земята, отведнъж бе разрушено, а и Лот няма достатъчно вяра, та да намери убежище в Бога. Той не бе живял в обичайното общение с невидимия свят, и сега, видимият свят му убягваше. „Огънят и сярата от небесата“ (19:24) щяха да се свалят върху всички тези неща, върху които той бе концентрирал своите надежди и привързаност. Крадецът го бе изненадал (Матей 24:42-44 ; Откровение 3:4) и Лот изглежда бе загубил цялата си духовна енергия и всякакво самообладание. Той вече е изчерпал всичките си средства, и светът, който бе пуснал в сърцето му дълбоки корени, го надмогва и го тласка да търси убежище в „малкото градче“. Но дори и там той не се чувствува успокоен, а отива в планината, правейки го поради страх, че вече е отказвал да го стори, въпреки заповедта отправена му от Божия пратеник.
Така също, какъв е неговият край ! Собствните му деца го упояват ; в ужасното състояние, в което се намира, той става инструментът, чрез който са призвани да се осъществят Амонитите и Моабитите, тези изявени неприятели на Божия народ.
Какво тържствено наставление има във всичко това ! Какъв само коментар е тази история на Лот, към толкова късото предупреждение, имащо обаче такова голямо значение : „Не любете света, нито каквото е в света“ (1 Йоан 2:15). Всичките Содоми и Тцоари (Сеири) по света си приличат ; в тяхното обкръжение сърцето не намира ни сигурност, ни покой, ни продължително довослство. Божият съд е надвиснал върху тази сцена, и сам Бог, поради своето дълго и милосърдно търпение, все още сдържа меча на съда, тъй като не желае никой да погине, а всички да достигнат до покаянието (2 Петър 3:9).
Тогава, нека и ние положим усилието да следваме светия път извън света и от всичко, което той съдържа, подхранвайки и любейки силно надеждата в завръщането на нашия Господ. И нека добре напоените долини на земята да не бъдат привлекателни за сърцата ни ; н иека разглеждаме нейните почести, нейните отличия и богатства в светлината на идващата на Христова слава ; тогава и ние, като Авраам, ще познаем възвисяването в присъствието на Господа, при което ще виждаме тази земя като широко поле на разруха и отчаяние, защото, през погледа на вярата, за нас тя ще бъде една димяща руина ; тъй като тя ! „и земята и делата по нея ще изгорят“ (2 Петър 3:10).
Всичките неща заради които децата на този свят се измъчват и които търсят с такава пламенност, заради които те се бият с такова настървение, всички тези неща ще бъдат изгорени. И кой би могъл да каже за какъв миг от време ? Где са Содом и Гомор ? Где са градовете от долината някога пълни с живот, с оживление и движение ? Те са отминали ! Те са били пометени от Божия съд, погълнати от огъня и сярата, идващи от небесата ! Е, добре, и сега Божията присъда е надвиснала над този виновен свят ; денят `и е близко ; очаквайки я, благата вест за благодатта е оповестсна на мнозина. Щастливи са тези, които чуват и които вярват в това известие ! Щастливи са тези, които се спасяват върху нерушимата скала на Божието спасение, които се подслоняват под кръста на Божия Син и намират там прошка и мир.
Нека Господ даде на тези, които ще четат тези редове, да имат опит в очакването на Сина, идващ от небесата, с пречистено от герховете съвест и с привързаност освободена от покваряващото влияние на този свят.
Тази глава ни представя, както ще видим, две разноположни неща : моралната деградация пред света, в която понявга Божието чедо се оставя да падне ; и, освен това, моралното достойнство, с което то винаги е облечено пред очите на Бога. Авраам наново показва тази своя боязън пред осбстоятелствата, която сърцето ни така добре разбира. Той пребивава в Герар и се бои от хората на тази страна. Отсъждайки, че Бог не е измежду тях, той забравя това, че Бог е винаги с него. Изглежда, че е загрижен повече за жителите на Герар, отколкото за Този, който е по-могъщ от всички тях. Забравяйки, че Бог има властта да се погрижи за Сара, той прибягва до същата хитрина, с която, много години преди това, бе си послужил вече в Египет. Всичко това съдържа сериозно предупреждение ! Бащата на вярващите (Римляни 4:11, 16) е въвлечен в злото, защото е отвърнал своя поглед от Бога. За известно време той напуска състоянието си на зависимост от Бог и отстъпва пред изкушението. Толкова е истина, че само сме силни, когато сме достапъчно привързани към Бога, в чувството ни за нашата всецялостно слабост. Нищо не може да ни навреди дотогава, докато ние вървим по пътеките на Неговите заповеди. Ако Авраам само бе се опрял на Бога, хората от Герар не щяха да се занимават с него и той би имал привилегията да потвърди верността на Бога всред най-трудните обстоятелства. И при това би запазил собственното си достойнство на вярващ.
Извор на тъга за сърцето е да се види доколко Божиите чеда могат да позорят своя Отец, и като последствие, да се унизяват и те самите пред света при всички обстоятелства. Дотогава, докато ние осъществяваме чрез поведението си тази истина, че „всичките ни извори са в Бога“ (Псалм 87:7), ние ще можем пребивава над този свят, във всичките му форми. Нищо така цялостно не издига моралното същество, както вярата ; тя ни пренася извън досегаемото за мисълта на този свят, защото, как ли човекът от света, та дори и светският християнин в същия свят би разбирал живота във вярата ? Изворът, от който тя черпи и насища жаждата е недосегаем за тяхната интелигентност. Живеещи върху повърхността на настояшите неща, те са изпълнени с надежда и доверие докато виждат това, което считат за благоразумно основание за надежда и доверие, но от друга страна, те не знаят и не искат да знаят какво означава да се разчита единствено на присъствието на един невидим Бог. Напротив, вярващият остава спокоен посред обстоятелствата и събитията, сред които природата не вижда нищо, върху което би могла да се опре. Ето защо, вярата изглежда, според преценката на плътта, безгрижна, непредвидима и фантазьорска. Само тези, които познават Бога, могат да оправдават деянията на вярата, и разбира се, че само те ще са способни да разберат нейните солидни и истински, разумни мотиви.
В тази глава ние виждаме Божият човек, намиращ се под влияние на силата на недоверчивостта, да се излага, според начина си да действува, на мъмренето и укорите на хората принадлежащи на света. И не би могло да бъде другояче, защото, както вече казахме, няма нищо друго освен вярата, което би придало истинско издигане на характера и на човешкото поведение. Истина е, че срещаме лица с характер по природа добър и почетен ; но не можем да се доверяваме на тези природни добродетели : те се градят върху слаба основа и са податливи да отстъпят веднага пред натиска на обстоятелствата. Единствено вярата обединява душата, като жива мощ, с Бога, единственният извор на всичко, което е наистина морално. При това, и това е забележителен факт, когато тези, които Бог милосърдно е осиновил и приближил до Себе си, се отвръщат от пътя на вярата, то те падат по-ниско отколкото другите хора. В този факт намираме и обяснение за поведението на Авраам в тази част от неговата история.
Но тук ние правим и друго откритие : Авраам в течение на много години бе пазил в сърцето си нещо забранено. Изглежда, още от самото начало бе запазил за себе си нещо, поради липсата на цялостно и безрезервно доверие в Бога. Ако само той би знаел да се довери напълно Богу по отношение на Сара, то не би имал необходимостта да прибягва до хитрости и към недомлъвки уговорки : Всевечният щеше да предупази Сара от всяко зло. И кой ли би могъл да им зловреди на тези, които се намират под охраната на Този, който никога не спи ? И все пак, поради благодатта, Авраам е призван да разкрие корена на цялото това зло, да го изповяда, да го осъди изоснови и да го отхвърли ; при това, невъзможно е той да получи ни благослов, ни мощ дотогава, докато цялостния остатък от квас (1 Коринтяни 5:7 ; Галат. 5:9 ; зародиша на това зло) не бъде ясно поставен в светлина, разкрит и презрян.
Търпението на Бога е неуморимо ; и Той чака, Той понася ; но нивга не издига една душа с пълнотата на благослова и на могъществото, докато тя съхранява известен остатък от познат и неосъден квас.
И това е, що засяга Авимелех и Авраам. Но сега нека преценим моралното достойнство на последния в очите на Бога.
Изучавайки историята на Божиите чеда, често е учудващо, — че те са преценявани ту като една цялост, ту пък поотделно — на огромната разлика съществуваща между това, което те са пред очите на Бога, и това, което представляват в очите на хората. Бог вижда своите в Христос ; вижда ги чрез личността на Христа по такъв начин, че пред него те са „без петно или бръчка, или друго такова нещо“ (Ефесяни 5:27). Пред Бог те са такива, какъвто е самият Христос. Те са завинаги съвършенни, що се отнася до тяхното положение : „Вие не сте в плътта, но в духа …“ (Ефесяни 1:4-6 ; 1 Йоан 4:17 ; Римляни 8:9).
По самосебеси, те са бедни същества, слаби, несъвършенни, даващи основания за грешки и поводи за безразсъдности. И понеже светът узнава какво те представляват в себе си, затова разликата между Божята мисъл и тази на света по отношение на тях изглежда толкова голяма. Но на Бог принадлежи привилегията да разкрива красотата, достойнството и съвършенството на своя народ ; само Той има тая изключителна привилегия, тъй като именно Той е, който е раздал на свойте всичките тези неща. Те нямат красота, освен тая що Той е поставил върху тях ; саму Нему принадлежи, следователно, да провъзгласи каква е тази красота, и Той го прави по начин достоен за самия Него и толкова е по-славен, колкото повече неприятелят се сили да хули, обвинява и проклина. Така, когато Балак поиска да прокълне семето Авраамово, Всевишният казва : „Не се вижда беззаконие у Иакова, и не се забелязва несправедливост у Израиля ; Колко са хубави твоите шатри Иакове, твоите жилища Израилю !“ (Числа 23:21 ; 24:5), и още, когато Сатаната стои прав, в дясно от Исуса, за да му се противопостави, Всевечният му казва : „Господ да ти забрани Сатано, да ти забрани Господ, който е избрал Йепусалим ! Не е ли той главня, изтеглена от огъня ?“ (Захария 3:1-2).
Всевишният винаги се поставя между своите и всяка друга уста, отваряща се, за да ги обвини. Той не отговаря на обвиненията, държейки сметка за туй, което те са сами по себе си, или пък за туй, което те са в очите на хората от света ; но Той винаги държи сметка за това, щото Той самият е сторил от тях да бъдат и за положението, на което Той ги е поставил. Така става и с Авраам ; той се унижава и принизява в очите на Авимелех, царят на Герар, и Авимелех го порицава ; но Бог, застъпвайки се за него, казва на Авимелех : „Ето, ти ще умреш !“, и за Авраама пък казва : „защото той е пророк, ще се помоли за тебе, и ти ще бъдеш жив“ (20:3, 7). Да, въпреки цялата честност на сърцето си и невинността на ръцете си, царят на Герар не беше нищо друго, освен „един мъртав човек“. Освен това, е необходимо именно на молитвите на заблудения и безразсъден чужденец Той да дължи възстановяването на здравето си, и това на цялото си домочадие. Ето така действува Бог ! ; спотаено, той може да има не само една разпра със своето чедо по повод неговото поведение на практика, но щом някой неприятел започне да действува против него, Всевечният защитава и подкрепя каузата на своя служител : „Не докосвайте се до Моите помазаници , и не правете зло на Моите пророци“ (1 Паралипоменон [Хроники] 16:22) ; „Който се допира до вас, допира се до зеницата на окото ми“ (Захария 2:8) ; „Бог е, който ги опрадвава ; Кой е, който ще отсъжда ?“ (Римляни 8:34).
Никоя стрела на неприятеля не може да прониже щита под чийто подслон Всевишният прикрива най-слабосилния агнец от стадото Си, което Той е придобил с цената на Христовата кръв. Той държи своите укрити в тайната на Неговата шатра ; Той полага нозете им върху канарата на вечността (Исаия 26:4) ; Той издига главите им над тези на заобиколилите ги неприятели и изпълва сърцата им с вечната радост на Своето Спасение (Псалм 27).
Нека во веки пребъде Славата на името Му !
„И Господ посети Сара, както бе рекъл, и направи Господ на Сара, както бе говорил“ (21:1) ; именно в това тук откриваме и изпълнението на Божието обещание, щастливия плод на търпеливото очакване. Никога никой напразно не очаква от Бога. Душата, която посредством вярата, се залавя за Божето обещание, притежава една твърда реалност, която никога не ще `и липсва. Така беше за Авраам, и за всички вярващи, во веки веков ; така ще бъде и за всички ония, които в известна степен и по своему се доверяват на живия Бог. Какво само щастие е да имаме самия Бог, с когото да споделяш и да намираш в Него покой, посред измамните и илюзорни сенки в които съществуваме ! Каква утеха, какво спокойствие за душата ни е възможността да се опрем върху „котвата, която прониква в това, което е зад завесата“ (Евреи 6:19 ; [21]). и да имаме за поддръжка тези две неизменни неща : Словото и клетвата (обещание) ни от Бога Душа ! (Евреи 6:17-18).
Когато пред Авраама се открива изпълненото от Бога обещание той вече ще може да разбере и нищожеството на собствените си усилия, които не можеха да доведат до това изпълняване. Измаел бе абсолютно безполезен, що се отнася до обещаното от Бога. Той би могъл да е, и наистина бе обект на привързаността и на природната обич на Авраамовото сърце, но в последствие, това правеше задачата му толкова по-трудна, и въпреки това, той за нищо не послужи при изпълняването намеренията на Господа, или пък за да затвърди вярата на Авраама, а тъкмо обратното. Природата не може да стори каквото и да било за Господ. Трябва Господ Бог „да посети“ (21:1) ; Бог „да направи“ (21:1), а вярата трябва да знае да очаква и природата да остава спокойна ; дори и нещо повече, тя да бъде отстранена изцяло като нещо мъртво и безполезно ; тогава Божествената слава може да засияе и в тази изява вярата може да намери своята богата и бляскава награда.
„Сара зачена и роди Аврааму син в старините му тъкмо по времето, за което Бог ù бе говорил“ (21:2). Съществува едно точно „определяно“ от Бога време, едно „подходящо време“ (Римляни 5:6) за Бога, и вярващият трябва да знае търпеливо да чака. Времето може да изглежда дълго и забавената надежда да кара сърцето да унива ; но духовният човек винаги ще бъде облекчаван от увереността си, че всичко това има за своя крайна цел проявата на Божията слава. „Защото туй що виждаме е още в определеното от него време, и то говори за края, и не ще да излъже. Ако той се забавя, очаквай го, защото със сигурност ще настъпи и не ще бъде отложен . . . но праведният ще живее чрез вярата“ (Авакум 2:3,4).
Какво чудесно нещо е вярата ! Тя вмества в нашето настояще цялата мощ на Божето бъдеще, и се подхранва от Божиите обещания като от една съществуваща вече реалност. Чрез силата на вярата си, душата остава привързана към Бога, въпреки че всичко, което е извън, изглежда да е против нея. И „в определеното от Него време“ Господ изпълва със радостен смях устата `и.
„И Авраам бе навършил сто години, когато му се роди син му Исаак“ (21:5). Природата тук с нищо не допринася, та да бъде възхвалявана. Когато човекът беше изчерпал напълно всичките си средства, тогава Божието време беше настъпило. „И рече Сара : смях ми стори Бог ; който чуе за мен ще се разсмее“. Всичко е в радост, триумфираща радост, когато Бог може да се изяви.
Но ако раждането на Исаак изпълва с радост устата на Сара, то вмъква и нещо съвършенно ново в дома на Авраама. Раждането на синът на свободната жена ускори развитието на истинския характер на сина на робинята. Всъшност, Исаак бе по принцип, за Авраамовя дом, това което е присаждането на новата природа в душата на грешника (Галат. 4:21 - 5:1). Измаел не бе променен, но вече Исаак бе роден. Синът на робинята нивга не ще може да бъде нещо друго, освен туй що бе. Че той би станал основател на велика нация (21:18), че той би живял в пустинята (21:21), че би бил добър стрелец със лък (21:20), че би станал баща на дванадесет принца (25:16) -- то той завинаги ще си остава син на робиня. От друга страна, колкото и слаб и презрян да бе Исаак, то той бе син на свободната жена, на свободната съпругата ; той дължеше всичко на Господа -- своето положение, ранга си, своите привлегии и своите надежди. „Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух“ (Йоан 3:6).
Регенерацията не е промяна на старата природа, но въвеждане на една нова природа. Това е едно „присаждане“ на природа или на живот за втория Адам (1 Коринтяни 15:45) чрез деянието на Светия Дух, обосновано върху изкуплението свършено от Христос при пълното съгласие с върховната воля и Божят промисъл. От момента, в който един грешник от сърце повярва в Господ Исус и изповяда това с устните си (Римляни 10:9), той влиза в притежание на нов живот, и този нов живот — това е самият Христос (Колосяни 3:4). Той е роден от Бога, той е дете на Бога (1 Йоан 3:1,2), той е син на свободната жена (Галатяни 3:26 ; 4:31).
Привнасянето на тази нова природа не променя в каквото и да било същественият характер на старата природа. Тя си остава да съществува такава, каквато е била, без да бъде подобрявана в никое отношение ; още повече, нейният лошав характер се изявява напълно при противопоставянето `и с новия елемент. „Защото плътта силно желае противното на Духа ; а Духът — противното на плътта ; и тези неща са противопоставени едно на друго“ (Галатяни 5:17). Тези два елемента са ясно различими и единият се изявява още по--ярко в присъствието на другия.
Доктрината за съществуването на двете природи във вярващия е, общо взето, малко разбирана ; и дотогава, докогато бъде неразбрана духът може единствено да се рее в смътни предположения относно онова, което касае истинското място и привилегиите на Божието чедо. Едни вярват, че възраждащата регенерация за нов живот е една постепенна промяна, извършвана в старата природа дотогава, докато човек изцяло се подчини на една пълна трансформация. Лесно е да се покаже чрез различни пасажи от Новия Завет, че подобно схващане е напълно погрешно. Така, там ние четем : „Стремежът на плътта е вражда против Бога“ (Римляни 8:7). Онова, което представлява така „вражда против Бога“ годно ли е да се усъвършенствува ?0 Ето защо апостолът продължава, казвайки : „понеже тя не се покорява на Божия Закон, нито пък може“. И на друго място е писано : „Роденото от плътта е плът“ (Йоан 3:6). Третирайте плътта както си искате, тя винаги си остава плът. „Грухай с черяслото глупеца в чутурата заедно със зърната, глупостта му не ще се отдели от него“ (Притчи Соломонови 27:22). Напразно ще се мъчим да направим разумна глупостта : мъдростта трябва да бъде въведена изотгоре (Яков 3:15) в сърцето управлявано от глупостта. И още това : „понеже сте съблекли вече стария човек с делата му“ (Колосяни 3:9). Апостолът не казва : „вие сте подобрили“, или пък „вие желаете да подобрите стария човек“, но : „вие сте го съблекли с делата му“. И тук това е нещо съвсем различно, толкова по--различно, колкото са и отличията в действията „да закърпите една износена дреха“ и „да сложите настрани и изоставите едно старо облекло“. В мисълта на апостола наистина става дума за туй да се съблече старата дреха, за да бъде облечена една нова. Цитатите могат да бъдат умножени, за да се докаже, че теорията за постепенното подобряване на старата природа е фалшива и погрешна ; за да се докаже, че старата природа остава абсолютно непоправима и мъртва в греха ; и още повече, че единственото нещо, което бихме могли да направим за вея, то е - да я държим стъпкана чрез силата на този нов живот, който ние притежаваме чрез единението си с нашия възкръснал в небесата Господ.
Раждането на Исаак не подобри Измаел, не стори друго, освен това -- да бъде изявено неговото съществено противопоставяне срещу „обещаното“ дете. Той бе имал твърде мирно и уредено съществувание до идването на Исаак, но именно тогава, той показва туй що е, присмивайки се и преследвайки детето на възкресението, на раждането изново. Где бе лечението срещу това зло ? Дали бе в подобрението на Измаеловата природа ? Не, по никакъв начин ! , но : „Изпъди тая робина [или слугинята] и сина `и, защото синът на тая робиня не бива да наследи заедно с моя син Исаака“ (21:9, 10). Такова бе единственното средство. „Кривото не може да стане право“ (Книга на Еклисиаст 1:15), и като последстнвие от това, трябва да се отхвърли онова, що е „изкривено“, за да може да се грижим за това, що е „божествено и право“.
Всяко усилие, опитващо се да подобри природата, е напусто, щом не се отнесе до Бога. Хората биха могли да открият известно предимство при култивирането и подобряването на туй, що е полезно за самите тях ; но Бог е дал на своите чеда нещо безкрайно по-добро — да могат да култивират онуй, що е негово създание, и плодовете на това създание, въпреки че те никога не облагородяват плътта, се допринасят изцяло за възхвалата и славата на Бога.
Грешката, в които Църквите на Галатия щяха да изпаднат, бе в това -- да възжелаят спасението да зависи от нещо, което човекът би могъл да бъде, да извършва, да прави, или да съхранява : „Ако не се обрежете по обреда Моисеев, не можете се спаси“ (Деяния 15:1). Така именно се събаря славният градеж на изкуплението, основан изключително върху това, което е Христос, и върху онуй, щото Той е извършил ; защото да се постави в зависимост спасението, и в най-малка степен от каквото и да било вътре в човека или направено от човека, означава да се унищожи спасението. С други думи : трябва Измаел да бъде прогонен, а и самите надежди на Авраам да се основават върху туй, що Господ Бог бе сторил и дал чрез съществуванието на Исаака. По самосебе си, това спасение не оставя нищо за човека, чрез което би могъл да се възхвалява. Ако сегашното или бъдещото щастие зависят от една промяна, дори божестена, извършвана в природата, то плътта, „аз-ът“, ще можеше да се възславя, и Бог не ще можеше да притежава цялата слава. Но ако аз съм вместен в едно ново съзнание, виждам, че всичко идва от Господа Бога, – целта, замисъла, творението и неговото изпълнение. Господ Бог е който действува, а аз го обожавам ; Той е, който благославя, а аз съм благословеният, Той е „най-превъзходният“, а аз съм „нищожният“ (Евреи 7:7 ; Йоан 3:30). Той е Този, който въздава, аз – този, който получава. Ето това що прави христианизма туй що е, и това е, което същевременно го отличава от всички останали човешки религиозни системи, съществуващи под слънцето, от романизма, от пюсеизма и т. н.
Човешката религия дава винаги повече или по-малко място, едно място за създанието ; тя е, която оставя в дома робинята и нейния син, и разбира се, оставя за човека онуй, което би го възхвалило. Христианизмът, напротив, изключва старата природа и не `и гласува никакво съучастие в съзиждането на спасението ; той прогонва робинята и нейния син и отдава цялата слава на Този, Единственият, на който тя принадлежи.
Нека видим сега, какви са всъщност тази робиня и синът `и, и какво те олицетворяват.
Глава 4-та от Писмото до Галатяните ни известява нашироко за това и читателят ще открие ползата от нейното грижливо проучване. Робинята олицетворява завета на закона, и нейният син – всички онзи, които са основани върху базата „наделата на закона“ или върху този принципи на закона (εξ εργων νομου). Робинята ражда само за робство и за тегоба и не може да породи един свободен човек. Законът никога не можеше да даде свободата, защото имаше авторитет пред човека дотолкова продължително, доколкото той оставаше жив (Римляни 7:1). Щом съм под господството на някой друг, който и какъвто и да е той, тогава аз не съм и не мога да съм свободен ; докато съм жив Законът ще господствува над мене и само смъртта би могла да ме отнеме от неговата власт, както узнаваме това от блаженната доктрина, откривана ни в Глава 7-а от Писмото до Римляните. „Тъй и вие, братя мои, умряхте за закона чрез тялото Христово, за да принадлежите Другиму, Който възкръсна от мъртвите, та да принесем плод Богу“ (Римляни 7:4). Ето я свободата, защото, „ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни“ (Йоан 8:36). „И тъй, братя, не сме деца на робинята, а на свободната“ (Галатяни 4:31).
Ето защо, по силата на тая именно свобода, ние можем да се подчиним на заповедта : „Изпъди слугинята [или робинята] и нейния син !“ (21:10). Ако не зная, че съм свободен, ще потърся да достигна до свободата по най-странния път : като запазя робинята в дома си ; с други думи, ще се постарая да получа новия живот спазвайки закона, желаейки по този начин да изградя свое собствено правосъдие. Без съмнение, за да отхвърля този заробващ елемент, ще ми трябва борба, защото легализмът е естествен за човешкото сърце.
„И това се видя Аврааму много тежко поради сина му (Измаила)“ (21:11). Въпреки това, колкото и тягостно да би било това деяние, за което говорим, то според Божията воля е, че ние здраво да се държим и в свободата, в която Христос ни постави освобождавайки, и да не бъдем отново задържани под робството (Галатяни 5:1 — „И тъй, стойте твърдо в свободата, за която Христос ни освободи и не се подлагайте пак на робско иго“).
Дали ще можем ние, скъпи читателю, цялостно да навлезем, експериментирално, в притежание на благословията, която Господ Бог за нас е съсредоточил у Христос, за да сме приключили завинаги с плътта и със всичко онова, което тя би могла да е, което да ни въздействува или да предизвиква ? Има у Христос една съвършенна цялостност, която прави излишен и напразен всеки повик на природата.
Сега Авраам ни се представя в такова морално състояние, което позволява сърцето му да бъде подложено на едно от най-болезнените изпитания. В глава двадесета той бе изповядал и осъдил дълго подхранваните в сърцето си резерви ; в глава двадесет и първа той бе изпъдил от дома си слугинята и нейния син ; и сега ни се представя в най-благоприятното положение, в което една душа би могла да бъде поставена : ние го виждаме в изпитание изпратено от ръката на самия Бог. Има разлчни видове изпитания : изпитание, чийто автор е дяволът ; изпитание, което е наложено от външни обстоятелства ; но по своя характер, най-голямо от всичките е изпитанието, наложено направо от Бога, когато Той поставя многообичаното си дете в пещта, за да изпита реалността на неговата вяра. Бог прави това, защото Той желае реалното, истинното. Не е достатъчно да се каже : „Господи ! Господи !“ (Матей 7:21), или : „Ще отида там, Боже !“ (Матей 21:30) ; трябва сърцето да бъде изпитвано издълбоко, за да не може никакъв елемент на лицемерие или на лъжлива изповед да се подслоняват там. Бог казва : „Синко, дай си Мене сърцето“ (Притчи 23:26) и не казва : дай Мене главата си, или твоята мъдрост, или твоите таланти, или твоя език, или твоите пари“ ; но казва : „дай ми твоето сърце“ ; и за да изпита искреността на нашият отговор на заповедите на своята благодат, той посяга връз туй, що директно засяга сърцето ни. Той казва на Авраам : „Вземи едничкия си син Исаака, когото ти обичаш, и иди в земя Мория, и там го принеси в жертва всесъжение върху една от планините, която ще ти покажа (22:2). Това означаваше да бъде посетено съвсем отблизо сърцето Авраамово, да се подложи то под изпитание до дъно. Бог обича „истината в сърцето и вътре в мене“ (Псалм 51:6). Може би да има много истина върху устните и в разума ; но Бог я търси в сърцето. Обикновените доказателства на обич не могат да Го задоволяват ; Самият Той не би се задоволил та да ни даде едно обикновено доказателтво за обичта си : Той бе дал Своя Син ! И ние, не би ли трябвало и ние така силно да желаем да дадем доказателства, бележещи любовта ни към Този, който така ни обикна, дори тогава, когато бяхме все още мъртви в нашите прегрешения и в греховете ни ?
Добре е, все пак, че можем да си разбираме, че изпитвайки ни така, Бог високо ни почита. Ние не четем, че „Бог изпита Лота“ ; не — но Содом подложи на изпитание Лот. Той никога не достигна дотам високо, та да може да е подложен на изпитание от ръката на Всевишния : състоянието на неговата душа бе твърде очевидно, та да става необходима пещта, за да го разкрива. Содом не можеше са представлява никакво изкушение за Авраама ; срещата му с царя на Содом, в глава 14, е едно изявено доказателство. Бог добре знаеше, че Авраам Го обичаше безкрайно повече от Содом, но Той пожела да направи очевидно това, да покаже на яве, че неговият служител Го обичаше над всичко, посягайки върху онова, което за него бе най-скъпоценно. „Вземи сина си, твоят единствен син, Исаак !“. Да, Исаак, детето на така дълго отлаганото и желано обещание, обекта на бащината обич, и този, в когото всички семейства по земята би трябвало да са благославяни. Трябва именно този Исаак да бъде принесен в жертвоприношение ! Несъмненно, тука бе поставена на изпитание вярата, за да може това изпитание, много по-скъпоценно от това злато, което погива и което, при все това е изпитвано чрез огъня, да се излезе за хвала, и почест и възслава (1 Петър 1:7). Ако Авраам не се бе просто и от все сърце опирал на Всевишния, той не би могъл да се подчинява, без да се усъмни, спрямо една подобна заповед, която така издълбоко го поставя пред изпитание. Но Самият Бог бе живата и постоянна подкрепа за сърцето му ; поради това Авраамhбеше готов да изостави всичко заради Него.
Душата, която е намерила в Бога „всичките си извори“ (Псалм 87:7), може, без да се колебае, да изостави всички човешки водоеми (Еремия 2:13). Ние можем да се отречеме от създанието, пропорционално на познанието, което придобиваме от Създателя, но не можем отиде отвъд : и това, да пожелаем да изоставим видимите неща по друг начин, освен чрез енергията на вярата, която схваща невидимите неща, е най-неплодотворната работа, която можем си въобрази. Душата ще задържа своя Исаак дотогава, докато би намерила всичко свое в Бога ; но когато можем да кажем чрез вярата : „Бог е нам убежище и сила, бърз помощник в бедите“, ние също можем добави : „затова няма да се уплашим, макар и земята да се разклати и планините да се преместят в сърцето морско“ (Псалм 46:1, 2).
„И Авраам стана рано сутринта, . . . и т.н.“. Авраам не изчаква ; той тутакси се подчинява ; „Бързах и не се бавих да спазвам Твоите заповеди“ (Псалм 119:60). Вярата никога не се спира, за да отчита внимателно обстоятелствата или пък, за да размишлява върху резултата ; тя не гледа към нищо друго, освен към Бога, и казва : „А когато Бог, който ме избра от утробата на майка ми и ме призва чрез благодатта Си, благоволи да открие в мене своя Син, за да благовестя за Него между езичниците, аз веднага се не съветвах с плът и кръв …“ (Галатяни 1:15, 16). Веднага щом вземем съвет от плътта и кръвта, ние нанасяме ущърб на нашето засвидетелствуване и на нашата служба, защото плътта и кръвта не могат да се подчиняват. За да бъде възрадван и за да е Бог възхваляван, трябва сутрин да ставаме и, в благодат да изпълняваме заповедите на Бога. Ако Словото Божие е изворът за нашата деятелност, то ще ни дава сила и непоколебимост да действуваме, а пък ако действуваме само по подтик, то щом като подбуждението отпадне, ведно с него ще отпадне и самото действие.
Две неща са необходими за един активен, последователен и устойчив живот — познание за Светия Дух като могъща сила, и на Писанието като водител. И тъй, Авраам притежаваше тези две неща ; той бе получил от Бога силата да действува, и също от Бога заповедта за действие. Неговото подчинение имаше съвсем ясен характер и това е от голямо значение. Често се среща нещо, което прилича на преданост, но в действителност то не е нищо друго, освен непостоянната дейност на едно желание, което не е подчинено на могъщото въздействие на Божието Слово. Всяка преданост от подобен вид е само привидна и няма никаква стойност, а и духът, който я създава, тутакси се разпръсква. По принцип може да се установи, че всеки път, когато преданоста надминава границите, белязани от Бога, то тя е подозрителна ; ако пък не достига тези измерения, тя е несъвършенна, ако пък ли ги надхвърля - тя заблуждава. Без съмнение, има действия и необикновени пътища за Божия Дух, чрез които Той изявява и прокламира собственото си пълновластие и се издига над обичайните граници ; но при подобни случаи, очевидността на Божието деяние е достатъчно могъща, за да бъде убеден всеки духовен човек. Тези изключителни случаи съвсем не си противоречат и по никакъв начин, на тази истиина, че верността и истинската преданост са винаги основани върху Божествен принцип както и че са ръководени от Божествен принцип. Може да се счита, че принасянето в жертва на един син е проява на необикновена преданост : но трябва да се помни, че това което придава на този акт цялостната му стойност пред очите на Бога, е простият факт, че той бе основан върху Божия заповед.
Има и още едно нещо, което се свързва с истинската преданост : това е обожаващият дух. „И така, аз и син ми, ще отидем до там и ще се поклоним“ (22:5). Един истински предан служител държи под око не толкова своята служба, колкото и значителна да би била тя, а своя Господар ; и точно това е, което върши духът на обожанието. Ако обичам своя господар според плътта, малко би ме засегнало това ако съм извикан да изчистя обувките му, или пък да шофирам колата му, но ако мисля за себе си повече, отколкото за него, бих предпочел да бъда шофьор, отколкото ваксаджия. По същият начин става това и при служенето на нашия Божествен Господар ; ако за не си мисля за нищо друго, освен за Него, за мене не би имало никакви отлики между това дали да основавам църковни събрания или да правя палатки (Деяния 18:3). Ние можем да направим същото наблюдение и що се отнася до службата на ангелите. Малко нещо означава за един ангел това, да бъде изпроводен, за да разруши армия или пък да е охрана на някого от наследниците на спасението (Евреи 1:14) ; Господарят е този, който занимава мислите му. Ако, както много добре го е казал някой си, от небесата биха били изпратени двама ангели, единият - за да управлява империя, другият - за да мете улиците, те не ще се спречкат по повод съответните си дейности. И ако това е истина за ангелите, не би ли трябвало да бъде същото и за нас ? Характерът на служителя, и този на обожателя ще трябва винаги да бъдат свързани, също както и създаваното от нашите ръце, ще трябва винаги да лъха с приятния мирис на ревностните въздишки на духовете ни. По друг начин казано, трябва да започваме да действуваме в духа на тези думи : „Аз и сина ми ще отидем там и ще се поклоним“ (22:5). По този начин, ние ще сме опазени от чисто машиналното служене, в което сме склонни да попадаме, работейки заради самата любов към работата и бидейки заети повече с нашата дейност, отколкото с нашия Господар. Всичко трябва да произтича от обикновенната вяра в Бога и от подчинението на Неговото слово.
„С вяра Авраам, когато беше изпитван, принесе в жертва Исаака ; И тоя, който бе получил обещанията, принесе единородния си син“ (Евреи 11:17). Само дотолкова, доколкото вървим ведно с вярата, ние можем да започваме, да следваме и да завършваме делата си според Бога. Авраам не само тръгна на път, за да принесе в жертва сина си, но и следва този път до мястото посочено му от Бога : „И Авраам взе дърва за изгарянието и натовари сина си Исаака ; взе в ръце огън и нож, и тръгнаха двамата заедно“ ; и по-нататък ние четем : „И направи там Авраам жертвеник, и наслага дървата, и като свърза сина си Исаака, тури го на жертвеника върху дървата. Тогава Авраам протегна ръка и взе ножа, за да заколи сина си“ (22:6-10). Тука имаше едно реално дело, едно „деяние на вярата“ и „една работа на обичта“ (1 Солунци 1:3) в най-висшият им смисъл и съвсем не като израз на една фалшива привързаност. Авраам не се приближаваше към Бога с изреченото от устата си, тогава, когато сърцето му беше много отдалечено от Него (Матей 15:8) ; той не казваше : „Тръгвам, Господи“ (Матей 21:30) без да отиваше никъде. Всичко бе дълбока реалност, една от тези реалности, които на вярата винаги се харесва да направи, а и Богу се харесва да приеме. Лесно е да се парадира с предаността когато не си призован да я покажеш ; лесно е да се каже : „Дори и всички да се съблазнят поради Тебе, аз никога няма да се съблазня ; . . . ако трябва дори и да умра с Тебе, няма да се отрека нивга от Тебе“ (Матей 26:33-35) ; но въпросът, за който става дума, се състои в това - да оставаме уверени и да преодоляваме изкушението. Когато Петър бе подложен на изпитание, той биде сломен. Вярата никога не говори за това, което желае да стори, но тя прави това, което може, чрез силата на Всевишния. Нищо не е по-презряно от надменната гордост и претенциозността ; те са също така гнусни, както и основанията, върху които почиват ; но вярата действува, когато е подложена на изпитание, и тогава тя е щастлива да пребивава в тишината и в сумрака.
Впрочем, Бог е възхваляван от тази свята дейност на вярата, тъй като Той е нейния обект, също както Той е и изворът, от който тя протича. От всичките деяния в живота на Авраама не съществува друго, чрез което Бог да е повече възхвален, от сцената на планината Мория. Там Авраам можа да засвидетелствува, че „всичките негови извори бяха в Бога“ (Псалм 87:7), — че той ги бе намирал не само преди, но и след раждането на Исаака. Да се осланяш на благословиите на Бога е различно нещо от това, да се осланяш на самия Бог ; да се доверяваш на Бог, когато пред очите ти са каналите, през които благослова трябва да протече, е съвсем друго нещо от това да Му се доверяваш тогава, когато тези канали са спрени. Авраам изяви величеството на своята вяра, видимо показвайки, че той знаеше да разчита на Бога и на обещанието за неизброимото наследство не само тогава, когато Исаак бе пред него в цялата си сила и здраве, но още повече, тогава, когато той виждаше Исаака като жертва върху жертвеника. Блаженно доверие ! — доверие без примес, не само отчасти опряно върху Създателя и отчасти върху създанието, но основано върху най-солидната основа, върху самия Бог. Той счете, че Бог можеше (Евреи 11:19), и никога не си помисли, че Исаак би могъл. Нищо не бе Исаак без Бога. Бог, без Исаака, беше всичко. Тук съществува принцип от най-висше значение, както и един пробен камък, за да може сърцето да бъде изпитано до дълбините му. Дали доверието ми намалява, когато привидно виждам каналът на моите благословии да пресъхва ? Или пък ще заживея съвсем близо до извора, - там, от гдето той извира, за да имам възможността да виждам, чрез духа на боготворението, всички човешки поточета да пресъхват ? Дали е в това, че вярвам достатъчно простичко, че Бог стига за всичко, за да мога по някакъв начин, „да протегна ръка и взема ножа, за да заколи сина си ?“ Авраам бе способен да извърши това, защото гледаше към Бога на възкресението : „защото мислеше, че Бог е всесилен и от мъртви да възкреси Исаака“ (Евреи 11:17-19).
С една дума, той си имаше взимане-даване с Бог, и това бе достатъчно. Бог не позволи да бъде нанесен смъртоносният удар. Той бе достигнал до последните граници : милостивият Бог не можеше го остави да иде отвъд това ; Той спести на бащиното сърце страданието, което съвсем не можа да спести за Себе си, болката от това, да удариш своя син (Матей 27:46). Той достигна до самия край, нека Името му бъде благословено ! „Оня, който и Собствения си Син не пощади, а го отдаде за всички ни“ (Римляни 8:32) ; „Но Господу биде угодно да Го съкруши и Той Го предаде на мъчение“ (Исайя 53:10). Никакъв глас не се разнесе от небесата тогава, когато върху Голгота, Бащата принесе в жертва Своя единствен Син. Не, жертвоприношението бе извършено в съвършенство, и чрез неговото осъществяване бе запечатан нашият вечен мир.
При все това, предаността на Авраама бе изявена всецяло, и напълно приета. „Защото сега познах, че се боиш от Бога и, не пожали едничкия си син за Мене“ (22:12). Обърнете внимание на тези думи : „Сега познах !“. До тогава, доказателство за това не бе давано ; вярата съществуваше и Бог го знаеше ; но тук, най-значителният точка е в това, че Бог основава знанието, което има за тази вяра, върху осезаемото доказателство, което самият Авраам Му бе дал пред жертвеника върху планината Мория. Вярата винаги се показва чрез делата си, и боязънта от Бога, чрез плодовете, които произтичат от тях. „Нали с дела се оправда Авраам, нашият отец, като положи върху жертвеника сина си Исаака ?“ (Яков 2:21). Кой ли би си помислил да постави под въпрос вярата му ? Отнемете на Авраама от неговата вяра и така, той вече няма да се появи на планината Мория, освен като един убиец и един безумец. Имайте предвид неговата вяра, и той се пооказва като верен и предан обожател, като човек, боящ се от Бога и оправдаван в своето деяние, когато пожертвува сина си. „Каква полза, братя мои, ако някой казва че има вяра, а дела няма ?“ ; „Може ли го спаси вярата ?“ (Яков 2:14). Една подобна изповед без сила и без плодове, не задоволява ни Бога, нито хората. Бог търси действително реалното и го почита навсякъде, където го открива ; що се отнася до хората, те могат да разберат само живия и понятен израз на една вяра, която се проявява чрез делата. Ние живеем в атмосферата на едно така наречено благочестие и набожност. Езикът на вярата е върху устата на всички ни, но самата вяра е перла, колкото рядка, толкова и възможна ; това е тази вяра, която те прави способен да напускаш бреговете на настоящите обстоятелства и да начеваш да се бориш срещу вълните и ветровете, и не само да ги пресрещаш, но и да им се противопоставяш, дори тогава, когато Господ изглежда спящ.
Тук не ще бъде излишно да кажем нещо и за възхитителната хармония, която съществува между поученията на Яков и тези на Павел по отношение на оправданието. Интелигентният и духовен читател, който се прекланя пред цялостността на вдъхновението в Светото Писание, много добре знае, че не от Яков или от Павел, а от самия Свети Дух иде това, че имаме работа със този значителен въпрос. Светият Дух милосърдно си е послужил с всеки един от тези почитани от Бога хора, като с перо, за да напише своите мисли, също така както и ние може да си послужим с едно гъше или метално перо, за да пишеме мислите си, без поради това, ако не желаеме да бъдем абсурдни, да говорим за противоречия между тези два вида пера, защото пишещият ще бъде един. Също така, невъзможно е, двамата божествено вдъхновени души да си противоречат, както невъзможно е две небесни тела, които се движат всяко по своята орбита, която Бог им е очертал, да се срещат и сблъскват. В действителност съществува, и това можеше да се очаква, най-цялостна и най-съвършенна хармония между двамата апостоли ; по туй що се отнася до въпроса за оправданието, единият е допълващият глас, преводачът на другия. Апостол Павел ни дава вътрешния принцип, Яков - външното разгръщане на същия този принцип. Първият ни занимава със скрития живот ; последният – с проявения живот ; първият има предвид човека в отоношенията с Бога ; последният разглежда същия този човек в отоношенията със себеподобните му. Ние еднакво имаме голямата необходимост както от единия, така и от другия, защото вътрешният прицип не може да съществува без външния живот, също така както и последният няма нито стойност, нито сила без вътрешния принцип. „Авраам бива оправдан“ тогава „когато повярва в Бога“ (15:6) и „Авраам бива оправдан“ „когато принася в жертва сина си Исаака“ (Яков 2:21). Първият от тия два случая ни казва секрета в позицията на Авраам, вторият пък ни показва Авраам като публично признат от небесата и от земята. Добре ще е да разберм различията. Съвсем никакъв глас от небето нямаше, когато „Авраам повярва Богу“, въпреки че тогава, там Бог го бе видял и така го бе счел за праведен ; но, „когато той бе пожертвувал своя син Исаака върху жертвеника“ (Яков 2:21), Бог можа да каже : „Сега Аз го познах“ (22:12), и целият свят да има могъщото и неопровержимо доказателство за факта, че Авраам бе един оправдан човек. И така ще бъде завинаги. Там където съществува вътрешният принцип, там също винаги ще има и външна проява на действие, и цялата стойност на това действие произтича от неговото отношение спрямо вътрешния принцип. За момент разделете делото на Авраам, такова каквото Яков ни го представя, от вярата Авраамова, такава, каквато я представя Павел, и се попитайте, какво оправдателно свойство тя би притежвала ? Никакво, било каквото и да е ! Цялата нейна стойност, цялата `и ефикасност, произтичат от факта, че тя е външната проява на тази вяра, по силата на която Авраам вече бе считан за праведен пред Бога.
Такава е тя, съвършенната хармония, която съществува между Яков и Павел ; или по-точно, такова е единозвучието в гласа на Светия Дух, независимо дали бихме го чували посредством Павел или пък Яков.
Сега наново да се завърнем към сюжета, който ни занимава в тази глава. Твърде интересно е, да се види как чрез изпитанието на вярата си, Авраам достига до по-задълбочено познание за Божия характер. Когато ни е отсъдено да понасяме изпитание, което ни е определяно от самия Бог, ние сме сигурни в това че правим нови опити относително Божия характер, и така се научаваме да ценим стойността на изпитанието. Ако Авраам не би протегнал ръка, за да умъртви сина си, никога не би познал величествената стойност на превъзходните богатства от името, с което тук той назовава Бога : „Йехова – Йире“ или „Всевишният ще предвиди за всичко“ (22:14). Едва когато наистина сме поставени пред изпитание, тогава откриваме що е Бог ! Без изпитанията ние никога не ще бъдем нещо друго, освен теоретици ; но Бог не възжелава ние да сме само такива, Той желае да проникваме в длъбините на живота, който е в Самиия Него, в реалността на едно лично общение с Него. С какви ли убеждения и с какви ли не различни чувства Авраам не би ли трябвало да се възвръща по стъпките си от Мория към Беер-Шева ? Колко ли размислите му по отношение на Бога, по отношение на Исаака, по отношение на всичките неща, би трябвало да бъдат различни !
Наистина можем да кажем : „Блажен е оня човек, който търпи изкушение“ (Яков 1:12). Изпитанието е почит, дарена ни от Самия Всевишен и ще ни бъде трудно да преценим цялото щастие, произтичащо от опита, който то поражда. Така е, едва когато хората достигнат да говорят с езика на Псалм 107 (вижте Стих 27) : „И всичката ни мъдрост изчезва“ тогава те ще направят откритието за туй що е Бог.
Нека Бог ни даде да понесем изпитанието, за да се изяви делото му и Името му да бъде възславено в нас !
Преди да привършим тази глава, нека още за малко спрем вниманието си върху добронамереността, с която Всевишния засвидетелствува на Авраам туй, че той е извършил вече деянието, който толкова добре се бе подготвил да осъществи. „Заклевам се в Самия Себе си, казва Господ, понеже ти направи тези неща и не пожали (за Мене) едничкия си син, Аз ще те благословя и преблагословя, ще умножа и преумножа твоето потомство, както небесните звезди и като пясъка по морския бряг, твоето потомство ще завладее градовете на враговете си и ще бъдат благословени в твоето потомство всички земни народи, задето послуша гласа Ми“ (22:16-18). По възхитителен начин тук това съответствува на начина, чрез който Светият Дух излага деянието на Авраама в Глава 11 от Писмото до Евреите, и в Посланието на Якова в Глава 2. И в едната и в другата от тези части на Светото Писание Авраам е считан като че ли вече е положил върху жертевника за жертвоприношение своя син. Важният принцип, който произхожда от всички тези засвидетелствувания се състои в това, че Авраам показва че е готов да изостави всичко, с изключение на Бога ; и това е същият този принцип, който отведнаж го определя като човек праведен, но и същевременно доказва, че той е праведен. Вярата може от всичко да се лиши, с изключение на Бога ; тя има пълното съзнание, че Бог е достатъчен за всичко. Ето защо, Авраам можа да оцени значителната стойност на тези слова : „Заклевам се в Самия Себе си“. Да, това възхитително слово „Самия Себе си“ , бе всичко за вярващия човек. „Бог, когато даваше обещанието на Авраама, понеже нямаше никого по-горен, в когото да се закълне, закле се в Себе Си . . . Защото човеците, се кълнат в по-горен от себе си и клетвата за потвърждение туря край на всяко противоречие помежду им. Затова Бог, като особено искаше да покаже към наследниците на неизменимостта на своята воля като си послужи с клетва… (Евреи 6:13, 16-17). Словото и клетвата на Живия Бог трябваше да сложат край на всички противоречия и на всички въздействия на човешкото желание и то да стане непроменлива котва за душата сред вълнението и суматохата на този бурен свят.
Ние непрестанно ттрябва да се самоосъждаме поради слабото въздействие което Божето обещание упражнява върху сърцата ни. Обещанието е тук, и ние казваме, че вярваме в това, но, уви ! за нас то не е тази непроменяема и могъща реалност, която би трябвало винаги да бъде ! ето защо, не извличаме това „непоклатимо утешение“ което то има за цел да ни съобщи. Колко мъничко сме готови за да можем да пожертвуваме, по силата на вярата, нашия Исаак ! Да поискаме от Бога да благоволи та да ни отсъди по-задъбочено познание за блажената реалност на един живот във вяра в Него, за да можем по-добре да разбираме смисъла в думите на Йоана : „Тази е победата която победи света : нашата вяра“ (1 Йоан 5:4). Само чрез вярата ние можем да превъзмогнем и надделеем на света. Недоверчивостта ни поставя под въздействуващата сила на сегашните неща, или казано с други думи, позволява на света победата му над нас ; докато душата, която чрез поученията на Светия Дух, е получила знанието за това, че Бог `и е съвършенно достатъчен, става изцяло независима от нещата, които са тук - долу.
Ще можем ли така и ние, скъпи читателю, да имаме този опит, заради нашия мир, заради нашата радост в Бога и за да бъде Той възславян чрез нас !
Тази кратка глава от Свещенното Писание съдържа нещо повече от едно поучение полезно за душата. Светият Дух тук набелязва една хубава картина за начина, по който вярващият винаги ще трябва да се отнася спрямо външните лица (Колосяни 4:5 ; 1 Солунцяни 4:12). Ако е истина това, че вярата прави онзи, който я притежава, независим от хората на света, не по-малка истина е, че тя го и поучава винаги честно да се държи спрямо тях. Ние сме увещавани, в 1 Солунцяни 4:12, в което се казва : „да се държите благоприлично към външните и да нямате нужда от никого“ ; и във 2 Коринтяни 8:21, да бдим „за това, което е често не само пред Господа, но и пред човеците“ ; а също и в тази част в Римляни 13:8, да не дължим „никому“ нищо. Тука, това са значителни поучения, които трябва да се съблюдават както подобава, през всички векове, от всички служители на Христа, дори още преди тази поучения да са ясно формулирани ; Но, уви ! на тях им се отделя твърде малко внимание в модерните времена.
Глава двадесет и трета от Битието, прочее, заслужава специално внимание. Тази глава, започваща се със смъртта на Сара, ни кара да виждаме Авраама в един нов облик — открива се характера на някой, който е в траур : „И дойде Авраам да плаче и ридае за Сара“ (23:2). Божието чедо е призовано да мине през дълбоката скръб на жалейката, но не така, както при другите („които нямат надежда“ ; 1 Солунцяни 4:13). Великият факт на възкресението го успокоява и придава на неговата скръб съвсем особен облик. Вярващият би могъл да стои пред гроба на брат, или на сестра, ала със щастливата сигурност, че този гроб не ще задържа за дълго пленника си, „защото ако вярваме, че Исус умря и възкръсна, то и починалите в Исуса Бог ще приведе с Него“ (1 Солунцяни 4:14). Изкуплението на душата осигурява и изкупление на тялото ; ние притежаваме първото и очакваме второто „и ние сами, които имаме начатъците на Духа, и ние сами стенем в себе си, очаквайки осиновление - изкупуване на нашето тяло“ (Римляни 8:23).
Купувайки Махпела, за да направи гробницата, Авраам дава израз, струва ни се, на своята вяра във възкресението. „И стана Авраам отпред своята покойница“ (23:3). Вярата не остава за дълго да съзерцава смъртта ; тя притежава по-издигнат смисъл, благодарение на „Живия Бог“, който и го е дал ! Вярата съзерцава възкресението и погледът `и е погълнат от него ; чрез могъществото на възкресението, тя може да се изправи отпред своя мъртвец. Тази постъпка на Авраам е многозначителна и затова имаме необходимостта добре да разбираме смисъла `и, защото не сме твърде склонни да се занимаваме със смъртта и с нейните последствия. Смъртта е границата на могъществото на Сатаната, но там където свършва Сатаната, започва Бог. Авраам го бе разбрал тогава, когато стана и купи пещерата в Махпела, за да направи място за почивка на Сара. Това му деяние бе израз на Авраамовата мисъл по отношение на бъдещето. Той знаеше, че през вековете които ще дойдат, Божието обещание относно земята на Ханаан ще се сбъдне ; така, той можеше постави Сариното тяло в гроба в сигурната си и ясна надежда за славното възкресение.
Необрязаните Хетови синове не знаеха за тия неща. Мислите, които изпълваха душата на патриарха, им бяха чужди. За тях бе незначителна работа това, дали Аавраам ще погребе своя мъртвец на това място, или на друго ; но за Авраама това бе съвсем другояче. „Аз съм между вас пришълец и заселник ; дайте ми между вас възможността да притежавам гроб, което да си е мое, та да погреба моята покойница отпред очите си“ (23:4). Хетовите синове намираха очевидно за странно това, че Авраам си създава толкова затруднения заради една гробница ; „но светът не ни познаваше, защото той не бе я опознал“ (1 Йоан 3:1). Най-красивите и най-характеризиращите черти на вярата са именно тези, които светът най-малко разбира. Ханаанците нямаха никакво понятие за надеждите, които характеризираха постъпките на Авраама в този случай. Те не се съмняваха в това че Авраам, търсейки ъгълче по земята в което би могъл, като починалата Сара, да очаква точното време определяно от Бога, така да се каже — Утрото на Възкресението, имаше предвид и бъдещото притежание на тази земя. Авраам чувствуваше, че той няма какво да изяснява със синовете на Хет, така че бе готов да легне като Сара в гроба, оставяйки на Бога грижата да действува за него, върху него и чрез него.
„Всички тия умряха във вяра (κατα πιστιν), той като не бяха получили изпълнението на обещанията ; но като, ги видяха отдалеч и като ги приветствуваха, изповядаха, че са чужденци и пришълци на земята“ (Евреи 11:13). Тук, това е белег на божествения живот с изящната негова красота. Тези „свидетели“ за които ни говори Посланието до Евреите в глава 11, не само че бяха живяли чрез вярата, но още и свидетелствуваха че Божиите обещания са също така реални и задоволяващи душите им в края на тяхната кариера, каквито са били и в началото `и. Придобиването на гроб в страната изглежда да беше, демонстрация за могъществото на вярата, не само за да живее, но също и за смъртта. Защо Авраам беше така добросъвестен при сделката за купуването на гроб ? Защо така горещо желаеше да обоснове правата си върху полето и пещерата в Ефрон върху правни принципи ? Защо той беше решен да заплати с пълната цена според стойността на среброто, което вървеше измежду търговците (23:9,16)“ ? Отговоръгт се съдържа в именно тази дума : „вярата“. Защото чрез вяра той направи всичко това. Знаеше той, че страната ще му принадлежи в бъдещето, и че, в славата на възкресението, неговите наследници още ще я притежават ; е, и дотогава, той не желаеше да остава длъжник на тези, които във всички случай ще са лишени от владението `и.
Тази глава, впрочем, може да бъде разглеждана от двойна гледна точка : най-напред, като представяща ни прост и практичен принцип за поведение спрямо хората от света ; впоследствие, като излагаща ни щастливата надежда, от която варващият винаги би трябвало да е въодушевяван. Надеждата, която ни е предложена в Евангелието, е щастливото безсмъртие, което, издигайки всецяло сърцето над влиянията на природата и на света, ни предоставя светия и благороден принцип, който би трябвало да регулира поведението ни спрямо външните. „Знаем само, че кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е …“ (1 Йоан 3:2). Ето я нашата надежда. Какъв е нейният морален ефект ? „И всякой, който има тая надежда на Него, очиства себе си, както Той е чист“ (1 Йоан 3:3). Ако скоро аз ще трябва да бъда подобен на Христа, ще се насиля да Му бъда подобен още отсега, дотолкова да колкото това е възможно. Християнинът ще трябва, впрочем, да се упражнява винаги да живее в чистота, в честност и в морално благоразположение пред всички тези, които го заобикалят. Точно това и направи Авраам в отношенията си със синовете на Хет ; той показва чрез цялото свое поведение, такова, каквото ни е представено в тази глава, голямо благородство и истинска безкористност. Помежду тях той бе „Божий княз“ (23:6) и те можеха да се ощастливени, като му правеха благоволение. Но Авраам беше научен да не получава милост от никого, освен от Бога на възкресението ; и тогава, когато заплащаше на Хетяните за Махпела, той си очакваше от Бога земята на Ханаан. Синовете на Хет познаваха твърде добре стойността на „среброто, което вървеше измежду търговците“ (23:16), и Авраам също знаеше какво струва пещерата на Махпела ; за него тя имаше много по-голяма стойност отколкото за тях, които му я отстъпваха. Ако за тях змята струваше „четристотин сикли (древноеврейска сребърна монета) сребро“, за Авраама тя нямаше цена, тъй като служеше за капаро на едно вечно наследство, което, тъй като беше вечно, не бе възможно да бъде притежавано по друг начин, освен чрез могъществото на възкресението. Вярата пренася душата предварително в Божието бъдеще ; тя вижда нещата такива каквито ги вижда Бог, тя ги оценява според цикъла на светилището (Левит 27:3,25). Впрочем, ето защо, според разумността на вярата, Авраам се изправи отпред своя мъртвец и купи гроб, показвайки така своята надежда за възкресението и за наследството, които са зависими от него.
Достойна за отбелязване е връзката, която съществува между тази глава и двете предществуващи я. В Глава 22, синът е поставен върху жертвеника ; в Глава 23 Сара е изоставена ; в Глава 24, служителят е натоварен да потърси жена за този, който бе, фигуративно казано, възвърнат измежду мъртвите. По учудващ начин последователността на тези събития съвпада с порядъка от факти, отнасящи се до призива на Църквата. Може да се постави под въпрос дали такова сближаване произхожда от Бога ; но както и да е, съвпадението като цяло, е слабо казано — поразяващо.
Великите факти, които ние срещаме в Новия Завет, на първо място са : отхвърлянето и смъртта на Христос ; после — отхвърлянето на Израел според плътта ; и най-сетне — призоваването на Църквата към славното `и положение на Съпруга на Агнеца. И тъй, всичко това точно съответствува на съдържанието на тази глава и на двете предшествуващи я глави. Трябваше смъртта на Христос да бъде един изпълнен, завършен факт, преди да можеше Църквата, ясно казано, да бъде призвана. Трябваше „общата стена на ограда“ (Ефесяни 2:14) да бъде разрушена, преди да стане възможно изграждането на „самия нов човек“ (Ефесяни 2:15). Важно е, ние да сме разбрали добре това, за да знаем какво точно е мястото, което Църквата заема в пътищата Божии. Дотолкова продължително във времето, доколкото еврейското устройство продължаваше да съществува, Бог бе установил и желаеше да поддържа най-стриктното разделение между Евреи и Неверници ; ето защо, идеята за единението на Евреи и Неверници в един единствен човек, не можеше да се възприеме от духа на един Евреин. Той бе свикнал и наложил да счита себе си за заемащ по-върховно положение във всяко едно отношение от това на Неверника, да разглежда този последния изцяло като нечестивец и като човек, с когото всички отношения биваха забранени (Деяния 10:28).
Ако ли Израел би вървял ведно с Бога към непокътнатостта на взаимоотношенията, в които Бог го бе поставил чрез Своята благодат, той щеше да бъде поддържан и в специалното си положение на разделение от другите и на превъзходство, което му беше вече дадено ; но Израел последва друг един път ; ето защо, тогава, когато той бе преизпълнил мярата на своята беззаконност, разпъвайки върху кръста Повелителя на живота (Деяния 3:15), Господ на Славата, и отхвърли засвидетелствуваното от Светия Дух, тогава Павел бе призван да стане уредник на новия порядък за нещата, който бе извечно скрит в Бога, докато пък траеше свидетелствуването на Израел : „Ето защо, аз, Павел, съм окованник Исус Христов, за вас, езичниците. Вие чухте за разпоредбата на благодатта Божия, мене дадена за вас, именно, че чрез откровение Бог ми възвести тайната ….., която не беше възвестена на синовете човешки от предишните поколения, както сега се откри на светите Му апостоли и пророци чрез Духа Светаго“ ¾ така да се каже Пророци на Новия Завет (τοιςαγιοις αποστολοις αυτουκαι προφηταις) „и Това стана, за да бъдат езичниците сънаследници, съставящи едно тяло, и съпричастници на обещанието Божие в Христа Иисуса, чрез Благовестието“ (Ефесяни 3:1-6). Ето какво тук е убедително ! Тайнството на Църквата, съставлявана от Евреи и от Неверници, кръщавани в едно само тяло посредством същия този Дух, единени към Славния Господ в небесата, което съвсем не беше разкривано до дните на Павел. На което тайнство, продължава Апостолът „аз станах служител според дара на Благодатта Божия, дадена ми под действието на Неговата сила“ (Ефесяни 3:7). Апостолите и Пророците на Новия Завет щяха да бъдат, така да се каже, първия крайъгълен камък на Тази Славна сграда (вижте : Ефесяни 2:20). Бидейки така, ясно е че постройката не би могла да бъде започната преди това (сравнете също с Матей 16:18 ; „ще изградя“). Ако ли сградата би могла да да се датира още от времето на Авела, то Апостолът би казал : „издигната върху основанията на светците от Стария Завет“, но той го казва другояче ; поради което ние заключаваме, че каквато и да би била позицията определяна за светците от Стария Завет, не би било възможно те да са принадлежали на едно само тяло, което до самата Му смърт и до възкресението Христово, както и до пришествието на Светия Дух, произтичащо от това възкресение, не бе съществувало нигде, освен в намеренията и целите на Господа Бога. Тези светци биваха спасени, нека Бог бъде благословен ! спасени посредством кръвта Христова, и предназначени да се наслаждават на Славата небесна ведно с Църквата ; но те съвсем не можеха да съставляват част от едно тяло, което много векове след тях, все още не съществуваше.
Ние повтаряме това, че може да се постави под съмнение това, ако би трябвало да се гледа на тази интересна част от Писанито като на един вид призив за Църквата. Според нас, по-добре би било да я считаме за един образ на това славно дело. Ние не можем да допуснем, че Светият Дух е възжелал да ни занимава, в една глава с малко по-необичайна дължина, само с детайлите на един семеен договор, ако ли този договор не бе типичен и като образ за една възголяма истина : „А всичко що бе писано по-преди, за наша поука бе писано“ (Послание до Римляни 15:4). Този пасаж има твърде разширен обхват. Така, въпреки че Старият Завет не съдържа никакво директно разкритие за голямото тайнство на Църквата, от значение ще е да наблюдаваме, че въпреки това той съдържа сцени и обстоятелства, в които по забележителен начин те го предусещат, свидетелство за което ни се представя и от главата, с която ще се занимаваме. Синът, както вече го бяхме казали, имайки предвид образа, биде положен върху жертвеника и възвърнат към живота, и дънерът, порождението, от което синът бе произлязъл, биде изоставено настрана ; тогава чак бащата бе изпратил служителя да търси съпруга за сина.
За да бъде даден ясен и пълен смисъл върху съдържанието на тази глава, ще трябва внимателно да разгледаме следните пунктове : клетвата, засвидетелствуването и резултатът от мисията на Елиезер.
Добре е да разберем това, че призоваването и издигането на Ревека бяха основани върху клетва, която скрепяваше съглашението между служителя и Авраама. Ревека не знаеше нищо за тези неща, макар че според намеренията на Бога, именно тя бе обекта на това съглашение. Същото е и за Божията Църква, като едно цяло, или считана като съставена от множество отделни части : „…не са били скрити от Тебе костите ми, твоите очи видяха зародиша ми … в Твоите книги са записани всичките ми крайници … назначени, когато нито един от тях още не съществуваше“ (Псалм 138/139:15-16). „Благословен да бъде Бог и Отец на Господа Нашего Иисуса Христа, Който ни благослови в Христа с всяко духовно благословение от небесата … както и ни избра чрез Него, преди да се свят създаде, за да бъдем свети и непорочни пред Него с любов“ (Ефесяни 1:3-4). „Защото, които Той е предузнал, тях е и предопределил да бъдат сходни с образа на Сина Му, та Той да бъде първороден между многото братя, ¾ а които е предопредели, тях и призвал — тях е и призвал, тях и оправдал ¾ а които е оправдал, тях и прославил“ (Римляни 8:29-30).
Една приятна хармоничност съществува между тези пасажи и сюжета, с който сега се занимаваме. Призивът, оправданието и славата на Църквата, всичко това бе основано върху извечната Божия цел, върху Неговото Слово и Неговата Клетва, потвърдени чрез смъртта, възкресението и славното възнесение на Сина Му. То е в дълбините на всевечната Божия промисъл, извън най-отдалечените ограничения на времето, гдето и се съдържа това чудесно намерение, имащо Църквата за своя цел, намерение, което е неразривно свързано с Божията помисъл по отношение Славата на Сина. Клетвата на Авраамовия служител имаше за цел придобивката на сърпуга за сина му. Такова бе и самото пожелание на Авраама за сина му, на което и Ревека дължеше високата си позиция, която тя заема в последствие.
Блажен е този, който разбира тези неща ; честит е, който вижда, че сигурността и блаженството на Църквата са неразривно свързани с Христа и с Неговата Слава ! „Защото, не мъжът е от жената, а жената е от мъжа ; и не мъжът е създаден за жената, а жената за мъжа“ (1 Коринтяни 11:8-9). И още : „Царството небесно бе сторено да прилича на човек-Цар, който направи сватба на сина си“ (Матей 22:2). Синът е главният обект на всичките помисли и на всички намерения на Бога ; и ако някой е достигнал до щастие или до слава, или пък до някакво си високо положение, това не би могло да стане, освен чрез съотнасяне към Сина. Посредством греха, човекът е загубил изцяло правото си върху тези неща, дори и върху самия живот ; но Христос пое върху себе си наказанието, дължимо поради греха ; така, заради своите, той стана отговорен за всичко ; Той биде прикован върху кръста като техен представител ; Той понесе техните грехове в собственото Си тяло върху кръстното дърво и слезе в гроба натоварен с това тежко бреме.
Прочее, нищо не може да бъде по-пълноценно, освен избавлението, на което са обект светите хора (= вярващите), що се отнася до всичко това, което е било насочено против тях. Църквата излиза съживена от гроба на Христа, в който всичките грехове на тези, които я съставляват, са били положени ; Животът, който тя вече притежава, е триумф върху смъртта, както и върху всичко останало, което би могло да му стори препятствие ; това става по такъв начин, че животът `и се свързва с божественната справедливост и се обосновава именно върху тази справедливост ; правата за живот на самия Христос биваха основани върху това, че самият Той бе напълно унищожил власта, могъществото на смъртта ; и Той е животът на Църквата. По такъв начин Църквата се ползува от божествен живот ; тя е удостоена с божествената справедливост, и надеждата, която `и вдъхва този живот, това е надеждата на справедливоста (вижте измежду другите, и следващите пасажи : Йоан 3:16, 36 ; 5:39-40 ; 6:27, 40, 47, 68 ; 11:25 ; 17:2 ; Римляни 5:21 ; 6:23 ; 1Тимотей 1:16 ; 1 Йоан Богослов 2:25 ; 5:20 ; Иуда 21 ; Ефесяни 2:1-6, 14, 15 ; Колосяни 1:12-22 ; 2:10-15 ; Римляни 1:17 ; 3:21-26 ; 4:5, 23-25 ; Галатяни 5:5).
Тези пасажи чудесно пресъздават трите следващи точки : живота, справедливостта и надеждата на Църквата (= Събранието), и всичките те произтичат от самия факт, че то, като църковно събрание представлява едно цяло с Този, който бе възкресен измежду мъртвите. И тъй, нищо не е по подходящо, за да се заздрави сърцето, както убеждението, че същствуванието на Църквата (= Събранието) е същственно за Христовата Слава. „… Жената е слава за мъжа“ (1 Коринтяни 11:7).
Църковното събрание е наричано „. . . пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всички“ (Ефесяни 1:23). Забележителен е последеният израз ! Думата, превеждана с „пълнота“, също означава и допълване към нещо, това, което се добавя към нещо друго и което съставлява вече едно цяло с него. Така, по такъв начин Христос е главата, а Църквата — тялото и те съставляват „един нов човек“ (Ефесяни 2:15). Ако ние преценяваме разглеждания сюжет от подобна гледна точка, не ще бъдем изненадани от това, че Църковното събрание, Църквата е бивала винаги обект на вечните намерения на Бога : благодарение на Бога, съществуваха и чудесните причини, поради които тялото, съпругата, другарката на Неговия единствен Син, можеше да владее мислите на Бога още преди основаването на света.
Ревека беше необходима за Исаака, ето защо тя стана обект на тайно намерения, докато пък самата тя бе още в най-дълбоко неведение за своето висше, бъдещо предопределение. Всичките помисли на Авраама се отнасяха до Исаака : „Ще те накарам да се закълни в Господа, Бога на небето и на земята, че няма да вземеш за сина ми (Исаака) жена от дъщерите на хананейци, между които живея“. „Жена за моя син“ — това тук, както го виждаме, е значителен пункт. „Не е добре човек да е сам“ (2:18). Така ние научаваме туй, що е Църквата (= Събране) : според помисъл на Бога тя е необходима за Христа ; и в изпълненото от Христа дело, той бе божествено одарен с всичко, та да може тя да бъде призвана към съществувание. След като един път истината е взета предвид от тази гледна точка, то вече не е само могъществото на Бога, което тук е поставено под въпрос, за да бъдат спасени нещастните грешници : но Бог възжелава „да стори сватба за своя Син“ и Църквата е съпругата, която Той Му е предопределил ; тя става обект на намеренията и целите на Отца, обект е на обичта на Сина и на засвидетелствуването на Светия Дух. Тя е предопределена да споделя достойнството и цялата слава на Сина, също така, както тя има и своя част от огромната любов, на която Той е бил вечен обект.
Чуйте собствените думи на Сина : „И славата, която Ми бе дал Аз дадох тям, за да бъдат едно, както Ние сме едно ; Аз съм в тях, и Ти в Мене, за да бъдат те в пълно единство, и за да познае светът, че Ти си Ме пратил и си ги възлюбил, както Мене възлюби“ (Йоан 17:22-23). Тези слова ни запознават със мислите на Христово сърце по отношение на Църквата. Тя не само е предназначена да бъде такава, какъвто е и самият Той, но още отсега, тя е такава, какъвто е Той, така, както е писано : „Любовта у нас се затуй съвършенствува, за да имаме дръзновение в съдния ден ; защото както е Той, и ние сме тъй в тоя свят“ (1 Йоан Богослов 4:17). Тази скъпоценна истина дава пълна увереност за душата : „Знаем също, че Син Божий дойде и ни даде светлина и разум да познаем истиннаго Бога ; и ние пребъдваме в истиннаго Бога — Неговия Син Исуса Христа. Той е истински Бог и живот вечен“ (1 Йоан Богослов 5:20). Всяка несигурност е премахната, тъй като всичко е осигурено за Съпругата чрез Съпруга. Всичко, което принадлежеше на Исаака, стана и собственост на Ревека, защото Исаак биде неин ; по същият начин, всичко, което принадлежеше на Христа е принадлежаща част и на Църквата : „И тъй, никой да се не хвали с човеци, защото всичко е ваше ; било Павел, или Аполос, или Кифа, било свят или живот, или смърт, било сегашно или бъдно — всичко е ваше, и вие на Христа, и Христос на Бога“ (1 Коринтяни 3:21-22). Христос е „постави да бъде глава над всичко за Църквата“ (Ефесяни 1:22).
Радост ще бъде за Христа извечно да показва проявата на Църквата в нейната слава и красота, с които Той щеше да я удостои, защото славата и красотата на Църквата не ще са нищо друго, освен отблясък на самата Негова слава и Неговата красота. Ангелите и княжествата ще съзерцават в Църквата разгръщането на мъдростта, на могъществото и на благодатта Божия в Христа (Ефесяни 3:10).
Нека сега разгледаме и втората точка, за която говорихме по-горе, що се отнася до засвидетелствуването. Слугата на Авраам бе носител на точно и ясно свидетелство. „И той каза : аз съм Авраамов слуга ; Господ благослови твърде много моя господар, и той стана велик ; И Той му даде овци и волове, сребро и злато, слуги и слугини, камили и осли ; господаревата ми жена Сарра на старини роди на господаря ми (един) син, комуто той даде всичкия си имот (24:34-36). Той едновременно разкрива и бащата, и сина ; такова е неговото зсвидетелствуване. Той говори за огромните богатства на бащата и разказва, как този баща е дал всичките си благини на своя син, поради това, че той е „единственият му син“ и е обект на бащината обич. Със средствата на подобно засвидетелствуване, слугата търси начин, та да се сдобие със съпруга за сина.
Почти безполезно е да се говори, че Писанието тук ни представя, образно и по очебиен начин, свидетелството на Светия Дух, изпратен от небесата върху земята в деня на Петдесетница. „А кога дойде Утешителят, когото Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, който изхожда от Отца, Той ще ви свидетелствува за Мене“ (Йоан 15:26). И още : „А кога дойде Оня, Духът на истината ще ви упъти на всяка истина, защото от Себе Си няма да говори, а ще говори каквото чуе, и ще ви възвести бъдещето. Той Мене ще прослави, защото от Моето ще вземе и ще ви възвести. Всичко, що има Отец е Мое, затова казах, че от моето ще вземе и ще ви възвести“ (Йоан 16:13 — 15). Съвпадението между тези слова и засвидетелствуването на слугата Авраамов е дотолкова поучително, колкото и интересно : Говорейки така за Исаака, слугата търси начин та да спечели сърцето на Ревека ; а говорейки така за Исуса, Светият Дух търси начина да отклони мизерните грешници от света на греха и на лудостта, та да може да ги вкара в блаженното и свято единство на Христовото тяло. „Той от Моето ще вземе и ще ви въвести“. Светият Дух нивга не кара душата да се вглежда в самия него или пък към неговото дело, а винаги и единственно в Христа. Също така, колкото повече една душа е действително духовна, толкова повече и изключително тя ще бъде овладявана от Исуса Христа.
Да наблюдаваме непрестанно собственото си сърце и да се задълбочим върху туй, що откриваме там, въпреки че това е дело на Духа, за някои лица е едно преголямо доказателство за духовност. Това тук е преголяма грешка : не само че не може да се открие доказателство за духовност при непрестанното занимание със себе си, но то ни показва и тъкмо обратното, защото Исус, говорейки за Духа, недвусмислено декларира : „Защото от Себе си, Духът няма да говори“, но „Той от Моето ще вземе и ще ви възвести“ ! Ето защо, всеки път когато някое лице се вглежда навътре в себе си и съгражда върху очевидностите на делото на Духа, които там открива, то това лице може да разчита, че в подобно свое деяние не водено от Духът на Господа. Духът привлича душите към Бога, представяйки им Христа. Да се познава Христос е вечен живот и разкриванетто на туй, що Бог-Отец прави за Сина чрез Светият Дух, съставлява основанието на Църквата. Когато Петър изповядва, че Христос е Синът на Живия Бог, Христос му отговаря : „Блажен си ти, Симоне, син Йонин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата ; и аз ти казвам : ти си Петър [ = камък], и на тоя скала ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да `и надделеят“ (Матей 16:17 — 18). Каква скала ? — Петър ? Не дай Боже ! „Тази скала“ (ταυτη τη πετρα) е само едно откровение за Христа от Отца, като „Син на живия Бог“, и това откровение е единственото средство, чрез което една душа би могла да се включи в Христовата Църква. Тук ние научаваме какъв е истинският характер на Евангелието. Евангелието, преди всичко и превъзходно, е едно откровение не само за една доктрина, но и за една личност, личността на Сина ; и това откровение придобивано чрез вярата, привлича сърцето към Христа, става извор на живота и на силата, основание на нашият съюз с Христа като членове на неговото тяло, също така, както то е и могъщата сила на общението. „Когато Богу се понрави … да разкрие Своя Син чрез мене“ (Галатяни 1:15-16) — казва Павел. ¾ Истинският принцип, съставляващ „скалата“, това прочее е „Господ — Бог разкриващ своя Син“. По този именно начин се е издигнала сградата ; върху тази солидна основа е положена тя, според извечната Божия промисъл.
Прочее, за нас най-вече ще е интересно и това, че ние намираме в Глава 24 от „Битие“ един също така красив образ за мисията и за специалното засвидетелствуване на Светия Дух. Търсейки начин, чрез който да придобие съпруга за Исаак, слугата на Авраам изяснява цялата слава и всичките богатства поверени на Исаака от неговия баща ; и обичта, чийто обект е той ; и всичко онова което е способно да докосне сърцето на Ревека и да го откъсне от нещата, всред чиято среда тя бе живяла досега. Той показва на Ревека един отдалечен обект и `и разкрива щастието, което би било нейно, ако стане „едно“ с този многообичан и така високо облагодетелствуван обект. Всичко което принадлежи на Исаака ще принадлежи също и на Ревека, щом като тя бъде „едно“ с него : това е свидетелствуването на слугата. Но също такова е свидетелствуването на Светия Дух. Той говори за Христа, за Славата Христова, за красотата, за пълнотата, за благодатта, за „неизмеримите богатства на Христа“ (Ефесяни 3:8) за достойнствата и достолепието на Неговата личност и за съвършенството на Неговото Дело. И още повече, той разкрива неизразимото щастие, което се състои в това да бъдеш едно с Този Христос, да си „член на тялото Му, на Неговата плът и кости“.
Такова е винаги свидетелството на Духа : то ни предоставя блестящ пробен камък, за да подлагаме на изпитание всички видове учения и проповеди. И най-духовното учение винаги ще се характеризира с цялостно и постоянно представяне на Христа. Духът не се спира върху нищо друго, освен върху Господа Исуса : да говори за Христа му доставя наслада, удоволствие за него е да оповестява Неговите съвършенства, Неговите добродетели, красотата Му. Прочее, ако някой служи на Евангелието чрез могъществото и силата на Божия Дух, то той винаги ще има повече от Христа, отколкото от всички други неща в дейността си. Умуванията на човешката логика не ще намерят там място : те са подходящи само там, където човек пожелава да постави себе си над всичко останало ; но всички онези, които служат на Евангелието, трябва да си спомнят, че единствената цел на Духа винаги ще е да ни представя Христа.
На последно място, ще трябва да се занимаем и с резултата от свидетелствуването. Истината, и практическото приложение на тази истина са две ясно различими неща. Едно нещо е да се говори за частните възславяния и ореола на Църквата и съвсем друго нещо да си ръководен по практически начин от тези славни сияния. По отношение на туй, що касае Ревека, като резултат от засвидетелствуването, сторено от слугата, то е най-ясно подчертано и най-положително. Тя слуша със собствените си уши, чрез сърцето си вярва на това свидетелство, така тя се откъсва от всичко заобикалящо я. Готова е всичко да напусне и да последва целта, за да приеме туй, за което е била привикана (Сравнете : Филипяни 3:12, 13). Невъзможно е тя да се е считала за обект на едно толкова славно предназначение, и въпреки това, да е продължавала да живее сред обстоятелствата, в които природата я бе поставила. Ако ли свидетелството, засягащо нейното бъдеще бе верно, то да остава привързана към сегашното за нея би било най-страшната лудост. Ако ли надеждата да бъде съпруга на Исаака и ведно с него сънаследничка на всичката му слава бе реалност за нея, то да продължава да пази овците на Лабан (Глава 29-31) би било от страна на Ревека незачитане на практика на всичко онова, което Господ в благодатта си бе поставил пред нея.
Но не, надеждата, която тя има предвид е твърде славна, за да може Ревека така излеко да го изостави. Истина е, че тя още не бе видяла Исаака, нито пък неговото наследство, но тя бе повярвала в свидетелството, сторено за нея от Исаак, и в известен смисъл бе вече получила капарото за наследството, и това бе достатъчно за сърцето `и. Ето защо, без никакво усъмняване, тя става и заявява, че е готова да тръгне : „Отивам !“ — казва тя (24:58). Готова е да поеме непознатият път, съпроводена от този, който и беше открил далечния обект и принадлежащата му слава, към която тя също ще трябва да се издигне. „Отивам !“, и забравяйки всички неща, оставени назад, устремена с усилие към тези, които са пред нея — тя тича, гледайки към целта, към цената на свото високо предназначение (вижте и Филипяни 3:14). Красив и трогателен образ на Църквата, която, ръководена от Светия Дух, се устремява към срещата със своя небесен Съпруг. Ето такава, слабо казано, Цъърквата и би трябвало да бъде ; Но, Уви ! Тя още е много далеч от това. В нея се вижда много по-малко от тази свята радост, която отхвърля цялото бреме и всички препятствия при силата на общението със своя небесен водач, съпровождащ я по пътя `и, чиято служба и удоволствие е да получи това, което принадлежи на Исуса и да ни го съобщи, също така, както и слугата Авраамов вземаше нещата, които бяха на Исаака и ги показваше на Ревека, радвайки се, без никакво съмнение, да `и съобщава нови неща по повод на сина, съобразно това как те напредваха към потреблението на радостта и на славата, очакващи съпругата.
Нашият небесен водач също изпитва удоволствие, говорейки за Исуса : „Моето той ще вземе и ще ви възвести !“ (Йоан 16:14) и още : „Ще говори каквото чуе, и ще ви възвести бъдещето !“ (Йоан 16:13). Ние имаме реалната необходимост от делото на Духа, който ни открива Христа за душите ни, карайки ни горещо да възжелаваме да го видим такъв, какъвто е, и да бъдем завинаги подобни Нему (1 Йоан 3:2 ; Филипяни 3:21) ; Само Той притежава силата която може да откъсне сърцата ни от земното и от всичко онова, което принадлежи на природата. Какво, ако ли не съществуваше надеждата да бъде единена с Исаака, би принудило Ревека да каже завинаги : „Отивам !“ тогава, когато брат `и и нейната майка казваха : „Нека момата поостане при нас поне десет дена ?“. Що се отнася до нас, по същия начин остава ни само надеждата да видим Исуса такъв, какъвто е, и да Му бъдеме подобни, надеждата, която би могла да да ни направи способни да се пречистиме, както и да ни принуди да го сторим, за да бъдеме и ние чисти, както е Той чист (1 Йоан Благослов 3:3).
Тази глава се открива с повторната женитба на Авраам, едно събитие което представлява интерес за духовния човек, ако той счита, че има отношение със съдържащото се в предишната глава от Писанието. Профетическите писания от Новия Завет ни научават, че семето Авраамово (вярващите евреи) ще се появи наново върху и разпръсне по сцената след вдигането на Съпругата, избрана от Христа. По същият начин, след сватбата на Исаака, Светият Дух ни занимава с историята на потомство на Авраам във свръзка с новата женитба, последвана от няколко частни инциидента от живота на патриарха, както и с историята на потомството му, според плътта.
Без да желая да наложа една по-особенна интерпретация на всичко, което се съдържа в тази глава, въпреки това не смятам, че тя ще е безинтересна за внимателния читател.
Книгата на „Битието“, както вече го казахме, съдържа в зародиш великите основни принципи от историята на оношенията между Бога и човека, на които следващите книги и особенно Новият Завет съдържат пък развитието. В „Битие“, истина е, че тези принципи са представени фигуративно, докато в Новия Завет те са развити по един дидактичен начин ; въпреки това, фигуративната образност е от огромен интерес и твърде ясна, за да накара истината мощно да проникне в сърцето.
Краят на тази Глава 25 ни разкрива няколко значителни принципа, които имат твърде практичен характер. Характерът и живота на Якова скоро ще отминат, воля Божия, пред очите ни ; но преди да отидем по-нататък, нека придадем и малко внимание на поведението на Исав, що се отнася до правото на първородството и до всичко онова, включено в него.
Природното сърце не придава никаква стойност на Божиите неща ; тъй като то не познава Бога, Божиите обещания за него са нещо смътно, без стойност и без могъщество. От това следва, че стойностите на настоящето имат толкова тежест в предпочитанията на хората, че могат и да упражняват върху тях толкова силно въздействие. Човек предпочита това, което вижда, защото е ръководен от погледа, а не от вярата. За него настоящето е всичко ; бъдещето е нещо неясно, несигурно и без въздействие. Такъв е и Исав. Нека чуем неговото коварно разсъждение : „ …ето, умирам ; защо ми е това първородство ?“ (25:32) Наистина, странно разсъждение ! Настоящето ми убягва, ето защо аз презирам и изцяло изоставям бъдещето ! Времето изчезва пред погледа ми, така че аз се отказвам от всякаква моя част във вечността ! „ … и стана, та си отиде ; тъй презря Исав първородството“ ; — така и Израилтяните „презряха възжеланата страна“, тъй те щяха да презрат и Христа ; по същият начин тези, що бяха канени на сватбата, презряха поканата (Псалтир — Псалм 105/106:24 ; Захария 11:13 ; Матея 22:5).
Човек няма вкус към Божиите неща ; една „супа от леща“ за него струва повече, отколкото правото над страната Ханаанска. Причината, поради която Исав не се погрижи за правата си над първородството, бе точно тази, която би могла да го ангажира, като `и бъде придаде голяма цена. Колкото повече виждам несигурността и суетата на настоящето за човека, толкова повече ще се привържа към бъдещето в Бога. Така разсъждава вярата. „И тъй, понеже всичко това ще се разруши, какви трябва да бъдете в свят живот и в благочестие вие, които очаквате и ожидате скорото дохождане на Божия ден, за който пламналите небеса ще се разрушат, и разгорелите се стихии ще се стопят ? Но ние, според обещанието Му, очакваме ново небе и нова земя, на кото обитава правда“ (2 Петър 3:11-13). Ето ги мислите на Бога, и, следователно, мислите на вярата. Настоящите неща ще бъдат разрушени : ще презрем ли тогава тези, които са невидими ? Сигурно не. Настоящият ден е като сянка, която отминава. Какъв е тогава нашият източник на средства ? Светото Писание ни го казва : „Да очакваме и да ожидаме идването на Божия ден !“ Всяко друго разсъждение не е нищо повече от това на един „нечестивец като Исаава, който за една гозба продаде първородството си“ (Писмо до Евреите 12:16).
Нека Господ ни даде да съдим за всички неща както Той самият отсъжда ; само вярата ни прави способни на това.
Първият стих от тази Глава се свързва с глава 12.
„И настана глад по земята, освен оня, предишния, който беше в Авраамово време“. Изпитанията, които Божиите деца срещат по време на вървежа си тук-долу, са почти всичките от същия произход и винаги клонят към това, че да покажат до каква степен сърцето им е намерило своята пълнота в Господа.
Това е трудно нещо, до което рядко се достига, да може да се върви ведно с Бога в интимността на общението така, че душата да бъде изцяло независима и от хората и от нещата. „Египетите“ и „Герарите“, които ни заобикалят отляво и отдясно, ни предлагат могъщи съблазни или за да ни отвърнат от правия път, или пък за да ни принудят да живеем под и извън нашето истинско положение като служители на живия и истински Господ Бог.
„И отиде Исаак при филистимския цар Авимелеха, в Герар“. Между Египет и Герар съществува ясно изразена разлика. Египет — това е израз на един свят със своите природни ресурси и със своята независимост от Бога. „Моята река си е моя“ (Езекиил 29:3) — казваше египтянинът, който не познаваше Всевечния и не възнамеряваше да поглежда към Него, за каквото и да му бе потребно това. Поради положенито си, Египет беше по-отдалечен от Ханаан отколкото от Герар, и в морален смисъл, изразяваше едно още по-отдалечено от Бога състояние на душата. В подобен смисъл вече бе отбелязан и Герар в глава 10 : „… и пределите на хананейци бяха от Сидон към Герар до Газа, оттам към Содом, Гомора, Адма и Цевоим до Лаша“ (10:19). Научаваме също че : „от Герар до Йерусалим има тридневен път“. Следователно, в сравнение с Египет, Герар бе по-близък ; но той оставаше в границите на твърде опасни въздействия. Там Авраам срещна трудности и работа, същото бе и за Исаака. Авраам там се отрече от жена си (Гл. 20), Исаак стори същото (Гл. 26). Има нещо тържествено в това да виждаш и бащата и сина да изпадат в едно и също прегрешение, и да извършват това на едно и също място ; този факт доказва, че въздействието на това място не беше добро. Ако Исаак не бе тръгнал към Авимелеха, царя на Герар, той не щеше се намери в подобно състояние, та да се отрича от жена си ; но нали и най-малкото отклонение от правия път е придружено от духовна слабост. Така стана и с Петър, който се грееше край огъня в двореца на върховния жертвоприносител, се отрече от своя Учител. А що се отнася до Исаака, очевидно е че той не беше истински щастлив в Герар. Наистина, Всевишният му каза :„Живей в тази страна !“, но често, колко ли пъти не се е случвало това, Всевишният да дава на своите Си наредби, морално пригодени към състоянието на душите им в което Той ги вижда, които са годни да ги доведат до точното чувство за това им състояние ? Всевечният заповяда на Мойсея (Числа 13) да изпрати хора, които да припознаят Ханаанската страна, но ако моралното състояние на народа не бе паднало толкова низко, то предприемането на подобна постъпка не би било необходимо. Ние знаем, че вярата няма нужда да припознава туй, което обещанието на Бога `и осигурява. Също така, Всевечният заповяда на Моисея (Числа 11:16) да отбере и събере седемдесетина души измежду стареите народни на Израиля, които да носят ведно с него грижите за народа ; но ако Моисей би напълно разбрал своето високо положение и щастието, което е свързано с него, то тази заповед не би била необходима. Същото се отнася и до заповедта, която Всевечният дава на Самуил, та да постави цар над Израилския народ (1 Царства 8). И Господ-Бог даде това нареждане поради моралното състояние на народа, но грешката беше на народа защето беше изпаднал в едно такова морално състояние. Впрочем, необходимо е, за да бъде добре отсъден според даденото нареждане, било то един индивид, било — един народ, да се взема под внимание и състоянието на този индивид или на този народ.
Но, навярно ще кажем, че ако ли Исаак беше в едно грешно положение в Герар, защо пък тогава четем, „И зася Исаак в оная земя, и събра ечемик през онова лято стократно ; тъй го благослови Бог“ ? (26:12) Ние ще отговорим на това, че външните успехи и просперитет съвсем не доказват, че се намираме в положението, желано от Бога. И затова, както вече имахме случая да го споменем, съществува голяма разлика между Благослова на Господа и Неговото присъствие. Голям брой лица се радват на първото, но без да се ползуват от второто ; при все това, сърцето е готово да подменя едното с другото, да смесва благослова с присъствието на Бога и въпреки всичко, да се самоубеждава, че едното трябва обезателно да се съпровожда от другото. Това е огромна грешка. Колко ли пъти ние виждаме лица, които въпреки че са обградени с Божия Благослов, не се радват на Неговото присъствие, и дори не Го възжелават ! От голямо значение е да различаваме това ! Човек може да се възмогне и да се възмогва все повече и повече, дотогава, докато стане наистина велик големец ; и да придобие стада от дребен добитък, и стада от едър добитък, а и много служители (26:13-15) без да може при всичко, което има, да се радва напълно и свободно на присъствието на Господа Бога. Едрият и дребният добитък не са Господ ; тези богатства можеха да възбудят зависта на Филистимците, а това не би било сторено в присъствието на Господ. Исаак щеше да се радва и възползува от най-щастливото общение с Бога, без Филистимците да биха могли да бъдат нащрек, поради най-простата причина, че те бяха неспособни да го разберат и да оценят неговото значение.
Все пак, към края, Исаак се отдалечава от Филистимците и се отправя към Беершева (Вирсавия). „И в оная нощ му се яви Господ и му рече : Аз съм Бог и на баща ти, Авраама ; не бой се, защото аз съм с тебе ; и ще те благословя“ (26:24). И туй не бе само благослова на Господа, но Самият Господ Бог, който бе до него. Защо ? Защото Исаак си бе тръгнал, оставяйки зад себе си Филистимците със всичката им завист, с техните спорове и разпри, с техните оспорвания, за да отиде в Беершева. Тук вече Всевечният можеше да се яви на своя служител, докато Той не можеше да го съпровожда с присъствието Си в Герар, макар че с добронастроена ръка бе разпрострял върху него благослова Си тогава, когато той се намираше по тези места. За да се радваме на Божието присъствие, трябва да бъдем там, където е и Той, и съвсм не посред свадите и оспорванията на нечестивия свят бихме Го намерили ; също, колкото по-скоро божието чедо се забързва, та да напусне тези неща, толкова по-добре Самият Той ще го намери. Такъв бе и опита, който стори Исаак. Дотолкова продължително, доколкото пребиваваше при Филистимците, той не можа да им окаже никакво благотворно влияние и не можа да има покой в душата си.
Истинският начин да бъдеш полезен на хората от този свят, това е да се държиш отдалечен от тях, като при силата на общението си с Бога, да можеш им показа модела на един „по-достоен път“.
Духовният прогрес, който Исаак постигна, тука се изявява чрез моралния ефект, сторен при неговия ход. От там той тръгна към Беершева. И Всевечният му се яви, и там той Му съгради жертвеник ; там той призова Всевечния, там той вдигна и палатките си, а служителите му издълбаха кладнеци. Тук имаше вече и един щастлив прогрес. Щом като Исаак направи и първата стъпка по правия път, той тръгна от разцвет към разцвет, той постигна радостта от присъствието на Бога и вкуси сладостта на истинското богослужение към Него ; той показа, че бе чужденец и пътник, и намери мир и покой ; и ни един безспорен кладенец, койте Филистимците не можаха да запушат, тъй като самите те не бяха вече там. Тези резултати, щастливи за самия Исаак, произвеждаха също така и своя благотворен ефект върху всички останали : „И дойде при него от Герар Авимелех с приятеля си Ахузат и военачалника си Фихол. Исаак им рече : защо дойдохте при мене, след като ме намразихте и ме изпъдихте от вас ? Те отговориха : ние явно видяхме, че Господ е с тебе, и затова решихме : да положим между нас и тебе клетва и да сключим с тебе съюз“ … и т. н..
За да може да се въздействува върху сърцето и съвестта на хората от света, трябва да се живее в пълно отделяне от тях, постъпвайки изцяло със съвършенна Божия благодат. Колкото и дълго да живя Исаак в Герар, между него и тях нямаше нищо друго, освен разправии и оспорвания ; Исаак насъбра мъка в себе си, а и не направи никаква добрина на тези, които го заобикаляха. Но щом като той ги напусна, сърцата им бяха докоснати ; те го последваха и възжелаха да сключат съюз с него.
Историята на Божиите деца ни предлага множество примери от този род. За нас, това, което преди всичко трябва да има значение, е да знаем, че ние сме в състоянието, в което Бог иска да бъдем и че сме готови да изпълняваме всички Негови искания, не само при положението, в което сме, но и при моралните условия на душата ни. Ако ли отношенията ни с Бог са наред, ние можем да се надяваме, че ще въздействуваме и върху другите по благотворен начин.
Щом като Исаак се възкачи в Беершева и щом като той зае положението на обожател, душата му бе възстановена и Бог си послужи с него, за да въздействува върху тези, които го заобикаляха. Духовното обедняване ни лишава от множество благословии и ни кара да не устояваме на нашето засвидетелствуване и на нашето служение. Още повече не би трябвало тогава, когато се намираме в едно грешно положение, да се спираме, както това често се случва, за да се питаме : Къде ли бихме могли да открием нешо още по-хубаво ? Божията заповед е : „Престанете да правите зло !“, и по-сетне, когато вече сме се подчинили на тази свята заповед, Господ-Бог ни кара да чуеме и още една : „Научете се да правите добро“ (Исайя 1:16-17). Ще бъде напълно погрешно от наша страна, ако разчитаме „да се научим да правиме добро“ преди да сме „престанали да вършим зло“. „стани ти, който спиш, и възкръсни от мъртвите, и ще те осветли Христос“ (Ефесяни 5:14).
Читателю, ако вие правите това, за което знаете че е лошо, или пък ако по какъвто и да било начин участвувате в нещо, за което знаете че е противно на Писанието, вслушайте се (с внимание) в словата на Господа : „Престанете да правите зло“ ; и бъдете сигурни, че ако вие се подчините на тези слова, вие не ще останете за дълго в неведение що се отнася до пътя, който трябва да следвате. Само недоверчивостта ни кара да мислиме, че не ще можем да престанем да вършиме злини, преди да сме намерили нещо по-добро за правене.
Нека Господ-Бог ни даде простота на възгледа и покорност на духа !
Тези глави ни запознават с историята на Иаков, или най-малкото, с главните събития от неговия живот ; тук Божият Дух ни дава дълбоки познания за промисълта на благодатта Божия, а също така и за пълната неспособност и абсолютнато корумпиране на човешката природа.
При Глава 25 аз нарочно изоставих пасажа, отнасящ се до Иаков, пасаж — който тук стои по-добре и е на мястото си, когато ще се занимаваме с него : „И молеше се Исаак на Господа за жена си, Ревека, защото тя беше неплодна ; и Господ го чу, и жена му Ревека зачена ; Синовете в утробата `и взеха да се удрят, и тя рече : ако ще бъде тъй, защо ми е това ? И отиде да попита Господа. Господ `и рече : две племена са в утробата ти, и два различни народа ще произлязат от твоята утроба ; единият народ ще стане по-силен от другия, и по-големият ще служи на по-малкия“ (25:21-23). Пророк Малахия също прави алюзия за този пасаж : „Възлюбих ви, казва Господ. А вие казвате : в какво Ти си проявил любов към нас ? — Исав не е ли брат на Иакова ? — казва Господ, и все пак аз възлюбих Иакова, а Исава намразих …“ (Малахя 1:2-3) ; и думите на този пророк са цитирани от Апостола Павла (Римляни 9:11-13): „но тъй беше и с Ревека, която зачена наведнаж двама сина от Исаака, нашия баща, защото, докле не бяха се още родили и не бяха направили нищо добро или лошо ¾ за да се знае, че Божието решение в избора зависи не от дела, а от Призоваващия ¾ беше `и кяазано : „по-големият ще робува на по-малкия“, както е писано : „Иакова възлюбих, а Исава намразих“.
Вечният Божия промисъл на Господа, за избора според благодатта по този начин вече ни е ясно представен. Изразът „избор според благодатта“ има огромен смисъл. Той унищожава всички човешки претенции и прокламира правото на Господа да действува, както Му се нрави. Това е от най-голямо значение. Човек не може да се радва на никакво реално щастие дотогава, докато не е принуден да склони глава пред върховната милост. Подобава му да прави така, тъй като той е грешник, и като такъв той няма абсолютно никакво право да действува или пък да препоръчва Богу нещо си. Огромното предимство, което произтича за нас от положение ни е, че тъй като се намираме на това място, не може да става повече дума за туй, което заслужаваме, но само за онова, което Богу се нрави да ни даде. Блудният син, като че ли поради скромност, може да пожелае да стане служител ; но от момента, в който става въпрос за заслуги, то той наистина не е достоен да заема мястото на служител и не му остава нищо друго, освен да приеме това, което баща му счита за добре да му бъде дадено, а именно, едно най-издигнато положение, такова на общение със самя него. И не може да бъде другояче, защото благодатта ще увенчава всяко дело (всяко Божие дело, а именно Божието дело спрямо човека) во веки веков. Щастливи сме, че това е така ! Съразмерно с това как напредваме, правейки ден след ден нови открития по повод на това, какво сме ние, имаме и необходимостта да бъдем подкрепяни от непоклатимото основание на благодатта. Сриването на човека е безнадеждно ; и като последствие, благодатта трябва да бъде безкрайна ; И така, тя е безкрайна ! ; Самият Господ-Бог е нейният извор, Христос е каналът, по-който тя протича и Светият Дух е силата, която я прилага към душата и чрез която `и придава нейното наслаждението. Светата Троица се проявява в благодатта и чрез благодатта, която спасява бедния грешник. „Благодатта се възцарява чрез правда за живот вечен, чрез Иисуса Христа, нашия Господ“ (Римляни 5:21). Благодатта не може да царува, освен чрез изкуплението. В създанието ние можем да съзерцаваме мъдрост и сила ; в провидението — благост и търпеливост, но само в изкуплението можем да виждаме царството на благодатта, и това царство е основано върху царуването на правдата.
И така, в Иакова виждаме силата на божествената благодат, защото в него намираме и забележителен пример за силата на човешката природа. Природата се изявява в Иаков във всички наклони на нейните пътища и поради това благодатта се показва в цялата си сила и морална красота. Изглежда, че според фактите с които разполагаме, още преди раждането му, в момента на раждането, а и след него, се е проявила необикновенната енергия на неговата природа. Преди раждането на Иаков, четем че „синовете в утробата `и взеха да се удрят“ ; при раждането — „после излезе брат му, като се държеше с ръка за петата на Исава“ ; а и след неговото рождение, ние не можем да видим от единият до другия край на житейското му поприще, без да се изключи дори и фазата от Глава 32, нищо друго, освен прояви на най-малко любезна и неучитива природа ; но всичко това, подобно на един черен фон, служи само за да изпъкне благодатта на Този, който снизходително се назовава с името „Бог на Иакова“, с името, което е затрогващият израз на Неговата благодат.
Сега вече ние ще се заемеме с разглеждането на Главите от 27 до 35.
В двадесет и седма глава ние намираме най-унизителната картина на чувствеността, на лукавото вероломство и хитростта : и колко остро тези неща могат да се изявят в една по-тъжна и по-ужасяваща светлина, когато ги откриваме, както това става тук, при едно чедо Божие. И въпреки това, Светият Дух е винаги истинен и верен ! Той трябва всичко да ни осветли и разкрие : когато той ни разказва историята на един човек, за него е невъзможно да направи една непълна картина ; той рисува образа му такъв, какъвто е, и картината не такава, каквато тя не е. По същият начин, когато той открива пред нас характера и пътищата Божии, той ни показва Господ Бог такъв, какъвто е, а точно това е, от което ние имаме нужда. Необходимо ни е подобно откровение за един съвършен в своята святост Бог, но и същевременно — съвършен в своята благодат и милосърдие, такъв Бог, който би могъл да слезе в дълбините на мизерята и на човешката деградация, и тъкмо там да установи връзка с човека, та да му помогне да излезе от своето тъжно положение, за да да го издигне до свободното и пълно общение със Самия Него, при цялостната реалност за това, което е Той. Ето това е, което ни открива Писанието. Бог знаеше от какво ние имахме нужда, и Той ни го даде, благословено да бъде името Му !
Нека си припомним, че поставяйки пред очите ни, при верността на своята обич, всички черти на човешкия характер, Светият Дух чисто и просто има предвид възвеличаването на богатствата на Божията благодат, както и това — да ни поучи, предупреждавайки ни, предпазвайки ни от всяко зло. Целта му не е да увековечи спомена за греха, който завинаги е изтрит пред очите на Бога. Опозоряванията, грешките, прегрешенията на Авраама, на Исаака и Иакова бяха съвършенно измити и изтрити, и тези хора бяха заели местата си в средата на „праведниците, които са достигнали съвършенство“ (Евреи 12:23) ; но пък тяхната история е вдъхновено разказана по страниците на Свещенната книга, за да изяви Божията благодат и за да послужи като предупреждение към неговите деца от всички възрасти и векове, също и както и за да ни подпомогне ясно да виждаме това, че не със съвършенни хора Бог си бе имал работа във времената, които ги бяха предшествували, не, но с хора, които са имали „същите страсти като нас“ (Яков 5:17) и при които Той е трябвало да понася същите грехове, същите недъзи, същите прегрешения, от които и ние стенем всекидневно.
Всичко това е съвършенно годно, за да подсили и укрепи сърцето. Написаните от Светия Дух биографии създават един фрапиращ, учудващ контарст спрямо онези, които пишат мнозинството от човешките биографи, разказващи ни не историята на хора, каквито сме и ние, но история на същества, които са освободени от прегрешения и недъзи. Биографиите от този вид са толкова вредни и пакостни, колкото са и безполезни ; по-пригодени са да обезокуражават, от колкото да поучават тези, които ги четат ; те ни разказват повече за това, какво би трябвало да бъде човекът, отколкото какво е той в действителност. Нищо не може да ни възвиси и издигне, освен проявата на пътищата Божии спрямо човека, такъв, какъвто той е, и точно това е, което ни се дава от Писанието.
Тук ние намираме старият патриарх Исаак пред прага на вечността : земята, а и всичко което принадлежеше на природата бързо изчезваше пред него, и въпреки това, той бе зает с „вкусните ястия“ и бе готов да действува чрез пряко противопоставяне на Божиите намерения, благославяйки по-големия, наместо по-младия. Ето каква е природата, неговата природа с „вече поотслабнали, помътнели очи“. Ако Исав вече е продал своето право на старшинство и то за една лещена супа, ние виждаме пък как Исаак е готов да даде благословията си заради едно парче месо от дивеч. Колко унизително е всичко това ! И при все това, трябва Божиите намерения да просъществуват и Бог изцяло ще да изпълни своята воля. Вярата знае това, и по силата на това познание може да изчаква времето решено от Бога ; докато пък природата, неспособна да изчаква, е принудена да търси и да постига своите цели чрез средствата на собствените си открития.
Двете главни положения, които съграждат и изявяват историята на Иаков са : от една страна, намеренията на Бога в Неговата благодат, и от друга — самата природа, правеща планове и строяща проекти, та да доведе до там, където без планове нито проекти, намерения на Бога неминуемо би довел. Това наблюдение ще опрости много цялата история за този патриарх и ще повиши интересът ни. Никоя благодат не ни липсва дотолкова, колкото може би тази на търпеливото очакване и на цялостната ни зависимост от Бога. Природата винаги действува по един или по друг начин, възпрепятствувайки проявите на Божественните благодат и могъщество. З а да изпълни своите намереня Бог нямаше нужда от такива стихии, каквито са хитрината на Ревека и дебелашкото, лукаво коварство на Иакова. Той бе казал вече, че „По-големият ще бъде подчинен на по-малкия“, и това бе достатъчно ; достатъчно за вярата, но не и за природата, която не познавайки що е туй да си в зависимост от Бога, е принудена да търси и да се уповава на своите собственни средства.
И така, не съществува по-благословено положение от това на една душа, която, с простотата на малкото дете живее, в цялостна зависимост от Бога, съвършенно доволна от това да изчаква Своето време. Подобно положение съдържа в себе си и изпитания, истина е това ; но обновената душа заучава и най-задълбочените уроци, тя прави и най-умерените изпитания, докато е в очакване на Господа ; и колкото повече изкушението ни да се измъкнем от Божието владичество ще се засилва, толкова повече ще бъде изобилен и благослова ни, ако ние знаем как да оставаме в това блаженно положение. Безкрайно приятно и благо е това нещо, да си зависим от Някого, за когото благословът е радост. Тези, които макар и до известна степен, са вкусили от реалността на подобно чудесно положение, само те могат да го оценят, и единственият, който изцяло го е заемал някога, съвършенно и без прекъсване, това е Господ Иисус. Той винаги бе зависим от Бога и отхвърли абсолютно всяко предложение на неприятеля, подсказващо му да излезне от тази зависимост. Негови слова бяха : „На Тебе се уповавам“ ; „На Тебе бях оставен от рождението си ; от утробата на майка ми Ти си мой Бог“ (Псалтир 15/16:1 ; 21/22:10). И когато Сатан (Дяволът) Го изкушава и полежа да Го подведе да си послужи с чудо за да задоволи глада си, Той отговори : „И писано с също : човек не живее само от хляба, но от всяко слово, което излиза из Божиите уста. Когато Сатан (Дяволът) Го изкушава, пожелавайки Той да се хвърли от стряхата на храма, Неговият отговор бе : „…и писано е също : Няма да искусиш Господа Бога Твоего“. Когата Сатаната възжела да Го изнуди, та да получи царствата на света не от ръката Божия, а от други ръце, и да отдаде почести и се поклони другиму, а не на Бога, Той му отговаря още : „Писано е също : Господу Богу твоему ще се поклониш и Нему едному ще служиш“. С една дума, нищо не може да Го съблазни, Него, Съвършенният човек, нито пъка до Го накара да се отклони от абсолютната зависимост от бога. Разбира се, в Божиите намерения бе да подхранва и да поддържа Своя Син ! ; в Неговите намерения бе и това „внезапно да дойде в храма си Господ“ (Малахий 3:1) ; също и това, че Нему Той предназначаваше царствата на света ; но точно там бе и причината, поради която Господ Исус възжела, съвсем просто и с постоянство, да се довери на Бога, за да бъдат изпълнени Неговите намерения, по време и начин, пожелани от самия Него. Той не целеше да изпълнява собствените си желания ; оставяше се и се уповаваше изцяло на Бога. Той нямаше да се храни, освен когато Бог Му дадеше хляба ; нямаше да влезе в храма, освен когато Бог Го изпратеше ; и нямаше да се възкачи на трона, освен когато Бог го пожелаеше. „Седи от дясната Ми страна, докле положа Твоите врагове подножие на нозете Ти“ (Псалтир 109/110:1).
Това пълно подчинение и зависимост на Сина спрямо Отца е възхитително и не може да се изразява с думи. Въпреки че е съвършенно равен на Бога, Той заемаше, като човек, положението да е в зависимост от Него ; Той винаги щеше открива удоволствие в Божията воля и желание, отблагодарявайки Му се, дори и тогава, когато по всичко изглеждаше че нещата бяха обърнати против Него ; и правейки винаги това, което щеше да бъде приятно и угодно за Отца, завинаги щеше да има като велика и непроменлива цел да възслави Бога. И когато, в края на краищата, всичко бе вече изпълнено, когато Той съвършенно и окончателно бе завършил делото, което Бог Отец му бе дал да извърши, Той отдаде Своя дух в ръцете на Отца, докато пък плътта му почиваше в надежда за обещаните Му слава и величаво възнасяне. Впрочем, точно на място Апостолът ни казва това : „Понеже вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос, който, бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу ; но понизи Себе Си като прие образ на раб, и се уподоби на човеци ; и по вид се оказа като човек, и смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то — смърт кръстна. З атова и Бог Го високо издигна и Му даде име, което е по-горе от всяко име, та в името на Иисуса да преклони колене всичко небесно, земно и подземно, и всеки език да изповядва, че Иисус Христос е Господ, за слава на Бога Отца“ (Филипяни 2:5-11).
Колко бегло, още в началото на своето поприще, Иаков познаваше това благословено чувство ! Колко малко той беше предразположен да се предостави на Бога за времето и за избора на средствата. Той повече предпочиташе да достигне до благословението и до наследството чрез всички средства на хитростта и измамите, отколкото чрез простата зависимост от Бога и чрез подчинението на този Бог, който в своята благодат го бе избрал, за да го направи наследник на обещанията, и който, чрез своята мъдрост и всемогъща сила, щеше да изпълни със сигурност и в негова полза, всички онези неща, които му бяха обещани.
Но, уви ! ние не знаем дали сърцето твърде много се противопоставя на тази зависимост и на подчинението ! То предпочита всичко друго, от положението на търпеливото очакване. Природният, обикновенният човек, който няма друго за източник освен Бога, със сигурност ще изпадне в отчаяние. И този факт е достатъчен, за да ни се изясни истинският характер на човешката природа. И не е необходимо, за бъде опозната тази природа, да се навлиза по местата, където свободно царуват порокът и престъплението. Не, и няма нужда от друго, освен това, тя да бъде изпитана, като се постави за някое време в положение на зависимост ; тогава много бързо ще видим, как там тя се държи ! Не познавайки Бога — тя не може да Му се довери ! Точно върху това почива тайната на нейната нищета и морална деградация. Тя всецяло не зачита и не познава истинския Бог, и като последствие, не може да бъде друго, освен нещо клето, достойно за презрение и безполезно. Познанието на Бога е извор на живот ; дори много повече — това е самият живот ! И какво е човекът и какво ли може той, докле все още е жив ?
Ние виждаме как у Ревека и Иаков природата взема преднина, по силно е изявена от природата у Исаака и Исава. Поведението на Ревека и Иакова не е нещо друго : при тях не съществува никаква зависимост от Бога, нито пък доверие в Него. Лесно е да бъде излъган Исаак, тъй като очите му бяха помръкнали ; затова Ревека и Иаков се бяха решили да постъпят така, наместо да гледат към Бог, който би превърнал в съвършенно напусто намерението взето от Исаака да благослови този, когото Бог не пожелаваше да благослови — намерение, което у Исаака имаше своя произход вътре в самата му природа, в най-малко любезната му природа, защото „Исаак обичаше Исава“ не защото беше по-големият, но защото „дивечът беше месото, обичано от него“. Колко унизително е всичко това !
Но когато и ние пожелаваме да отвърнем от Бог нашите личности, обстоятелствата в които сме или пък нашето предопределение, никога не навличаме на себе си друго нещо, освен мъка и болка[22] . Както впоследствие ще видим, точно това се случва на Иаков. Някои си бе направил забележката, че „ако внимателно разглеждаме живота на Иаков след като измамнически бе получил благословията на своя баща, ще се види, че от тогава той няма друго, освен съвсем мъничко щастие в този свят“. Брат му изяви намерението си да го убие и така го задлължи да избяга от дома на баща си ; Лаван, чичо му, също така го изиграва, както и самият той бе измамил своя баща, и го третира със строгост ; след двадесет и една годишно робство, той бива принуден да напусне потайно чичо си, и то не без риска да бъде върнат обратно на мястото, което бе напуснал, или пък да бъде убит от своя ядосан брат. Той не биде по-отрано освободен от страховете си, тъй като бе преизпълнен с горчивина от срамотното и криминално поведение на сина си Рубен. Впоследствие трябваше да скърби и от предателството и жестокостта на Симеона и Левия спрямо обитателите на Сихем, а трябваше да изпита и скръбта по загубата на многообичаната си жена. После, собствените му синове го лъгаха, и той се видя принуден да носи траур поради предполагаемата смърт на Йосифа. И най-сетне, за да бъде поставен връх над всичките му бедствия, гладът го принуждава да слезе в Египет, където и умира в чуждата земя. Такива са пътищата на провидението, винаги справедливи, чутовни и изпълнени с поука.
Такъв е Иаков ! Но това тук е само едната страна от живота му, и при това — тъмната. Но има и една друга, нека Бог бъде благословен, тъй като Господ Бог си имаше работа с Иакова и както ще видим, във всяко от събитията от живота на патриарха, в които той трябваше да обира плодовете на собствените си машинации и на своето лицемерие, Богът на Иаков изважда добро от злото и на туй отгоре, стори така че да изобилствува благодатта Му, въпреки греха и лудостта у своя нещастен служител.
Много интересно е да се види още в началото на тази глава, как, въпреки изключителната слабост на плътта си, Исаак съхранява поради вярата си достойнството, с което Бог го бе сдобил. Той произнася благослова с пълното чувство за силата, дарена му да благославя и казва : „И го благослових ? ….Той и ще бъде благословен…. ето, аз го поставих господар над тебе, и всичките му братя направих нему слуги ; подкрепих го и нахраних с пшеница и вино ; какво да сторя пък за тебе, сине мой ?“. Той говори като човек, който, чрез вярата, има на свое разположение всичките съкровища на земята. При него съвсем няма и следа от фалшива скромност, той не слиза от издигнатото място, което заема, поради проявите на природата си. На път е да извърши досадна грешка и действува в пряко противопоставяне на Божията промисъл, истина е това ; но все пак, той познава Бога и впоследствие заема мястото, което му принадлежи, раздавайки благословии с пълно достойнство и с енергията на вярата. „И аз го благослових : той и ще бъде благословен … подкрепих го и нахраних с пшеница и вино“. Присъщо за вярата е да ни издига над всичките ни грешки и последствията им, за да можем да заемеме мястото, сторено ни от Божията благодат.
Колкото до Ревека, тя трябваше да изтърпи тъжните резултати от своите лукави хитрини. Без съмнение, тя си представяше, че ръководи всичко съвсем сръчно и ловко ; но, уви, тя повече нямаше да види Иакова ! Колко би бил различен резултата, ако тя би оставила всичко в ръцете на Бога ! „Па и кой ли от вас, грижейки се, може да придаде на ръста си и един лакът ?“ (Лука 12:25). Нищо не печелиме ние като се безпокоим и градиме проекти ; не правиме нищо друго, освен че изключваме Бога, а това вече е нещо, което със сигурност не е печалба. И след като пожънем плодовете на собствените си намерения, нищо не е по-тъжно от това, да се види че Божието чедо, забравило положението си и своите привилегии, е стигнало до там, че да пожелава да вземе в собствените си ръце ръководенето на своите дейности. „Птиците небесни и полското цвете“ също могат ни даде наставление, когато дотам забравим за нашето положение на пълна и цялостна зависимост от Бога (Матея 6:26-33).
Най-сетне, що се отнася до Исав, апостолът го нарича „един нечестивец, който заради една чорба продаде първородството си“ (Евреи 12:15-17), и който „по-после, желаейки да наследи благословението, биде отхвърлен (понеже не можа да намери място за покаянието), ако и да бе молил за това със сълзи“. Посредством това научаваме, че „нечестивец“ ще да е човекът, който пожелава да притежава едновременно земята и небето, да се радва на настоящето, без да губи правото си на бъдещето : и човекът, който едновременно е и светски и предтенцира, че е христианни, човекът, чиято съвест никога не е изпитвало въздействията на истината и чието сърце е останало завинаги чуждо на въздействието на благодатта, един такъв нечестив като Исав, броят на тези хора е голям.
Сега ще последваме Иаков далече от бащиния му покрив, когато самотно броди по земята и е без подслон. Тука Бог започва да се занимава с него по особен начин, а в известен смисъл, и Иаков започва да жъне горчивите плодове от своето поведение по отношение на Исава ; обаче, в същото време, виждаме Бог да опрощава цялата слабост и лудост на своя служител и да разгръща своята върховна благодат и безкрайната мъдрост в Своите пътища спрямо него. Бог винаги ще изпълни своите намерения, каквито и да са средствата, между другото, които Той ще ползува ; но ако в своята нетърпеливост и неверие, чедото Божие пожелае да се оттегли и отърве от ръководството на своя Бог, то трябва да очаква, че ще направи тъжни опити и че ще премине през мъчителна дисциплина. Точно това се случва на Иаков. Той не би имал нуждата да избяга в Харан, ако би оставил Богу грижата да действува за него. Бог със сигурност щеше да се погрижи за Исава, та да го накара да намери мястото и положението, които са му предназначени. И тогава Иаков би могъл да се радва на онзи сладък мир, който никъде другаде не се намира, освен в пълното подчинение на Бога и на намерениятя Му относно всички неща.
Но ето, че точно в това постоянно се проявява изключителната слабост на сърцата ни. Наместо да се държиме бездейно под ръката Божия, ние желаем да действуваме, и така действувайки, ни попречваме на Бог да разгърне своята благодат и сила в наша полза. „Млъкнете и познайте, че Аз съм Бог…“ (Псалтир 45:11 / 46:10) — това е наставлението, на което никой не ще знае как трябва да се подчинява, освен посредством силата на благодарността. „Нека вашата кротост да бъде известна на всички човеци. Господ е близо (εγγυς). Не се грижете за нищо, но във всичко, чрез молитви, молби и благодарейки, откривайте пред Бога своите просби…“. И какъв ще бъде резултата ? „И Божият мир, който надвишава всеки ум, ще запази (φρουρησει) вашите сърца и мисли в Христа Иисуса“ (Филипяни 4:5-7).
При все това, докато ние жънем плодовете на нашите ходове, на нашето нетърпение и безверие, Бог в своята милост, си служи чрез слабостта и лудостта ни, за да ни накара по-добре да опознаем Неговата нежна благост и съвършенна мъдрост. Това, по никакъв начин и без да дава права на нашето безверие и нетърпение, прави всичко така, че да се изявява по възхитителен начин благостта на нашия Бог, възрадвайки сърцата ни дори тогава, когато може би преминаваме през мъчителни обстоятелства, докаравни от нашата заблуда. Господ Бог е над всичко това, и още повече, изключителното премущество на Бог е да прави така, че да произтича добро от злОто ; „и им каза : „Из ядача излезе ядене, и из силния излезе сладост“ (Съдии израилеви 14:14) ; и така, ако такава е съвършенната истина, че от една страна Иаков бе длъжен да живее в изгнание вследствие своето нетърпение и измама, от друга една страна, също така е вярно, че ако Иаков кротко би си останал под бащиния покрив, то той никога не би разбрал и научил това, какво означава „Ветил“ (Дом Божий). Двете страни на картината са много ярко обрисувани във всяка една от сцените в историята на Иакова. Това се случва тогава, когато собствената му лудост го прогонва от къщата на баща му, той бива доведен до състояние, да вкуси от блаженството и тържественността на „Дома Божий“
„И Иаков пък излезе от Вирсавия и отиде в Харан, и стигна до едно място, дето остана да пренощува, защото слънцето бе залязло. И взе един от камъните на онова място, подложи си го за възглавница и легна на онова място“ (28:10, 11). Тук Иаков, като блуждаещ скитник и бежанец, се намира точно в онова положение, в което Бог може да го срещне и да разгърне пред него намеренията Си на милост и слава. Нищо не може да изрази по-добре нищожеството и безсилието на човека от условието, в което Иаков е принуден да бъде : в слабостта от просъницата, заспал под открито небе, нямайки нищо друго за възглаве, освен един камък. „И видя сън : Ето, стълба изправена върху земята, а върхът `и стига до небето, и Ангели Божий се качвът и слизат по нея. И ето Господ стои отгоре на нея и говори : Аз съм Господ, Бог на твоя Отец Авраама, и Бог на Исаака ; З емята на която лежиш ще я дам на тебе и на потомството ти ; И потомството ти ще бъде като земния пясък, и ще се разпростреш към морето и към изток, към север и към юг ; и ще бъдат благословени в тебе и в твоето семе (потомство) всички земни племена ; и ето, Аз съм с Тебе, и ще те запазя навред, където и да отидеш ; и ще те върна пак в тая земя, защото няма да те оставя, докле изпълня онова, което съм ти казал“ (28:12 — 15).
Ето как Бог на Ветил открива намеренията си спрямо Иаков и спрямо неговото потомство. Това наистина са „благодатта и славата“ ! Тази стълба „изправена върху земята“ съвършенно естествено кара сърцето да размишлява върху проявата на Божията благодат в личността и делото на Сина. Точно върху земята бе изпълнено и чудесното дело, което съзида базата, солидното и вечно основание на всичките Божии намерения по отношение на Израел, на Църквата и на света. Върху тази земя стана и туй, че Иисус Христос живя, работи и умря така, щото чрез смъртта си, той премахна всичко онуй що поставяше препятствие пред изпълнението на Божиите намерения за благослов на човека.
Но „върхът на стълбата достигаше небесата“. Тя създава възможност за свързване между небето и земята ; и „ето, ангели Божии се качват и слизат по нея“ — красив и учудващ образ на Онзи, чрез когото Господ Бог слезе до длъбините на човешкото тегло, и чрез когото Той също издигна човека и го положи завинаги при Себе си, в могъществото на божественната Си справедливост ! Бог се погрижи за всичко онова, което бе необходимо за изпълнение на Своите планове, въпреки лудостта и греховността на човека, и това стана за вечна радост на всяка душа, тогава когато, чрез преподаването на Светия Дух, тя вече ще може да се види включена в измеренията на Божията благодат и помисли.
Пророк Осия ни пренася във времето, когато нещата, представяни посредством стълбата на Иаков, ще се сбъднат. „И ще сключа в онова време зарад тях съюз с полските зверове, с птиците небесни и с влечугите по земята ; и лък, и меч, и война ще изтребя от оная земя, и ще им дам да живеят в безопасност. И ще те сгодя за Себе Си во веки, ще те сгодя за Себе Си в правда и съд, в благост и милосърдие ; ще те сгодя за Себе Си във вярност, и ти ще познаеш Господа. И в оня ден Аз ще удовлетворя, казва Господ, ще удовлетворя небето, и то ще удовлетвори земята, и земята ще удовлетвори хляба и виното и дървеното масло ; а тия ще удовлетворят Изреел. И ще посея за Себе Си на земята, и ще помилувам Непомилувана и ще кажа на не-Мой-народ : ти си Мой народ, а той ще рече : Ти си мой Бог !“ (Осия 2:18 — 23). Словата на Самия Господ (Йоан 1:52) съдържат и намека за видението на Иаков : „Истина, истина ви говоря ; отсега ще виждате небето отворено и Ангелите Божии ще възлизат и слизат над Сина Човечески“.
И тъй, видението на Иаков е едно прекрасно откровение за благодатта Божия спрямо Израел. Ние вече видяхме какви бяха истинския характер и реалното положение на Иаков. И едното и другото до очевидност доказват, че трябваше всичко да бъде милосърдие спрямо него, ако трябваше да е благословен. Нито характерът му, нито пък раждането му, не му даваха право над каквото и да било. Исав би могъл, по силата на раждането си и на своя характер, да претендира за нещо си, но при условие, че върховното Божие право би било отстранено ; но Иаков нямаше право над нищо. Така щото, ако Исаав не можеше да има искане по правата си освен в ущърб на Божието пълновластие, то пък за Иаков не бе възможно да има други искания, освен онези, които би дължал на същотото това пълновластие ; и понеже бе толкова грешник, той не можеше да разчита на нищо друго, освен единствено на върховната и чиста Божия благодат. Откровението Господне спрямо служителя, когото Той си бе избрал, напомня, или пък само съобщава на Иаков, онова което Той, Всевечният, още ще изпълни : „Аз съм Господ …. ! …земята ще я дам на тебе ; …. навред ще те запазя…. ; пак ще те върна…. ; … няма да те оставя, докато не изпълня онова, което съм ти казал … (28:13-15). Всичко произхожда от Самият Господ, без каквото и да било условие. И тъй, когато Божията благодат действува, не може да има нито „ако“, нито пък „но“ ! Божията благодат не царува там където има „ако“ ; и не защото Господ Бог не би могъл да постави човека в такова положение, че той да е длъжен да носи отговорност, при която обезателно ще трябва да се обръща към него с поставянето на едно „ако“, не ! но Иаков, заспал върху възглавето от камък, е твърде далеч от положението да носи отговорност, напротив, той всецяло е в състоянието на абсолютна нищета и слабост. Ето защо, Иаков точно тогава се намира при положението, в което той бе вече в състояние да получи откровението и разкритието Божие за най-пълната, най-богатата и най-безусловната благодат.
Не можем друго, освен да оценим безкрайното щастие, което ще представлява за нас да сме в такова положение, че да нямаме нищо друго върху което да се опрем, освен върху самия Бог, и още повече, че цялостната ни истинската благословия и всецялата ни истинска радост за нас да почиват върху пълновластните Божии права и върху Божията вярност на собствения Му характер. Впрочем, според този принцип, за нас би било непоправима загуба да притежаваме нещо, на присъствието на което бихме могли да разчитаме, защото в подобен случай ще си имаме работа с Бога на основата на отговорността, и тогава всичко ще бъде неминуемо загубено за нас. Иаков бе дотолкова лош, че единствено Бог би бил достатъчен да стори онова, което състоянието му изискваше. И, нека да бъдем предпазливи, за Иаков това бе грешка да не признае обичайно тази истина и последствието за него бе, че той затъна в много скърби и бедствия.
Откровнието, разкритието, което Всвечният прави за самия Себе Си е едно нещо ; но да се придържаме към това откровение е нещо съвсем друго. Всевечният се разкрива пред Иаков в своята безкрайна благодат ; но Иаков, щом като е разбуден от съня си, ние вече го виждаме да проявява истинския си характер, показвайки колко малко на практика познава благословенния Бог, разкриващ се пред него по такъв чудесен начин. „И уплаши се и рече : колко страшно е това място ! Това не е нищо друго, освен Дом Божий, това са врата небесни !“ (28:17). Иаков нямаше спокойствие в сърцето си пред присъствието на Бога ; защото, единствено, когато сърцето е всецяло сломено и човекът се е отърсил от самия себе си, едва тогава той може да се чувствува добре пред Господа. Господ Бог се нрави на сломеното сърце, да бъде благословено името Му ! и сломеното сърце е щастливо, когато е близо до Бога. Ала сърцето на Иаков още не се намираше в такова положение ; и Иаков още не се бе научил да се осланя така както малкото дете, на съвъършенната обич на Този, който можа да каже : „Аз Иакова възлюбих !“ (Малахия 1:2 ; Римляни 9:13).
„Съвършенната любов пропъжда страха“ (1 Йоан 4:18). И там, където тази обич не е изцяло позната и осъществена, винаги съществува смут и безпокойство, а и не е възможно да бъде другояче. Домът и присъствието на Бога не вдъхват никаква уплаха на душата, която познава любовта на Господа Бога такъв, какъвто Той се показва при съвършенната жертва на Христа. Тази душа по-скоро е готова да каже : „Господи ! Обикнах обиталището на Твоя дом и мястото, дето живее Твоята Слава“ (Псалм 25:8 / 26:8). И още : „Колко са мили Твоите жилища, Господи на Силите ! Копнее душата ми и чезне за Господните двори ; сърцето ми и плътта ми с възторг се стремят към живия Бог !“ (Псалм 83:1 / 84:1). Когато сърцето е твърдо и укрепено в познанието за Бога, то обиква Божия Дом, какъвто и прочее да е неговият характер, дали това ще бъде Ветил, или храмът на Иерусалим, или пък Църквата, която сега е сформирана от всичките истински вярващи „вградени заедно за Божие обиталище чрез Духът“ (Ефесяни 2:22). Но както и да е, познанието, което Иаков имаше за Бога и за Неговия Дом, беше твърде ограничено в този период от неговата история ; ние имаме ново доказателство за това от спогодбата, която той иска да стори с Бога, в последните стихове на тази двадесет и осма глава.
„И даде Иаков оброк, като рече : ако Господ Бог бъде с мене и ме опази в тоя път, по който отивам, и ми даде хляб да ям и дрехи да се облека, и аз се с миром върна в бащиния си дом оттогава Господ ще бъде мой Бог ; то тоя камък, който поставих паметник, ще бъде за мене Дом Божий, и от всичко, което Ти Боже ми дадеш, ще Ти дам десетата част“ (28:20). Иаков казва „Ако Господ Бог бъде с мене“, докато Всемогъщият току-що изрично му е казал : „Аз съм с теб, ще те запазя навред и пак ще те върна в тази земя“ … и т. н.. Въпреки това свидетелствуване на Бога, бедното сърце на Иакова не е в състояние да се издигне над едно „ако“, или пък да има относно благодатта Божия, по-издигнати помисли от тези, които се отнасят до „хляб да ям“ и до „дрехи да се облека“. Такива бяха мислите на човека, който бе имал величественното видение на стълбата възлизаща от земята и докосваща небето, и на Господ, който стои отгоре `и, обещаващ му безбройно потомство и вечно наследство. Очевидно, Иаков бе неспособен да вникне в действителността и в пълнотата на Божиите помисли. Той мереше Бога според своята мяра и по този начин изцяло се лъжеше относно мнението, направил си за Бога. С една дума, нещата стоят така, че Иаков все още не бе приключил със самия себе си, и като последствие, не бе започнал да е с Бога.
„И стана Иаков, та отиде в земята на синовете си на изток“. Така, както можахме да видим от Глава двадесет и осма, Иаков не съумява да схване истинският характер на Бога и получава изобилие от благодат във Ветил, но със едно „ако“, съпроводено от достоен за презрение пазарлък за хляб и дрехи ; и сега ни остава да последваме Иакова в неговата непрестанна последователност от пазарлъци. „Каквото посее човек, това и ще пожъне“ (Галатяни 6:7). Невъзможно е той да се изплъзне от техните последствия. Иаков не бе намерил още своето място и равнище пред Бога, и трябваше Господ Бог да използува обстоятелствата, за да го накаже и унижи. Ето в това е и тайната на много от нашите тъги и изпитания в този свят. Сърцата ни нивга не са били действително сломени пред Бога, ние не сме били никога осъждени и нивга не сме се оттърсвали от самите себе си. От тези обстоятелства произтича онова, че наново и винаги ще сме като онези хора, които блъскат главите си в стена. Никой не може действително да се ползува от Бог преди да е свършил със своето „аз“, поради съвсем простата причина, че Господ Бог започва да се проявява точно там, където е свършено с плътта. Впрочем, ако аз не съм приключил с моята плът посредством задълбочеността и положителността на опита си, то морално ще бъде невъзможно да съм придобил разбиране и познание, което дотолкова малко да съответствува на Божия характер. Но трябва по един или по друг начин да се науча да познавам това, което струва природата. И за да ме доведе до това познание, Всевишният използува различни средства, които, каквито и да са, не могат да бъдат ефикасни, освен само тогава, когато Той ги ползува, за да разкрие пред очите ни истинският характер на всичко онова което съществува в сърцата ни. Колко ли често се случва това, както е в случая с Иаков, Всевишният да идва съвсем близо до нас и да ни шепне на ухото, без да различаваме гласа му, а и без да знаем да заемаме нашето истинско място пред Него. „Наистина Господ е на това място, а пък аз не знаех…колко е страшно това място“ (28:16-17). Никакво поучение не извлече Иаков от всичко това ; по този начин, на него му бе потребно духовно обучение от тридесетина години в едно строго училище, което пак би било съвсем недостатъчно, за да го дисциплинира и приучи.
И въпреки това, впечатляващо е да се види как той се вписва в една атмосфера, дотолкова съвършенно пригодена към неговите собствени морални стойности. Майсторът на пазарлъците Иаков среща другият майстор на пазарлъци, Лаван, и ги виждаме като правят състезание по хитрини и похвати, за да се измамят един другиму. От страна на Лаван това не би трябвало да ни изненадва, тъй като Лаван не е бивал нивга във Ветил ; той не бе видял небето отворено, нито пък стълбата, докосваща и земята и небето. Той съвсем не бе чувал славните обещания от устата на Всевечния, осигуряващ му притежанието на Ханаанската земя както и едно безбройно потомство. Човекът от света, Лаван, не притежава други средства, освен своя нисък и користолюбив дух, който той и използува. Как може да бъде извлечено чистото от нечистото ? Но нищо не е по-унизително от това, да бъде видян Иаков, след всичко онова, което самият той бе видял и чул във Ветил, да се бори с един човек от света и да се сили да натрупа блага със средства, подобни на ония, който самият той използува.
Уви ! Съвсем не рядко нещо е да се види как Божиите чеда забравят високото си предназначение и небесното си наследство дотам, че да са готови да слезнат върху арената ведно с децата от този свят и върху нея, да се бият с тях за богатствата и за почестите на земята, поразена от проклятието на греха. Това е дотолкова вярно, че при голям брой лица е трудно да бъде открита каквато и да било следа от онзи принцип, за който апостол Иоан казва : „Кой побеждава света, ако не онзи, който вярва, че Исус е Син Божий ?“ (1 Иоан 5:5). Преценявайки и съдейки Иакова и Лавана от гледната точка на природните принципи, трудно ще ни бъде да открием дори и най-малката разлика между тях двамата. Ще трябва да се намираме зад сцената, а и да навлезем в помислите на Бога относно всеки един от тях, за да можем да видим до каква степен те се различават. Но Бог е този, кото е поставил различия между тях двамата, а не Иаков. По същият начин това става и сега. Въпреки че трудно може да бъде откривана, съществува огромна разлика между децата на светлината и децата на мрака и невежеството. Разлика, обосновавана от величествения факт, че първите са „съдове на милосърдие, приготвени от Него за слава“, докато другите пък са „съдове на гнева“ изцяло приготвени (но не от Бога, но от греха) за погибел (Римляни 9:22-23)[23]. Иаковците и Лавановците съществено и винаги ще се различават, въпреки че първите биха могли да пропуснат по един ужасяващ начин да се реализират и да проявят своят истински и славен характер.
Колкото до Иаков, цялата му грижа и цялата му работа, а също и неговия достоен за презрение пазарлък, познат ни от предишната глава, не са друго, освен резултати от непознаването на благодатта, както и от неговата неспособност да се доверява на Божието обещание. Този, който, след като бе получил от Господа безрезервното обещание, че Той ще му даде земята на Ханаан, можа да каже : „Ако Господ ми даде хляб да ям и дрехи да се облека …“ не бе имал друго, освен съвсем слабата представа за Господа и за това, какво бе Неговото обещание. Така го и виждаме ние, като се сили да урежда собствените си работи по най-печеливш за самия него начин.
Винаги става така, когато благодатта остава неразбирана. Изповедта, която можем да направим относно принципите на благодатта, не е съразмерна с опита, който имаме от могъществото на тази благодат. Кой ли би повярвал, че видението не би разкрило на Иакова, що е туй Божия милост ? Но откровението на Бога във Ветил и поведението на Иаков във Хааран са съвсем различни. Въпреки това, то не бе освен израза на онова, което бе схвана от откровение. Характерът и поведението на човека са действителната мяра за опита и за убеждението на душата му, каквато и изповед той да прави, прочее. Иаков все още не бе доведен до там, че да се вижда такъв, какъвто бе пред Господа, и вследствие на това, той все още не познава що е туй Божията благодат. И той показа наяве незнаниението си, съизмервайки се с Лавана, възприемайки неговите максими и похвати.
Невъзможно е да не останем почудени от наличието на факта, че тъй като той не се бе научил да познава и съди пред Бога характера, присъщ на неговата собствена плът, Иаков бива отведен от Божието провидение в средата на специално неговата, присъщата му област, за да се изяви напълно този характер със всичките негови очебийни черти. Той бива отведен в Харан, страната на Лаван и на Ревека, в същата школа, от която бяха излезли и принципите, които той така ловко изпълняваше на практика, и в която те бяха преподавани, прилагани и поддържани. За да научи що е Бог, той трябваше да отиде във Ветил, а за да разбере това що е това човекът, трябваше да отиде в Харан. И тъй като Иаков не можа да схване и разбере откровението, което Господ бе направил за Самия Себе си във Ветил, то той трябваше да отиде в Харан, за да стане възможно да се прояви онова, що е той (Иаков).
И тук, уви ! само усилия, за да успее, само хитрувания, само измами, само лукавства ! Нищо от святото и славно доверие в Бога ! Никаква скромност и търпеливост на вярата ! Господ Бог беше с Иаков, истина е, защото нищо не може да възпре Божията благодат да засияе. И още нещо, до известна степен Иаков вече бе опознал присъствето и вярността на Господа, но въпреки това, той не знае, не умее да върши нещо без план и без проект. Той не може да остави на Господа Бога грижата да решава вместо него онова, що се отнася до жените му и до неговите заплати ; опитва се всичко да урежда чрез своите хитрини и лукавства. Казано с една дума — отначало до край Иаков е „онзи, който измества“ (това е смисълът на неговото име). Где ли може да се намери пример на по-сръчно извършена хитрост от онзи, който ни се предлага в Глава 30, стихове 37 — 42 ? Това тук е съвършен портрет на Иаков. Наместо да остави на Господ грижата да умножи белязаните и нашарените като с капки овци, както и на агнетата с тъмен цвят, така, както Господ Бог навярно би го сторил, ако Иаков би се доверил Нему, то, за да постигне целите си, той си послужва със средство, което единствено само духът и нравствеността на един Иаков би могла да си въобрази. По същият начин Иаков действува и през двадесетте години на пребиваването си при Лаван, и най-накрая, „той избягва“, като по този начин във всичко остава последователен на самия себе си.
И така, като следваме Иаков и наблюдавайки характера му през един или друг период от неговата необичайна история, ние ще можем да съзерцаваме и чудесата на благодатта Божия. Никой друг освен Господ Бог, не би могъл да понася един Иаков, както също и никой друг, освен Бог, не би желал да се интересува от него. Божията благодат ни спохожда в нашето най-тежко състояние. Тя възприема човека такъв, какъвто е, и действува спрямо него с пълното съзнание за това, какъв е той. От огромно значение е, още от самото начало добре да се разбира тази особенност на благодатта и милостта Божия, за да сме в състояние да понасяме с твърдо сърце поредните открития, които правим относно собствената си непристойност, открития, които толкова често разколебават доверието и нарушават мира в душите на Божиите деца.
Голям брой лица по начало не разбират пълната разруха на природата, такава, каквато тя изглежда в светлината на Божието присъствие, въпреки че сърцата им действително да са били привличани от благодатта и че съвестите им са били успокоявани до известна степен, посредством приложението на Христовата кръв. От това произтича, че в степените, в които те напредват в християнския си живот и правят по-задълбочени открития за злото, съществуващо в тях самите и понеже това познание за милостта и благодатта Божия и за цената на Христовата кръв им липсва, те се усъмняват в това, че те действително са Божии чеда. Така, те са отхвърлени от Христа и оставяни върху самите себе си ; тогава те се обръщат за помощ към съответните предписания, за да поддържат тона на своята набожност и благочестие, или пък наново могат да изпаднат в пълното си състояние на светска суета. Такава е съдбата на онзи, чието сърце не „укрепено чрез благодатта“ (Евреи 13:9).
Същият този факт придава дълбок интерес и извлича огромна полза от изучаването историята на Иаков. Никой не може да чете тези три глави, върху които размишляваме, без да бъде поразяван от дивната благодат, която би могла да е заинтересована от такова същество, каквото е Иаков, и която би могла да каже още, след като е открила всичко съдържащо се в него : „Не се вижда беззаконие в Иакова и не се забелязва неправда в Израиля …“ (Сравни с Числа 23:21).
Господ Бог не казва, че не съществува беззаконие в Иакова, нито пък неправда в Израел. Подобно твърдение не би било истина и не ще дава на сърцето онази сигурност, която Господ Бог има желание преди всичко да му придаде. Да се каже на бедния грешник, че съвсем няма грях у него, никога не ще му даде сигурност, защото, уви ! той знае, че у него има грехове. Но ако Господ Бог му казва, че Той не вижда негов грях, поради съвършенната жертва на Христа, то мирът, бездруго, безпогрешно ще влезне в сърцето и в съвестта му.
Ако Бог бе взел при Себе си Исава, ние не бихме могли да видим подобно разгръщане на Божията благодат, поради тази причина, че Исав не се появява пред нас в подобна неблагоприятна светлина като Иаков. Колкото повече човек изпада в собствените си очи, толкова повече Божията благодат се извисява и възвеличава. Според моята преценка, в степента в която дългът ми нараства от петдесет на петстотин динария, то и оценката ми за Божията благодат ще се възвисява пропорционално, а също и опитността която имам относно тази обич, която, „тогава, понеже нямаха с какво да заплатят“, „ни опрости нашия дълг“ (Лука 7:42). С право апостолът казва, че „добре е с благодат да с укрепва сърцето, а не с наредви за ястия, от които не са имали полза ония, които са се водили по тях“ (Евреи 13:9).
„А Иаков тръгна по пътя си. И го срещнаха Ангели Божии“. Въпреки всичко, благодатта Божия навсякъде съпровожда Иаков. Нищо не може да измени на любовта на Бога, той обича с неизменна любов. Този, когото обикне, Той го обича до край и Неговата любов е тъждествена на Самия Него : „Иисус Христос е същият вчера, днес и во веки…“ (Евреи 13:8). Но колко малко въздействие имаше Божието войнство (32:2) върху Иакова, ние ще можем да научим от онова, което в тази глава ни се казва за него. „И прати Иаков пред себе си вестители при брат си Исава в земята Сеир, в областта Едом“. Очевидно, Иаков се чувстваше неудобно, мислейки за своята среща с Исав ; и имаше защо. Той бе постъпил много зле спрямо брат си, а и съвестта му не бе спокойна ; но ето, наместо всецяло и без резерви да се отдаде в Божиите ръце, той наново прибягва до своите обичайни средства, за да отхвърли от себе си гнева на Исава. Опитва се да се церемони пред Исава, вместо да се осланя на Бога.
„Па им заповяда и рече : тъй кажете на господаря ми Исава : ето що казва твоят слуга Иаков : аз живях при Лавана и престоях досега“ (32:4). Всичкото това го говори само една душа, отдалечила себе си от Бога. „Моят Господар“ и „Твоят слуга“ — това не са обръщения на брат към брата ; не са дори и слова на някого, който притежава чувството за достойнство, давано му от Божието присъствие. Ето, такава е речта на Иаков, и то на онзи Иаков, чиято съвест е нечиста.
„И се върнаха вестителите при Иакова и рекоха : ходихме при брат ти Исава ; и той иде да те посрещне и с него четристотин души. Иаков много се уплаши и се смути“ (32:6, 7). Какво ще направи той ? Дали ще се довери на Бога ? Не ! Той започва да комбинира начините за уреждане и спогодба. „И раздели на два страни човеците, които бяха с него, и дребния и едрия добитък, и камилите… (32:7) … и рече Иаков : Ако Исав нападне едната страна и я избие, другата може да се спаси !“. Да състави план за действие — това е първата грижа на Иаков, и в това отношение — той се явява съвсем правдиво олицетворение на жалкото и нищожно човешко сърце. Истина е, че след като вече е съставил плана си, той се обръща към Всевишния и страстно го моли да бъде избавен. Но едва успял да завърши молитвата си, той наново се връща към уреждането на плановете си за спогодба.
И така, да се моли, а и в същото време да се правят планове — са две несъвместими неща. Когато правя различни комбинации, аз повече или по-малко се осланям на тях ; но когато се моля, аз трябва изключително и изцяло да се уповавам на Бога. Когато пък погледът ми е погълнат от собствените ми действия, то аз съм неподготвен и неспособен да виждам Господа-Бога, намесващ се благосклонно в моя изгода и тогава молитвата ми, разбира се, не ще да е израз на нуждата, в която се намирам, а само сляпо изпълнениие на нещо-си, което считам, че е нужно да бъде сторено. Или пък възможно е, молбата ми към Бога да е в това, Той да освети моите собствени начинания. Но Господ Бог не желае да го моля за освещение и благослов на моите планове и на средствата им за изпълнение, а иска от мене да отдам всичко свое в Неговите ръце, та да се застъпи Той в моя изгода.[24]
Въпреки че Иаков бе молил Бог да го избави от брата му Исав, види се, че той няма доверие във вмешателството Му, тъй като се опитва да „умилостиви Исава с дарове“ (32:20). Доверието му се осланя на „неговия дар“ а не на самият Господ Бог. „Лукаво е човешкото сърце повече от всичко, то е напълно неизцеримо“ (Иеремия 17:9). Често пъти, трудно е да бъде определяно истинското основание на доверието ни. Ние си въобразяваме или пък се стараем да убедим себе си, че се опираме на Бога, тогава, когато всъщност разчитаме само на няколко изнамерени от нас самите съображения. Онзи, който би чул Иаков да се обръща към Бога с тази молитва : „Избави ме от ръцете на брат ми, от ръцете на Исава, защото аз се боя от него, да не би като дойде, да убие мене — и майка с деца“, би ли могъл да си представи той, че Иаков тутакси е могъл да изрече : „Ще го умилостивя с дарове“. Нима вече е забравил Иаков своята молитва ? Или, може би, той приписва на даровете си божественост ? Дали той възлага по-голямо доверие върху добитъка си, отколкото на Бога, в чиито ръце той току-що е поставил съдбата си ?
Тези въпроси съвсем естествено произтичат от всичко онова, което тук ни се разказва за Иаков и ние можем да прочетем техните отговори в огледалото на собственото си сърце. Това сърце ни учи също така добре, както и историята на Иаков, доколко ние сме склонни да се опираме повече върху нашите собствени мъдрувания и комбинации, отколкото на самия Бог ; и разбира се, от това не произтича нищо добро.
Ние сме доволни често пъти от самите себе си, когато съставяните от нас планове са били съпроводени от молитва, или пък, когато сме използували всичките позволени средства и сме искали от Бога да ги благослови. Но в подобни случаи, между впрочем, нашите молитви са също така безполезни, както и нашите планове, когато се знае че се осланяме само върху тях, а не на Бога. Необходимо е всъщност, да сме приключили с всичко онова, което е продукт на собственото ни „аз“, преди да стане възможно Бог да се изяви ; ала за да сме приключили с нашите планове и комбинации, трябва да приключим със самите себе си. Необходимо ни е да възприемем и научим това познание, че „Всяка плът е трева, и всичката `и красота е като полско цвете“ (Исаия 40:6).
В главата, с която се занимаваме сега, Иаков е доведен именно до такова състояние. След като вече е взел всичките предпазливи, предвидени от него възможности, Божественото Слово ни казва : „И остана Иаков сам. И с него се бори Някой до зори“ (32:24). Тук започва нова фаза от историята на този забележителен човек. Ние трябва да останеме насаме с Бога, за да можем да достигнем и придобием истинното познание за себе си и за нашите пътища. З а да опознаем действителната стойност на плътта, на нейните постъпки и действия, трябва да ги претеглим върху теглилката от светилището (Левит 27:25). Не е важно онова, което мислим за самите себе си, или пък това, което другите хора могат да мислят, важното е да се знае туй що мисли Бог. И за да го узнаем и разберем, трябва да останем сами, далече от света, далече от собственото „аз“, далече от всичките свои мисли, от всички разсъждения и чувства на природата, да останем „сами с Бога“.
„Остана Иаков сам и с него с бори Някой“. Трябва да отбележим, че Писанието не ни казва, че Иаков се бори с някого (с някой си човек), но че Някой се бори с него. Често пъти и съвършенно невярно, този факт е представян като пример за усърдието, с което Иаков се бе молил Богу. Да се каже, че аз се боря с някакъв човек, или, че този някой си човек се бори с мен, са две съвършенно различни идеи. Ако аз съм този, който се бори, то ще рече, че желая да получа нещо си от някого ; ако ли, напротив, някой си се бори с мене, то вече той е, който желае да получи нещо от мене. Бог се бори с Иаков, за да го накара да усети, че той не е нищо друго, освен жалко и немощно същество ; сетне, виждайки че Иаков поддържа борбата срещу Него с ожесточение и упоритост, „допря Се до ставата на бедрото му, и се повреди ставата на бедрото у Иакова“. Необходимо е присъдата на смъртта да бъде вписана върху плътта, необходимо е да сме проникнали в значението на Христовия кръст, преди да можем да вървим уверено и шастливо ведно с Бога.
До тук, ние проследихме историята на Иаков през всички обрати и всичките действия на неговия необикновен характер. Видяхме го ние, да гради своите планове и да търси средства за изпълнението им през всичките двадесет години от пребиваването си при Лаван. Но едва само, когато той е „оставен сам“, едва тогава той придобива ясното разбиране за немощта и пълното безсилие на съществото, каквото самият той представлява. И ето че, когато бива поразено местонахождението на неговата сила, той може да възкликне : „няма да те пусна …“.
От тук започва нова ера в живота на Иаков. Досега той бе постоянствувал в собствените си пътища ; но сега вече той е принуден да изрече : „Няма да те пусна, докле ме не благословиш …“. Забележете, драги читателю, че Иаков не говори така преди да настъпи момента, в който ставата, свързваща таза и бедрената му кост, бива увредена. Този обикновен факт ни дава ключа към цялата сцена. Бог се бори с Иаков именно с целта, да го доведе до това състояние. Що се касае до всеотдайността на молитвата му, то ние вече видяхме, че след като е отправил към Бога няколкото слова на коленопреклонна молба, Иаков разголва секрета на своето „доверие“, казвайки „Ще умилостивя гнева на Исава с дар“. Той би ли могъл да постъпва и говори така, ако действително бе разбрал що е туй да се молиш и що е туй да си в истинска зависимост от Бога ? Не, разбира се ! Необходимо е Господ Бог и съществото, всякой за себе си, да съхраняват различните си положения и места, и така това ще е редно за всяка душа, познала свещенната действителност на живота във и чрез вярата.
Но, уви ! Именно точно така ние грешим, ако в подобна ситуация ние си позволяваме да говорим за другите. Ние прикриваме положителното неверие на лукавите си сърца под възможни формули и в една привидна набожност, утешаваме се, че е редно да използувме тези средства, и вярваме, че можем да разчитаме на Бог да благослови тези средства. При това, в действителност ние сме се опряли не на Самия Бог, а върху средствата. Бихме ли могли да разберем колко лош и отвратителен е подобен път, и да се научим, с голяма простота, да разчитаме и да се привързваме единствено към Бога, за да може занапред животът ни да се характеризира и отличава с това свято извисяване, което ни поставя над обстоятелствата, през които преминаваме ! Не е леко нещо да достигнеш до това, че да признаеш нищожеството на съществото, до там, че да е възможно да кажеш : „Няма да Те пусна, докле не ме благословиш“ (32:26).
Да изречеш това от все сърце, запазвайки в себе си могъшеството съдържащо се в това слова — в това се състои тайната на истинската сила ! Едва когато ставата на бедрото му биде засегната, и съвсем не преди това, Иаков можа да заговори така. Той дълго се бори преди да отстъпи, защото много силно бе доверието му в плътта. Но Бог може да срине и повали в прахта и най-упорития характер. Той е способен да достигне до същината, до главния двигател на природната сила и да напише върху него смъртна присъда ; и докле това не се е случило, не бива да се проявява сила нито пред Бога, нито пред хората. Трябва да си „немощен“ преди да можеш да бъдеш „силен“. „Христовата мощ“ не може да се обосновава „върху самия мен“, а единствено пропорционално на познанието, което имам за своята немощ и недъзите ми… (2 Коринтяни 12:9).
Христос не може да постави печата на одобрението Си върху енергията и силата на природата, върху нейната мъдрост или слава. Ще трябва всички тези неща да се смалят, за да израстне Той (Йоан 3:30). Нивга природата не ще послужи за пиедестал на мощта на Христовата благодат. Ако ли тя би могла да го стори, то плътта би имала с какво да се възславя пред Бога, а ние знаем, че това е невъзможно. От това следва, че тъй като проявата на Божията слава и на Името Му, или пък на Божия характер са свързани с унищожението на природната плът, то очевидно е, че душата не би могла да се радва на Неговата проява, преди действително природата да бъде изоставена настрани. Ето защо, въпреки че Иаков бива принуден да възвести своето име „Иаков“, което ще рече „този, който измества“, то той не получава никакво разкритие за името на Онзи, който се бори с него и който го поваля в прахта. З а самия себе си той получава името „Израел“ или „Княз“, и това вече е голям прогрес. Но когато Иаков казва : „Обади ми твоето име !“ (32:29), то в отговор той получава само въпроса : „З ащо ме питаш за Името Ми ?“. Господ Бог отказва да му каже Своето Име, въпреки че Той е довел Иаков до състоянието да му каже истината, отнасяща се до самия него, и като последствие от това, Бог го благославя.
Колко ли подобни случаи се съдържат в летописите на Божието семейство ? „Аз-ът“ се оголва и разкрива в цялата своя нравствена уродливост, но на практика, не се достига до разбирането и осмислянето на туй, що е Бог, въпреки че Господ Бог е дошъл толкова близо до нас и че Той ни е благословил, съобразно с познанието и откритието, което сме направили по отношение на самите себе си.
Иаков получи своето ново име „Израел“ тогава, когато ставата на бедрото му бе засегната и повредена. Той стана „могъщ княз“ когато позна и призна за себе си, че не е нищо друго, освен немощен човек. И въпреки това Всевечният Бог бе длъжен да му каже : „З ащо Ме питаш за Името Ми ?“ и Той не му разкри името на Онзи, Който бе открил неговото истинно име и истинското му духовно състояние.
Това тук ни научава, че да сме благословени от Бога е съвсем друго нещо от онова — да получим чрез Духът откровение за Божия характер. „И го благослови там“ (32:29), но не му разкри своето име. Винаги съществува един благослов, когато до известна степен сме достигнали до познането относно самите себе си. Посредством това, ние сме поведени по пътя, по който ставаме способни по-ясно да различаваме туй що е за нас Бог, във всички подробности на нашия живот. Така стана и с Иаков. Още щом ставата на бедрото му бе докосната и повредена, той се намери в положение, в което само Господ Бог би могъл да му помогне. Куцащият бедняк не може да стори много нещо ; за него, впрочем, бе преимущество възможността да се сближи с Онзи, който е Всемогъщ.
За да приключим с тази глава, ние искаме да отбележим, че Книгата на Иов в известне смисъл е своеобразен коментар именно на тази сцена от историята на Иаков, която токущо разгледахме. От единия до другия край на тези тридесет и една глави от Книгата, Иов се бори срещу приятелите си и поддържа своята теза срещу техните аргументи. Но в глава тридесет и втора, служейки си с Елиуя, Бог започва борба срещу него, а в глава тридесет и осма, Той директно го атакува и се опълчва срещу Иов, в цялото могъщо проявление на Своята слава, смазва го с величието на Своята Сила и изтръгва от Иова словата, които добре познаваме : „Слушал бях за Тебе със слуха на ухото, сега пък окото ми Те вижда ; ето защо изпитвам ужас от себе си ; затова аз се разкайвам в прах и пепел“ (Иов 42:5-6). И тук Бог бе докоснал и повредил бедрената става на Иова ! Отбележете своеобразието на израза : „Окото ми Те видя !“. Иов не казва само „Виждам се самия себе си“, не, но изрича „аз Те видях, Тебе“. Само този, който вижда Бога, може да стори едно истинско покаяние, както и да изпита потрисането и ужаса от самия себе си. Така ще се случи и с народът на Израел, чиято история до голяма степен е аналогична с тази на Иов. Когато Израилтяните „ще погледнат към Този, когото са пронизали, ще заридаят за Него“ (Захар. 12:10), тогава и Господ Бог ще ги благослови и напълно изцяло ще възстанови Своя народ. Тогава те ще разберат всичко онова що означават словата : „Гибелно е за Тебе, Израилю, дето се противник на Мене, твоята помощ !“ (Осия 13:9).
Сега ние ще видим колко неоснователни са били всички опасения и боязни на Иаков и колко всичките му планове са безполезни.
Въпреки борбата, и въпреки това, че Бог бе докоснал и строшил ставата на бедрото му и го бе сторил куц, Иаков продължаваше да гради своите планове. „Погледна Иаков и видя, и ето, Исав (брат му) иде, и с него четиристотин души. И раздели (Иаков) децата на Лия, Рахил и двете слугини. И тури (двете) слугини с децата им напред, Лия с децата `и подир тях, а Рахил с Иосифа най-подир“. Не бяха отминали безпокойствата и страховете на Иаков. Той още очаква че Исав ще му отмъсти и поставя срещу първите му удари тези, на които най-малко държи. Поразителни са длъбините на човешкото сърце ! Колко бавен е той в доверяването си Бога ! Ако би Иаков действително се уповавал на Бога, то нивга не би се опасявал за своя живот, че ще бъде унищожен той и семейството му. Но, уви ! З наем колко трудно е за сърцето едиствено да се осланя и да бъде в мирно упование към вездесъщия, всемогъщ и безпределно милостив Бог.
Тук Бог ни показва колко напусто е цялото това безпокойство на сърцето. „И се затече Исав насрещя му, прегърна го, хвърли се на шията му и го целува, и плакаха (двамата)“. Дарът на Иаков се оказа ненужен, и неговият план — безполезен. Бог бе „умилостивил“, „усмирил“ Исава, както вече бе усмирил и Лавана. По такъв начин Бог изпитва удоволствие, като ни кара да усещаме низостта, подлостта и недоверчивостта на нашите бедни сърца, разпръсквайки тревогите ни. Вместо да срещне меча на Исав, Иаков среща отворените обятия на брата ! наместо да се сражават един срещу друг, те смесват сълзите си. Такива са пътищата Божии. Кой ли не би се доверил Нему ! Отгде ли иде туй, че въпреки всичките доказателства за верноста Му спрямо онези, които Му се доверяват, то ние сме толкова предразположени да се съмняваме и колебаем, при всеки сгоден случай ? Уви ! — всичко идва от това, че ние недостатъчно познаваме Бога ! „Помири се с Него, и спокоен ще бъдеш“ (Иов 22:21). Тази истина се отнася както до непокръстените във вярата човек, така и до чедото Божие. Действително да се познава Бога, истински да сме привързани към Него — в това са и животът и спокойствието. „А това е вечен живот — да познаят Теб, единственият истинен Бог, и Иисус Христос, когото Ти си изпратил“ (Иоан 17:3). Колкото по-отблизо, по-интимно опознаваме Бога, толкова повече нашият вътрешен мир ще бъде заякчен и толкова повече ние ще се възвисяваме и освобождаваме от всяка зависимост от човека. „Бог е скала“ (Второзаконие 32:4) и не ни остава друго освен да се уповаваме на Него, за да узнаем колко Той е готов да ни подпомага, и колко е могъщ, та да стори това за нас.
След тази проява на Божията благодат и милосърдие, Иаков се заселва в Сокхот, и въпреки обичаите и духът на живота му като странник, ние го виждаме да строи там дом, като че ли бе на своя земя. Обаче, очевидно е че Сокхот не е мястото предопрделено му от Бога. Всевечният не бе му казал : „Аз съм Бог на Сокхот“, а „Аз съм Бог на Ветил !“. Това ще рече, че не Сокхот, а Ветил, Иаков трябваше да има предвид и като своя главна цел. Но, Уви ! — сърцата ни винаги са склонни да с задоволяват с положение, както и с една много по-малка част от дяла, които Бог в Своето милосърдие бе пожелал да ни даде.
По сетне Иаков достига до Сихем и там купува парцел земя, но при това, винаги оставайки извън границите, определени му от Бога, посочвайки го чрез наименованието дадено на своя жертвен олтар, отговарящо на моралното състояни на душата му. Той го назовава „Бог, Богът на Израел !“. И така, несъмненно, ние имаме привилегията да Го познаваме като наш Бог, но още повече, трябва да Го познаем и като Бог на Собствения Му Дом, членове на който и ние можем да се считаме. Вярващият христианин има привилегията да знае Христос като свой „Глава“, но той се ползува и от още по-голямото право — да признава Христос като „Глава“ на собственото си тяло, на Църквата, а и да знае, че всички ние сме членове на тялото Му.
В Глава тридсет и пета (35), ние ще видим Иаков достигнал до много по-голямо и по-славно познание за Бога, но очевидно, в Сихем той все още се намира в едно недотам възвисено морално състояние. З атова той и страда, както това винаги става, когато не знаем и не съумяваме да достигнем положението, което Бог ни е предоставил. Две и половина племена, които бяха останали отсам Иордан, първи попаднаха в ръцете на неприятеля ; същото стана и с Иаков. Глава тридесет и четвърта ни запознава с това, какви бяха горчивите плодове от неговото пребиваване в Сихем, какво опетняване и безчестие произлиза от това за семейството му, въпреки усилията на Симеона и Левия, пожелали с жестокост и с първична сила да го изличат, като по този начин извършват действие, кото прибавя нова печал върху скръбта на Иаков. Всъщност, Иаков е повече засегнат от тяхното насилие и от престъпното им действие, отколкото от обидата и безчестието, несени на дъщеря му. „Тогава Иаков рече на Симона и на Левия : Смутихте ме, като ме направихте омразен (за всички) жители на тая земя, за Хананейци и за Ферезийци. Аз имам малко човеци, ще се съберат против мене, ще ме разбият и ще бъда съсипан аз и домът ми“ (34:30). Иаков най-силно се измъчва от мисълта за последствията, които може да произтекат от делото им и които ще повлекат след себе си неприятности за него самия и за домът му. Изглежда, че той ще да е изживявал постоянен страх от някаква си опасност за самия него и за семейството си, затова и навсякъде проявява духа на своя характер — неспокоен, плашлив, пресметлив, съвсем несъвместим с живота при действителната вяра и упованието в Бога.
Невъзможно е да се каже, че Иаков не е бил вярващ, а и ние знаем вече за мястото, което той заема „заобиколен от такъв голям облак от свидетели“ (Евреи 11:21 и 12:1), но той не се ръководеше и не изпълняваше обичайното прилагане на принципа на Божията воля, вследствие на което правеше скръбни падения. Би ли могла вярата да застави Иаков да каже : „ще ме разбият и ще бъда съсипан аз и домът ми !“ (34:30), тогава, когато Бог му бе дал обещанието : „Аз съм с тебе, и ще те запазя навред … няма да те оставя, докле не изпълня онова, което съм ти казал … (28:14, 15). Божието обещание би трябвало да успокоява сърцето му, но, всъщност Иаков бива повече зает с опасностите, свързани с пребиваването му при Сихемитите, отколкото с безопасността и сигурността, тъй като се намираше в Божиите ръце и знаеше за Неговото обещание. Би трябвало той да знае, че ни един косъм от главата му няма да падне. И наместо да разчита на Симеона и Левия и да се плаши от последствията на техните прибързани действия, би трябвало да осъди самия себе си ; защо той се бе заселил в Сихем ? Ако не бе го сторил, то Дина не би била обезчестена, не биха били разкрити жестокостта и насилието на синовете му.
Колко много вярващи христиани ние виждаме да се потапят в мъка и страдания заради собственото си безверие, и впоследствие да винят обстоятелствата, наместо да осъдят самите себе си ! Голям брой вярващи родители стенат и се тревожат, виждайки размирството, неподчиненето и светските вкусове у своите деца, докато всъщност, те трябва да винят и упрекват само себе си, защото самите те не са били верни пред Бога по отношение на своите семейства.
Така беше и с Иаков. Той не би трябвало да се установява в Сихем, но на него му липсваше тази деликатна духовна чувствителност, която би го подпомогнала да разбере лъжовното си, фалшиво положение. Поради него, Бог в своята вярност си служи с обстоятелствата, за да го накаже. „Бог не е за подиграване. Каквото посее човек, това и ще пожъне“ (Галатяни 6:7). Това тук е духовен принцип, който произтича от моралната, ръководеща Божия промисъл, чието приложение никой не ще избегне ! З а Божието чедо е положителна великата Божия благодат, която го призовава да пожъне плодовете от своите грешки. Милосърдие и благодат е туй, да си принуден да усещаш по един или по друг начин, колко горчивина има в това, да се отдалечаваш или да се държиш на отстояние от Живия Бог. Трябва да разбираме, че тук, на земята, не е мястото ни за почивка, защото Господ Бог не възжелава да ни даде греховно омърсен покой. Нека името Му бъде благословено !
Желанието на Бог е ние да живеем в Него и заедно с Него. Такова е съвършенството на Божието милосърдие и благодат. И тогава когато ние се заблуждаваме или пък изоставаме назад по пътя, Той ни казва : „Ако искаш да се обърнеш и възвърнеш, О, Израел, казва Всевишният, към Мене се обърни“ (Иеремия 4:1). Лъжливото смирение, плод на неверието, кара този, който се заблуждава или изостава назад, да приема и се задоволява с положение, много по-низко от онова, което му е дарено от Бога, защото той не познава основанията и принципите, според които Бог възстановява падналите, нито пък до каква степен става това. Блудният син моли да бъде сторен слуга, не знаейки че, що се отнася до самия него, той няма вповече правата на наемен слуга отколкото тези на син, и че освен това, би било недостойно за характера на баща му да го постави в подобно положение. Трябва да идваме при Бога, приемайки един ясен принцип и то по такъв начин, който да бъде достоен за Него, ако ли не, то трябва да си оставаме далече от Него.
„И Бог рече на Иакова : стани, та иди във Ветил и живей там !“. Тези слова потвърждава принципа, с който ще се занимаваме сега. Когато има падение или духовно отклонение, Господ Бог призовава душата да се възвърне при Него : „И така, спомни си откъде си паднал и се покай и върши първите си дела“ (Откровене 2:5). Душата е призовавана да се възвърне към най-възвишеното си положение, дарено `и съобразно мярата Божия. Господ Бог не казва „Спомни си къде си сега“, но „Спомни си за високото положение от което си изпаднал“. Само по този начин става възможно да се опознаем, да разберем колко сме се заблудили, колко низко сме паднали и как можем да се възвърнем обратно. И когато именно по този начин сме доведени до познания за Славната и Свята мяра Божия, едва и само тогава можем да постигнем и съдим за дълбочината и сериозността на злото при положението в което сме изпадали.
Каква ужасяваща бездна от зло се беше струпала около семейството на Иаков, без да е било осъждано това зло и преди душата на Иаков да е била разбудена от този зов : „Иди във Ветил !“ Не в Сихем и не всред неговата издъно пропита с нечисти неща атмосфера Иаков би могъл да открие цялото туй зло и да разпознае неговия истински характер. Но от мига, в който Бог го призовава да отиде във Ветил : „рече Иаков на домашните си и на всички, които бяха с него : Изхвърлете чуждите богове, които се намират у вас, очистете се, променете дрехите си, да станем и да отидем във Ветил ; Там ще съградя жертвеник на Бога, който ме чу в деня на моята неволя и беше с мене, (и ме пази) в пътя, по който ходих“ (35:2, 3).
Самото споменаване на Дома Божий кара да вибрира една струна в душата на Патриарха. И в едно единствено мигновение кара да премине пред очите му историята на онези негови двадсет години, изпълнени с превратности. Не в Сихем, а във Ветил се случва това, че той разбира що е Бог. Ето защо за него става необходимост да се възвърне във Ветил и да издигне там жертвеник, нов олтар, но вече върху съвсем различен принцип и назоваван с друго име, не като на онзи жертвен олтар от Сихем, тъй като последният беше свързан с всякакви омърсявания и идолопоклонничества.
Иаков можеше да говори за Бога — „Бог, Богът на Израел“ всред всякаква среда, несъвместима със светостта на Домът Божий. З а нас е важно добре да схванем и разберем това ! Нищо друго не би могло да ни поддържа, така решително и мъдро, по пътя ни за отхвърляне и отделяне от злото, освен осъзнаването на туй, що е Светостта на Дома Божий, както и разбирането на онова, що Нему подобава. Ако аз не гледам към Бога, а имам предвид само себе си, то никога не бих могъл да притежавам цялостно и Божествено разбиране за всичко онова, което произтича от точната оценка на съществуващото съотношение между Господ Бог и Неговия Дом.
Има хора, които не отдават особено значение да бъдат свързвани с онова, което те придават на онова що е нечисто в Богуслужението на практика, стига само самите те да бъдат прями и искрени по сърце в своите отношения. Казано другояче, те си вярват че могат да отдават служение и обожание на Бога в Сихем, мислейки си, че жертвеният олтар, назоваван „Бог, Богът на Израел“ е също така възвишен и годен, както и онзи, назована с името „Бог на Ветил“. Но именно това тук е достойна за оплакване грешка, и духовно просветеният читател още веднага ще открие огромната разлика на духа и морала, която съществува между състоянието на Иаков в Сихем и при състоянието на душата му във Ветил ; тогава, същата разлика съществува и между двата жертвени олтара.
Възгледите ни по отношени на култа, на духовното служение, по необходимост ще са в зависимост от духовното ни състояние. И това служение ще бъде бедно и стеснено, или пък духовно, разумно и възвишено, пропорционално на начина, по който ще сме съумяли да разберем характера на Бога, както и какви трябва да бъдат нашите отношения спрямо Него при свързването ни с Бога.
Названието, което даваме на нашия жертвен олтар, характера на култа и служението Богу, и едното и другото, изразяват една и съща духовна мисъл. Служението, култът, отдаван на Бога на Ветил е по-възвишен, отколкото онзи, отдаван на Бога на Израел ; защото първият е свързан с по-възвисена мисъл за Господа Бога, отколкото тази при вторият, при който Бог вместо да бъде признаван и познаван като Господ Бог на Своя Дом, изглежда като Бог само на един индивид, на отделния човек. Не ще и съмнение, че подобно назоваване като това „Бог на Израел“ е израз на чудовното Божие милосърдие и благодат. И блаженна е всяка душа, тя може да се чувствува щастлива, защото е узнала характера на Бога, на Този Бог, който се свързва поотделно с всеки един от камъните на Своя Дом, с всеки един от членовете на Своето тяло. Всеки камък от сградата на Божия Дом е „камък жив“ (1 Петър 2:5), тъй като той е свързан с „Живия Бог“ (Матея 16:16) ; последством силата на „Духа на живота“ (Римлияни 8:2) той пребивава в общение, свързан е с „Живия Бог“. Но колкото вярно и утешаващо да е всичко, Бог, въпреки това, е Бог на Своя Собствен Дом, на Собственото си Обиталище, и когато притежаваме едно по-развито духовно съзнание, което ни научава да виждаме в Бога „Богът на Неговия Дом“, тогава цялостното ни служение, целият култ ще получи по-възвишен характер.
Призивът отправен към Иаков да се възвърне във Ветил, съдържа в себе си и още нещо. Бог му казва : „Стани, та иди във Ветил, и живей там, и съгради там жертвеник Богу, който ти се яви, когато ти бягаше от лицето на брата си Исава“ (35:1). Често пъти за нас е добре да си припомняме това, какви сме били ние в епохата от нашия живот, чувствувайки се пренебрегнати и отхвърляни до последното стъпало. Така и Самуел припомня на Саула времето, в които „не беше ли ти малък в своите очи“ (1 Царства 15:17) Така и всеки от нас, ние също често имаме нужда да ни се припомня за времето, в което сме били „малки в собствените си очи“, защото точно тогава, когато сме „малки в собствените си очи“ нашето сърце действително се уповава на Бога. По-сетне, ние започваме да си вярваме, че сме станали „нещо си“, и тогава Господ Бог ще трябва наново да ни накара да усетим нашето нищожество.
В началото на нашето служебно поприще, или на нашето свидетелствуване, какви ли не само чувства изпитва душата ни, усещайки собствената си слабост и неспособност ! И като последствие от това — каква огромна необходимост изпитва тя, да се опре, да се уповава на Бога ! Какви ли не ревностни молитви тя отправя към Него, за да получи сила и помощ ! По-късно, след като сме се отдавали достатъчно дълго на работата си и сме свикнали с нея, ние си създаваме най-доброто мнение за самите себе си, мислим си, че ще можем да напредваме съвсем самостоятелно, или пък най-малко, вече не притежаваме същото чувство за слабост и затова повече не се придържаме към прежната непосредствена зависимост от Бога. И тогава служението ни става скудно, лековато, голословно, лишено от благоговение и сила. То повече не произтича от неизчерпаемия извор на Светия Дух, а иде от собствените ни жалки мисли.
В Стихове 9 до 15, Господ Бог подновява обещанието си спрямо Иаков и наново потвърждава прозвището му на „Княз“, което Той му бе дал, вместо предишното, онова на „Изместващият“, и още веднъж Иаков назовава това място с името „Ветил“.
Стих 18 ни доставя поучителния и интересен пример върху разликата, съществуваща между оценката на вярата и оценката (осъждането) на природата, на света. Природата вижда нещата прз мъглявия облак с който е заобиколена, докато вярата се взира в тях и ги вижда през светлината на Божието присъствие и през Неговите намерения. „И Рахил, когато береше душа, понеже умираше, нарече името му : Бенони. Но баща му го нарече : Вениамин“. Природата го назова „синът на моята мъка“ ; вярата го нарича „синът на десницата ми“ (т.е. — на правдата и на силата). Така бива всякога ! Мислите на природата през всичките времена са се различавали и се различават от тези на вярата и ние пламенно трябва да възжелаваме, сърцата ни да бъдат ръководени изключително от вярата, а не от природните мисли.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА
Тази глава съдържа родословието на синовете на Исава, изрежда различните им именувания, както и тези на местата, където са се поселвали и живяли. Ние няма да се спираме върху това и незабавно ще преминем към изучаване на една от най-богатите по съдържание и най-интересни части от Светото Писание.
Не познавам първообраз и Христов тип по-прекрасен и по-съвършен от този на Иосифа. И все едно ще е, дали бихме го разглеждали като обект на любовта на Отца, или пък на завист от страна на „своите“, или — като проследяваме неговото унижение, неговите мъки и страдания, смъртта му, неговото възвеличаване и слава .
Глава тридесет и седма от Книгата на Битието ни запознава с Иосифовите сънища, възбудили ненавистта на братята му. Иосиф беше обект на бащината си обич ; той бе и призван за славно предначертано бъдеще. И тъй като сърцата на братята му не бяха в общение с това на бащата, те оставаха чужди към всичко, което очакваше Иосифа, и го ненавиждаха. Те не споделяха бащината любов към Иосиф и не желаеха да се примирят и подчинят на мисълта за неговото възвисяване и превъзходство. В това отношение Иосифовите братя могат да бъдат разглеждани като един първообраз на Евреите от времето на Христа : „При Своите Си дойде, но Своите Му не Го приеха“ (Иоан 1:11) … „и няма в Него ни изглед, нито величие ; ние Го видяхме, и в Него нямаше изглед, който да ни привлича към Него“ (Исаия 53:2). Те не искаха да го признаят нито за Божий Син, нито пък като Цар на Израел. Очите им не бяха се отворили, за да съзерцават „Славата Му, Слава като на Единородния от Отца, пълна с благодат и истина“ (Иоан 1:14 ; Сравнете с 12:37 и следващите стихове). Те Го отхвърляха, и още повече — възненавидяха Го и Го намразиха !
И така, въпреки че Иосиф не бе приеман от братята си, той оставаше твърд в своето свидетелствуване. „И видя Иосиф сън и (го) разказа на братята си, а те го намразиха още повече … Той видя още и друг сън, и го разказа „на баща си и на братята си…“. Всъщност, Иосиф правеше единствено едно обикновено свидетелствуване, основано върху Божественото откровение, но именно това свидетелствуване докара Иосифа до попадането му в рова. Ако би си мълчал, или пък ако би притъпил острието и силата на своето свидетелствуване, то, без съмнение, той би бил пощаден. Но, не ! Той каза на братята си цялата истина, и ето, именно затова те го намразиха и възненавидяха.
Същото се бе случило и с Този, чийто първообраз е Иосиф. Христос казва : „Аз затова се родих и затова дойдох на света, за да свидетелствувам за истината“ (Иоан 18:37) — и с тези си слова Той свидетелствува за нея, чрез които „засвидетелствува добрата изповед“ (1 Тимотей 6:13). Христос нищо не скрива от истината ; Той и не можеше да говори нищо друго, освен истина, защото самият Той бе истината. Ала човекът отговори на Неговото свидетелствуване с разпятието на кръста, с оцета и с копието на воина. Свидетелствуването на Христос беше свързано с най-пълната, най-богатата и най-съвършена благодат. Той дойде в света не само като „истина“, но също и като нейно въплъщение, като неин най-съвършен израз за цялата велика обич в сърцето на Отца. „И благодатта и истината дойдоха чрез Иисус Христос“ (Иоан 1:17). З а хората Той беше носител на най-съвършенното откровение за туй що е Бог. И ето защо хората „сега нямат извинение за греха си“ (Иоан 15:22-25). Той дойде, за да яви Бога на хората ; и човекът възненавидя Бог със съвършенна ненавист. Това ние виждаме отразено в разпятието на кръста. Но нали и ровът, в който Иосиф беше захвърлен от братята си, вече в подобен смисъл, също ни доставя един трогателен първообраз на кръста !
„А те го видяха отдалеч и преди той да се доближи до тях, взеха да се сдумват против него да го убият“ ; „И рекоха помежду си : ето, съновидецът иде — хайде сега да го убием и да го хвърлим в някой ров, па да кажем, че го е изял лют звяр ; и нека видим, какво ще излезе от сънищата му“ (37:18-20). Тези слова по поразяващ начин ни напомнят притчата за злите лозари от Глава 21 на Евангелието от Матея : „А най-накрая, изпрати при тях сина си, като казваше : „Ще зачетат сина ми !“, но лозарите, като видяха сина, рекоха помежду си : Този е наследникът, елате да го убием и да присвоим наследството му. И като го хванаха, изхвърлиха го вън от лозето и го убиха“ (Матей 21:37-39).
Господ Бог изпрати Сина Си в света, казвайки : „Те, хората, ще зачетат Моя Син“, но, уви ! — човешкото сърце нямаше никакъв респект и не се преклони към „възлюбления Син“ на Отца. Те, хората, Го отхвърлиха. З емята и Небето бяха и са все още разделени заради Христос. Човекът Го бе разпнал на кръста, но Бог Го бе възкресил измежду мъртвите. Човекът Го бе турил върху кръста помежду двама разбойници, Бог Го е поставил от дясната Си страна, до Себе Си, в небесата. Човекът Му бе отредил и Го постави на последното място на земята, Господ Бог Му дари и отреди най-възвисеното място на небесата и Го облече с най-блестящата слава на величието.
Всичко това го срещаме и в историята на Иосифа : „Иосиф е клон на плодоносно дърво, плодоносно дърво над извор ; клоните му се простират над стената ; огорчаваха го, и стреляха и враждуваха срещу него стрелци, и го мразеха ; но твърд остана лъкът му и гъвкави са ръцете му, чрез ръцете на Всесилния Бог Иаковов. От там — и на Пастира, на твърдината Израилева, на бащиния ти Бог, който и да ти помогне, и на Всемогъщия, който и да те благослови отгоре с небесните благословии, и с благословите на лежащата долу бездна, с благословиите на гърдите и на утробата. Благословиите на баща ти надминават благословът на предците, до края на вечните планини ; Нека те бъдат над главата Иосифова и над темето на избрания измежду бртята си“ (49:22-26).
По възхитителен начин тези стихове обрисуват „страданията на Христос и последващите ги слави“ (1 Петър 1:11). „Стрелците“ бяха изпълнили делото си, но Бог бе по-силен от тях. Стрелите им бяха обстрелвали и Христа, истинскят Иосиф, и Той бе тежко нараняван в дома на приятелите Си, но „ръцете му са гъвкави“ и крепки са те в могъществото на Възкресението, и сега, за вярата, която Го знае, Той става като основа, върху която се градят всичките Божии дела и намерения, в благослов и в слава, отнасящи се до Църквата, до Израел, както и до всичко сътворено от Бога.
Ако внимателно разгелждаме и преценяваме поведението на Иосиф в рова и в затвора, и по-сетне — като управител на целия Египет, ние ще видим разликата, която съществува между помислите на Бога и мислите на хората. Същата разлика виждаме ние и когато гледаме към „кръста“ и впоследствие отместим поглед към „трона на величието Му в небесата“.
Идването на Христос е именно онова, което разкрива действителното предразположение на човешкото сърце към Бога. „Ако не бях дошъл и не им бях говорил, не биха имали грях, но сега нямат извинения за греха си“ (Иоан 15:22). Това, разбира се не ще рече, че хората не биха били грешници, но — „те не биха имали грях“. Още е казано в друг един пасаж : „Ако бяхте слепи нямаше да имате грях, но сега казвате че виждате, и затова грехът ви остава“ (Иоан 9:41). В лицето на Своя Син, Бог дойде съвсем близо до човека, така, че човекът можеше да каже : „този тук е наследникът“. Но същият човек добавя : „Дойдете да го убием !“. И ето защо „сега те (хората) нямат извинение за греха си“ (Иоан 15:22). Тези, които казват че виждат, съвсем пък нямат извинение. Трудността на идва от това че си сляп, ако признаваш слепотата си, не ! — тя идва от твърдението ти, че виждаш ! И в един век на изповеди, като този, подобен принцип е с двойно по-голямо значение. Очите на онзи, който знае че е сляп, могат да бъдат отворени. Но що може да се стори за онзи, който си вярва че вижда, когато фактически е съвършенно сляп и не вижда нищо ?
Тази глава ни посочва едно от онези забележителни обстоятелства, при които благодатта Божия славно триумфира над човешкия грях. „З ащото явно е, че Господ наш възсия от Иуда …“ (Евреи 7:14). Как, по какъв начин става това ? „Иуда роди Фарес и Зара от Тамар“ (Матея 1:3). Този факт изцяло заслужава вниманието на сърцата ни. Бог, в безконечната си благодат и милосърдие, се въздига над греховността и безумието на човека, за да изпълни предначертаните намерения на Своята любов и милосърдие. И така, малко по-нататък в същото Евангелие от Матея четем : „И Цар Давид роди Соломон от Уриевата жена …“ Достойно е за Бога да постъпва и действува така. Божият Дух ни кара да следваме генеалогията (родословието) на Христа според плътта и затова поставя в тази верига имената на Тамар и на Вирсавия. Очевидно е, че тук човекът няма никакъв принос. Така, онзи до когото достигаме в края на Евангелието от Матея, е Самият Бог, изявен в плът, за което и свидетелствува разкритието Му из под перото на Светия Дух. Човекът никога не би могъл дори да измисли подобна генеалогия. От начало до край тя е Божествена. И никой духовен и вярващ човек не би могъл да я чете, без да открива в съдържанието `и, преди всичко — проявата и присъствието на Благодатта Божия, и по-сетне, Боговдъхновеността на Евангелието от Матея — най-малкото, що се отнася до родословието на Христа според плътта (Сравнете 2 Царства 11, както и Битие 38 с Евангелието от Матея 1).
Четейки последователно тези толкова поучителни и интересни части от Божията книга, откриваме забележителната верига от събития, идващи от провидението, насочени всичките към една велика главна цел — възвеличаване на човека захвърлен в рова“, и в същото време изпълняваща и други някои цели, подчинени на първата. „З а да се открият помислите на много сърца“ (Лука 2:35). Но Иосиф трябваше да бъде възвеличен !
И Господ „призова глад на земята, всяко хлебно стъбло прекърши (Левит 26:26). Изпрати пред тях човек : за роб биде продаден Йосиф. Стегнаха в окови нозете му, в желязо се намери душата му, докле се изпълни словото Му : словото Господне го изпита. Царят прати, и владетелят на народите го развърза и го освободи ; постави го за господар над дома си и за управител на всичките си владения, за да вързва велможите му по волята си и старейшините му да поучава на мъдрост“ (Псалм 104/105:16-22).
Главната цел на всичките тези обстоятелства, трябва добре да отбележим това, бе да се възвеличи онзи, когото хората бяха отхвърлили, и да накара същите тези хора, отхвърляйки го, да усетят тежестта на сторения от тях грях. И всичкото това се бе изпълнило по възхитителен начин. Както по-малко значителните обстоятелства, така и най-знаменателните, и тези, които изглеждаха най-благоприятни, и онези, които пък изглеждат най-противопоставени и най-малко изгодни — всичките те послужиха за осъществяването на Божиите намерения .
В глава 39 Сатан си служи с жената на Потифар, за да бъде хвърлен Иосиф в тъмницата. В глава 40 той използува небрежността и непризнателността на главния виночерпец, за да го принуди да остане в затвора. Но всичко това е безполезно. Бог стои иззад сцената на житейските обстоятелства, насочвайки с ръцете Си всички действуващи механизми на това обширно навързване на обстоятелствата. И в подходящото време Бог набелязва своя избранник, извеждайки го и настанявайки го на полагаемото му се просторно място.
Преимуществото на Бога е винаги да стои и да бъде над всичко. Той може да накара всички неща да Му служат при изълнението на великите и непроницаеми Свои намерения. Колко щастливи сме ние, че така можем да следваме във всяко нещо ръката и намеренията на нашия Отец ! И колко ли пък за нас е сладостно да знаем, че Той, като Владетел, разполага със всичките възможни пособия — ангели, хора, демони — всички тях Той ги държи в своята могъща десница и по Свое желание ги използува при изпълнението на Своите намерения.
Всичко това е представено по удивителен начин в тези глави от Писанието, върху които сега размишляваме. Бог посещава домашния кръг на неверника-военен, посещава и дворецът на езичника — Цар, и още повече, Той посещава този Цар в ложето му и прави така, че виденията от нощните сънища в неговата глава да съдействуват за изпълнението на върховните Му намерения. И не само отделните личности и обстоятелства Бог използува така, но още и Египет, както и всички заобикалящи го страни са призовани от Него да се появят на сцената. Казано с една дума, цялата земя бе подготвена от Божията ръка да стане театър за проява на славата и величието „на онзи, който се отдели от братята си“ (Второзаконие 33:16). Ето такива са пътищата Божии. З а Божието чедо, да следва така чудесното деяние на своя небесен Отец — това е практика благословена и укрепваща вярата му. Спрете се за миг в затвора, при началника на стражата ; вижте там човека, комуто „стегнаха в окови нозете му“ (Псалм 104/105:18) ; човекът, обвиняван в най-ужасното престъпление, отхвърлен и презрян от обществото. И после — вижте същия този човек извисен, само за един миг достигнал до най-високото достойнство ! Кой би могъл да отрече, че Бог е сторил в всичко това !
„И рече Фараонът на Иосифа : понеже Бог ти откри всичко това, то няма такъв разумен и мъдър като тебе. Ти ще бъдеш над моя дом, и думата ти ще слуша целият ми народ ; само с престола аз ще бъда по-горен от тебе. И пак рече Фараонът на Иосифа : ето, поставям те над цялата Египетска земя. Тогава фараонът извади пръстенът от ръката си и го тури Иосифу на ръката, облече го с висонни дрехи и окачи на врата му златна верига ; заповяда да го возят на втората от своите колесници и да възгласят пред него : „Коленичете !“ И го постави над цялата Египетска земя. И рече Фараонът на Иосифа : без тебе никой не ще подигне ръка, ни нога, в цялата Египетска земя“ (41:39-44).
Възвисяването на Иосиф съвсем не бе едно обичайно издигане. Последвалите го събития, които съдействуват за неговото осъществяване, ясно показват, че Божията десница ръководеше всичко това. Но в същото това време, различните обстоятелства, през които преминава Иосиф, за самите нас се проявяват като поразителен тип първообраз на мъките и страданията, но и за славата на Господа Иисуса. Иосиф биде извлечен от рова и измъкнат от затвора, в който го бе вкарала завистта на братята му, както и лъжливото обвинение и присъда на неверника, за да бъде той поставен губернатор върху цялата Египетска страна, и още повече, за да бъде сторен проводник на Благослова за Израел, поддържник за живота му и опора за неговото просъществуване, а така също и за цялата земя.
Всичко това е първообраз, префигурация, отнасяща се до Христа. И наистина, никакъв друг първообраз Христов не би могъл да бъде по-съвършен. Един човек е доведен до лобното място на смъртта си от ръката на човека, и после Той бива възкресен от Божията десница и възвеличен в дойстойнство и слава. „Мъже Израилтяни ! Изслушайте тия думи : Иисуса Назорея, Мъж, засвидетелствуван пред вас от Бога със сили, с чудеса и поличби, що ги Бог стори чрез Него между вас, както и сами знаете. Него, по определената воля и предведение Божие предаден, вие Го хванахте и, след като Го приковахте върху един кръст, с ръце на беззаконници Го убихте. Но Бог го възкреси, като освободи от родилните болки на смъртта, понеже тя не можеше да Го задържи“ (Деяния на Апостолите 2:22-24).
Но освен събитията и въпросите, които вече отбелязахме, има в Иосифовата история и още две други събития, които сякаш довършват забележителния и съвършен първообраз : женитбата и сватбата му с една чужденка от глава 41, както и срещата с неговите братя — от глава 45. Последователността на тези събития е в следния порядък : Иосиф се представя пред братята си като пратеник на баща им, те го отхвърлят, и той като това им е възмжно, го спущат в рова — гробница. Господ Бог го извлича от рова и го въздига до най-високото достойнство. При своето възвисяване, той се оженва, и когато братята му по плът, проснати на земята пред него са напълно унизени, той им се представя, успокоявайки ги, и ги въвежда към Божието благословение. После той става проводник на Божията благословия както за тях, така и за целия свят.
Няколко забележки върху женитбата Иосифова и възстановяването на отношенията с братята му не са излишни. Съпругата чужденка тук е фигуративен образ на Църквата. Иисус Христос се явява пред Иудеите и, отхвърлен от тях, се възнася, заемайки мястото Си в небесните висини, отгдето Той изпраща Светия Дух, за да обедини в едно избраната от Бога Църква, съставена от Евреи и неверници, предопределена да бъде единена с Него в небесната Му Слава.
Ние вече говорихме върху доктрината, отнасяща се до Църквата, когато се занимавахме с глава 24. Но и тук ще намериме няколко нови детайли, които се отнасят до същия сюжет, върху които ще се спрем за момент. Египтянката — съпругата на Иосиф, бе интимно свързана и с него, и с неговата слава.[25] Бидейки възсъединена в едно с него, тя притежаваше част от всичко онова, което бе негово. И при своята близост и интимност като съпруга, пред него самия, тя заемаше място, известно само на нея. Същото се отнася и до Църквата (= Събрание), съпругата на Агнеца. Тя е възсъединена с Христа, за да участвува при Неговото отхвърляне и в Неговата Слава. Положението на Иисус Христос е това, което се придава и се отразява върху положението на Църквата. Точно такова е положението, което би трябвало завинаги да характеризира придвижването на Църквата. Ако сме единени с Христа, все едно че сме възвисени в славата, а не както тук долу на земята, смъхнати в унижението : „Затова отсега нататък ние не познаваме никого по плът. Ако и да бяхме познали Христа по плът, сега вече не го познаваме така…“ (2 Коринтяни 5:16). Центърът за събранието на Църквата е Христос : „И Аз, когато бъда издигнат от земята, ще привлека всички при Себе Си“ (Иоан 12:32). Цялостният и ясен смисъл на този доктринален принцип е от практическо значение, при това, много по-голямо от колкото ни изглежда на пръв поглед. Намерението на Сатаната, също както и тенденцията на сърцата ни, е да изоставаме назад от Божията промисъл и цели относно всичко и във всички неща, и най-вече — от туй, що засяга центъра на нашето единение като вярващи християни.
Мнозина си мислят, че кръвта е туй, що съставлява център за единението на вярващите. Безкрайно скъпоценната кръв Христова действително е това, което ни поставя и прави индивидуално, всекиго поотделно, негови обожатели в присъствието на Бога. Кръвта е тази, която съставлява Божественното основание на нашето общение с Бог. Но когато се поставя въпросът за центъра на нашето единение и възсъединяването ни като Църква (= Събрание), не бива да се изпуска изпредвид това, че Светият Дух ни събира и обединява около лицето на разпнатия и възславен Христос. И тази велика истина оставя отпечатъка си върху нашето приобщение като вярващи християни, оставя своя Свят и Славен белег и характер. Ако ли ние самите се поставяме върху по-малко възвисена основа и място от това, то неминуемо ще попаднем в някоя секта, такава като католицизма, лютерианството или калвинизма, или други. Дори ако това и да е някакво нареждане или разпоредба, от каквото и голямо значение да е то, или пък — да е една истина, както и да е обоснована тя — която да да ни събира и обединява, то ние ще създаваме нашия притегателен център винаги върху нещо, което е по-малко значимо от Иисуса Христа.
Впрочем, от голямо значение е да преценяваме практическите последствия, произтичащи от истината, че ние сме събрани и възсъединени около нашия „Глава“, възкръснал и възславен в небесата. Ако Христос бе на земята, то всички ние щяхме да сме събрани наоколо Му, тук, долу. Но тъй като сега Той е скрит от погледа ни в небесата, то Църквата (= Събрание), трябва да носи отпечатъка Му върху своя характер, съобразявайки се с положението на своята „Глава“, на Христос, извисен горе в Слава. Ето защо Иисус Христос можеше да каже : „Те не са от света, както и аз не съм от света…“ и още : „И за тях Аз освещавам Себе Си, за да бъдат и те осветени чрез истината !“ (Йоан 17:16, 19). По същият начин и в Първото послание на Петър (2:4, 5) е писано : „При Него като идвате, идвате като при Жив камък, от човеците отхвърлен, но от Бога избран и скъпоценен. Вие също като живи камъни се съграждате в духовен дом, свято свещенство, да принасяте духовни жертви, благоприятни на Бога чрез Иисус Христос“. Ако ние сме събрани около Христос, то би трябвало действително да сме събрани край Него, приемайки Го такъв, какъвто Той е, и какъвто ни се представя иам, къдто е сега, на небесата. И колкото повече вникваме посредством наставленията на Сетия Дух в истинният смисъл на тия неща, толкова по-добре ще разберем какво подобава да е ходенето ни, попрището ни тук на земята. Нито в рова, нито пък в затвора бе единена и не споделяше неговата съдба съпругата на Иосиф, ала при достойнството и при славата, които имаше неговото положение в Египет. И що се отнася до нея, то съвършено лесно е да открем и направим извода за огромните различия, съществуващи между двете негови състояния.
Но малко по-нататък ние четем : „Преди да настанат гладните години, родиха се на Иосифа двама синове“ (41:50). Трябваше да настъпи времето на големите изпитания, но преди това се появи плодът на неговия съюз : бяха извикани за живот и съществувание децата, които Бог му бе дал. Така ще бъде и що се отнася до Църквата : всички членове, които я съставляват ще бъдат призовани. И тогава цялото нейно тяло ще бъде попълнено и възсъединено с Главата в небесата, преди идването на „голяма скръб“, която ще обхване цялата земя (Матея 24:21).
Нека хвърлим поглед сега към срещата на Иосф с братята му. Тази среща предоставя множество елементи, сближаващи я с историята на Израел от неговите последни дни. В течение на онзи период от време, в което Иосиф остава неразпознат от братята си, те от своя страна бидоха призовани да преминат през най-дълбокото изпитание и при най-мъчителното угризение на съвестта им. В един от тези моменти на тъга, те изливат сърцето си, казвайки : „Разбира се, ние сме виновни !“ … ; „наистина, това ни е наказание за греха против брата ни. Ние видяхме, как се той душевно мъчеше, когато ни молеше ала (го) не послушахме ; затова ни и постигна тая беда. Рувим отговори им и им рече : не думах ли ви ! Не грешете против детето ? но вие не послушахте ! ето, кръвта му се дири !“ (42:21-22).
И по-нататък, в глава 44, ние четем : „Иуда рече : Какво да кажем на нашия господар ? Какво да говорим ? С какво да се оправдаем ? Бог намери неправдата на твоите раби …“ (Битие 44:16).
Никой не може да ни поучи така, както Бог. Единствен Той може да възпроизведе в душата ни истинското чувство за грях и прегрешение, и да доведе човека до осъзнаване на неговото състояние пред Бога. Човекът безгрижно следва попрището и кариерата си на грешник дотогава, докато стрелите на Всемогъщия Бог не поразят неговата съвест ; тогава му се налага да премине през ония тежки изпитания и упреци за сърцето и съвестта, които не могат да намерят успокоение нигде другаде, освен в огромните богатства на изкупващата обич. Иосифовите братя нямаха никаква представа за всичко онова, което щеше да произтече за тях самите, в зависимост от поведениеето им спрямо него : „…и го взеха, та го хвърлиха в рова … и седнаха, та да ядат хляб“ (37:24, 25). „Горко вам, които смятате че е далеч злочестия ден ! … пиете вино от чаши, мажете се с най-добри мазила и не ви боли сърце за злополуката на Иосифа“ (Книга на пророк Амоса 6:6).
Но при все това, чрез своите чудесни пътища, Бог докосва сърцата на Иосифовите братя, пробужда и изпитва тяхната съвест. Години бяха минали от тогава и Иосифовите братя бяха започнали да си мислят, че всичко върви добре за тях, но ето че след „седемте години на плодородие, настъпват и седемте гладни години“ (41:29, 30). Какво ще означават те ? Кой ли ги изпраща ? З а какво ли ще трябва да послужат ? Непостижимо, чудесно провидение ! Неразгадаемата мъдрост Божия ли действува ? Ето че гладът започва да се чувствува в страната Ханаан и тогава, оскъдицата на глада довежда виновните Иосифови братя пред нозете на онзи, когото бяха тежко обидили. Как тука се проявява десницата Божия ! Мечът на убеждението бе пронизал тяхната съвест, и ето, те са тук, в присъствието на човека, когото „чрез ръката на беззаконници“ (Деяния 2:23) бяха захвърлили в рова. Тяхната несправедлиност ги бе стигнала, и това става в присъствието на Иосифа. Какво по-блаженно положение от това !
„Иосиф не можеше повече да се сдържа пред всички, които стояха около него, и викна : отстранете се всички от лицето ми. И не остана никой при Иосифа, когато той се откри на братята си“ (45:1). Никакъв външен човек не бе приет да присъствува на тази свята сцена. Та и кой ли външен човек би могъл да я разбере и оцени ? Като че ли сме призовани да станем свидетели, за да видим тук истинската и божествена убеденост в греха, в присъствието на Божественото милосърдие и благодат. И щом тази убеденост и Божията благодат се срещнат, то всяко затруднение изчезва и бързо се решава всеки въпрос.
„И рече Иосиф на братята си : приближете се до мене. Те се приближиха. Той рече : Аз съм Иосиф, вашият брат, когото вие продадохте в Египет ; но сега не скърбете и не жалете, задето сте ме продали тука, защото Бог ме прати пред вас, за да запазя живота ви … Бог ме прати пред вас, за да ви оставя на земята и да запазя живота ви с голямо избавление. И тъй, не вие ме пратихте тук, но Бог, който ме и постави баща на Фараона и господар на целия му дом, и началник на цялата Египетска земя“ (Битие 45:3-8). Точно в това се изразява тук благодатта, която поставя убедената в греха си съвест в съвършен покой. Иосифовите братя вече сами се бяха осъдили и за Иосиф не оставаше вищо друго, освен да пролее балсама на утешението в техните съкрушени сърца.
Всичко това е проява на скъпоценен тип образност, префигурациия на начина по който Бог ще действува по отношение на Израел през неговите последни дни, когато Израилтяните : „ще погледнат на Него, Когото те прободоха, и ще ридаят за Него, както се ридае за единороден син“. Тогава те от опит ще опознаят съществуването на Божественната благодат и ще се убедят в ползотворността и целебната сила на този извор „който ще се отвори за дома Давидов и за жителите Иерусалимски, за да се умият от грях и нечистотия“ (Книга на пророка З ахария 12:10 и 13:1).
В глава трета от Деянията на Апостолите, ние виждаме как Светият Дух чрез гласа на Апостол Пегър се стреми да пробуди съвестта на Евреите, да ги убеди в тази истина : „Бог Авраамов, Исааков и Иаковов, Бог на бащите ни прослави Своя Служител Иисус, когото вие предадохте и от когото се отрекохте пред Пилат, когато той беше решил да го пусне и освободи. Но вие се отрекохте от Светия и Праведния, и като поискахте да ви се пусне един убиец, убихте Княза на живота. Но Бог Го възкреси из мъртвите, на което сме свидетели…“ (Деяния 3:13-15). Тези негови слова имаха за цел да накарат да бъдат изтрътнати от сърцата и от устата на слушателите му признания, подобни на признанията, които щяха да бъдат направени и от Иосифовите братя : „Разбира се, ние сме виновни !“. А като последствие на това откровено признание — идва и благодатта : „И сега братя, аз зная, че вие, както и началниците ви, сторихте това от незнание ; Но Бог по тоя начин изпълни това, което беше предизвестил чрез устата на всичките Свои пророци — че Неговият Христос ще пострада. З атова, покайте се и се обърнете, за да се заличат греховете ви и да дойдат освежаващи времна от лицето на Господа.“ (Деяния 3:17-20).
Тук ние виждаме, как Евреите бяха привели в изпълнение неприязнените и зли намерения на сърцата си, предавайки на смърт Христа, също както бяха постъпили и Иосифовите братя в поведението си спрямо него. Но въпреки това, за Евреи както и за Иосифовите братя, Божието благодат се изявяват и оказват въздействие спрямо всеки един от тях, чрез онова, което нагледно ни свидетелствува, че всичко е било постановено и предречено, от Бога за тяхното багословение. Това е то съвършенната благодат, надвишаващо всички наши помисли ! Но за да можем да им се радваме, необходимо е Божията истина да е възпроизвела върху нашата съвест убедително доказателство за съществуващия у нас, действителен грях. Онези, които биха могли да кажат : „Разбира се, ние сме виновни !“, също така биха могли да разберат и словата на благодатта : „Не вие, а Бог !“. И така трябва да бъде винаги : душата която се самоосъжда, да е в състояние да разбере и оцени прошката на Бога.
Последните глави от Книгата на Битието разглеждат отпътуването на Иаков и семейството му, както и установяването им в Египет ; занимават ни с деянията и постъпките на Иосифа през гладните години, с благословията на Иаков над дванадесетте патриарси — родоначалници, говорят ни за Иакововата смърт и за погребението му. Разбира се, ние няма детайлно и в подробности да се спираме върху всеки от различните сюжети, въпреки че те съдържат богати материали за размисъл от всеки духовен човек [26].
Ние бихме само отбелязали неоснователните безпокойства на Иаков, тутакси разпръснати при вида на неговия син — жив и възвеличен. Бихме се спряли върху благодатта, проявявана във най-висшата си мощ, която ръководи и управлява всичко — благодатта, съпроводена от присъдата, защото за синовете на Иаков се налага, задължени са да слезат и да отидат в същата онази страна, където бяха изпратили в изгнание и заробване своя брат.
Благодатта и милосърдието, която се появява в Йосиф от началото до края на неговия живот, не са по-малко забележителни. Независимо че е възвисен и възславен от Фараона, Иосиф като че ли по своеобразен начин се прикрива, не се самопроявява, а подчинява и свързва египетския народ към неговия владетел, към „Царя“ като към един постоянен дълг : Фараонът казва на народа : „Идете при Йосиф“ ; Йосиф им каза от своя страна : „Всичко, което притежавате, и всичко онова, което сте вие самите, принадлежи на Фараона“. Това представлява много голям и трогателен интерес и пренася чрез предусещане душата в ония времена, в които чрез нареждане от Бога, Синът на човека (Христос) ще поеме в ръцете Си юздите на управлението и ще властвува и царува върху всички откупени създания. Неговата Църква (= Събрание), Съпругата на Агнеца Божий тогава ще заеме най-приближеното място до Него, според предвечните намерения на Бога. Напълно възстановеният Дом на Израел ще бъде подхранван и поддържан от Неговата благотворна ръка, а и цялата земя ще познае неизразимото щастие да се намира под Неговото владичество. „А когато всичко Му бъде покорено, тогава и Самият Син ще се покори на Този, който Му е покорил всичко, за да бъде Бог всичко във всички“ (1 Коринтяни 15:28).
Всичко тук откроява една представа за онова, което за нас съдържа историята Иосифова. Бог ни дава в нея ясен прообраз на мисията и делото на Сина по отношение на Дома Израилев ; Неговото унижение и неговото отхвърляне ; дълбоката скръб на Израел, неговото разкаяние на края и възстановя ването му ; възсъединението на Христа с Църквата ; прославата и възцаряването на Иисуса Христа ; и на последно място — тази история на Иосиф отпраща погледите ни към времената, когато „Бог ще бъде всичко във всички“.
Излишно би било да добавяме, че всички онези неща, с които сме се занимавали от книгата на Битието, са показани и обстойно установени, преминавайки от единия до другия край на Божественното Писание. Това ще рече, че ние не ги обосноваваме само върху историята на Иосиф, въпреки че сигурно ще бъде поучително за нас да откриваме още в онези примитивни времена прообразите на всички тези скъпоценни истини, и че по този начин става възможно да прочетем и проумеем поразителното доказателство за Божественното единство на цялото Писание. В книгата на Битието, както и в Посланието до Ефесяните, при Пророците от Стария завет, както и при онези от Новия З авет, ние навсякъде преоткриваме същите велики истини. „Цялото Писание е Боговдъхновено“ (2 Тимотей 3:16).
1. remplacer намерение par промисъл
Приложение
Когато Авраам е призван от Бога да бъде „съвършен“ (17:1), това не означава, че той трябва да е станал съвършен от самосебеси. Подобно нещо е, и винаги е било невъзможно. Но тази Божия повеля ще рече, просто казано, да бъде съвършен — що се отнася до обекта на своите привързаности и обич, или с други думи — всичките му надежди и цялото му очакване да бъдат съвършенно, неразделно и безрезервно съсредоточени към „Всемогъщия Бог“.
Думата „съвършен“ е употребена най-малкото в четири различни смислови значения в Новия З авет.
Ние четем в Евангелието от Матея : „И тъй, бъдете съвършенни и вие, както е съвършен и вашият небесен Отец“ (Матей 5:48). От контекста на фразата научаваме че думата „съвършен“ се отнася до принципа и към начина на нашия вървеж по света, защото малко по-горе, в стих 44, можем да прочетем : „Обичайте неприятелите си … за да бъдете синове на вашия Отец, който е на небесата, защото Той прави Слънцето Си да изгрява и над злите, и над добрите, и дава Своя дъжд и на праведните и на неправедните …“ (Матея 5:44-45). Да бъдеш „съвършен“ в смисъла на стих 48 означава, да действуваш според принциипа на благодатта спрямо всички, дори спрямо онези, които ни оскърбяват и ни причиняват болка.
Християнинът, който завежда съдебни процеси и встъпва в спор, за да запази и подкрепи правата си, не е и не може да е „съвършен като своя Отец“, тъй като неговия Отец действува в благодат, докато той действува чрез правосъдието. Тук не се поставя въпроса — има ли или няма право християнинът, дали е правилно или неправилно да завежда съдебни процеси срещу хората от света що се отнася до неговите братя, окончателни като решение са стиховете от 1 Коринтяни 6. В такъв смисъл, всичко онова, което желаем да уточним е, че християнинът, който завежда съдебен процес, действува по начин изцяло противоположен на характера на своя Отец, тъй като неговия Отец нивга не встъпва в съдебни разпри и процеси със света. З асега Той не е заел престола Си на присъдата, а този на милосърдието и благодатта. Той излива своята благословия върху ония, които, ако Той би предприел съд срещу тях, биха били вече осъдени. Впрочем, очевидно е, че християнин, който призовава един човек пред съда, не може да е „съвършен като своя Отец, който е съвършен горе в небесата“.
Притчата от края глава 18 в Евангелието на Матея ни учи, че всеки, който пожелава да отстоява правата си, не познава нито истинския характер, нито пък действието на Божията благодат. Слугата не е неправ и несправедлив, искайки дължимото си, но той е неумолим. В този смисъл той напълно се различава от господаря си. Бяха му опростени и възвърнати десет хиляди таланта, обаче той можеше да удуши своя съслуживш другар заради някакви си мизерни стотина динара ! Какви са последствията от това ? Той бе предаден на палачите. Той бе загубил благословеното чувство за благодатта и милосърдието и трябваше да пожъне горчивите плодове на своята настойчивост, с която отстояваше своите права, тогава, когато самият той бе обект на благодат. Между другото, отбележете също че той е назоваван като „един лош слуга“ не защото бе задлъжнял с „десет хиляди таланта“, а защото не бе опростил дълга на ближния си от онези „стотина динара“. Достатъчно благодат имаше у господаря, за да опрости тези десет хиляди таланта, ала у слугата липсваше (нямаше го това състрадание и милосърдие) та да опрости дълга от сто динара. Тази притча е тържествено предупреждение към всички християни, които завеждат и встъпват в съдебни процеси, точно поради това, че в пояснението `и ще бъде казано : „Така и моят небесен Отец ще постъпи с вас, ако не простите от сърце всеки на брат си“. Все пак, този принцип е от всеобщо приложение, важи за всички нас и ни посочва, че онзи, който се обръща към правосъдието, губи чувството си за благодат.
Глава 9 от посланието до Евреите ни предоставя един друг смисъл на думата „съвършен“. И тук, това е контекстът, който предопределя смисловото `и значение. Става дума за съвършенство „що се отнася до съвестта“, (сравнете със стих 9) и поради това — тази употреба на думата „съвършен“ е от много голямо значение. Придържащият се към З акона Божий обожател никога не може да притежава съвършенна съвест, поради съвсем простичката причина, че нивга не е имало съвършенно жертвоприношение. Кръвта на един бик или един козел, не е в състояние да „премахне греховете“ (Евреи 10:4), а и стойността, която би могла да има е само временна и съвсем не е вечна. При това положение подобно жертвоприношение не би могло да стори съвестта на човека „съвършенна“. Сега дори и най-слабо вярващият има привилегията да притежава съвършенна съвест. З ащо ? Дали той е по-добър от онзи Божий обожател, който се придържа към закона ? Съвсем не ! Но той има най-добрата жертва. З ащото, ако жертвата Христова е съвършенна и ако Той е съвършен вовеки веков, то и съвестта на вярващия си остава съвършенна завинаги (Сравнете стихове 9:9-14, 25, 26, и 10 :14). Вярващият християнин, който няма съвършенна съвест, опозорява и безчести жертвата на Христа и с това, като че ли той казва, че Неговата жертва не е премахнала и отменила греха, че въздействията на Христовото принасяне в жертва не са друго, освен временни и съвсем не всевечни. Тогава, дали това би било друго нещо, ако ли не принизяване жертвата на Христос до нивото на жертвоприношенията от Моисеевите законодателства ?
Необходимо е добре да бъдат очертани различията между съвършенството на плътта от една страна, и от друга — съвършенството, що се отнася до съвестта. Да се твърди първото, ще рече да се възвеличава „аз-ът“ на индивида, а да се отхвърля второто — то това е да се безчести Христос. Христовото чедо трябва да има съвършенна съвест, докато пък Апостол Павел нямаше, нито можеше да притежава съвършенството на плътта. Плътта не е представяна в Светото Писание като нещо, което трябва да бъде усъвършенствувано, а „разпънато върху кръста“. Разликата е огромна. Християнинът носи греха в себе си, но не върху себе си. З ащо ? З ащото Христос, който нивга не бе имал грях в себе си, пое греха върху себе си, когато биде прикован на кръста.
И накрая, в глава 3 от Посланието до Филипяните ние откриваме още две смислови значения на думата „съвършен“. Апостолът казва : „Не че съм сполучил вече, нито съм станал вече съвършен“ (3:12), след което, малко по- нататък той продължава : „И така, колкото от нас са съвършенни, нека да мислим и чувствуваме така …“ (3:15). Думата „съвършен“ от първия пасаж се отнася до цялостното и вечно уподобяване на Апостола с Иисуса Христа в Славата Му, а във вторият пасаж, тя се отнася до факта, че именно Христос е изключителният обект, привличащ нашите сърца.
[1] Оригиналният текст на Писанието използува глагола „създавам“ единствено в ст. 1, 21 и 27 в гл. 1 по отношение на съзиданието а) на небето и на земята, б) на големите животни, и в) на човека. Що се отнася до останалата част главата, в нея е използуван глалолот „правя“.
[2] Тази дума е същата, като думата ЛсъграждамЛ, ЛградяЛ, използувана в Ефесяни 2:20 и 22.
[3] Първите три стиха на Глава 2 изчерпват сюжета на Глава 1 и би трябвало да се числят към нея. (Преводачът)
[4] С Божия помощ, и ако това е угодно Богу, ние ще се върнем към този въпрос, когато се занимаваме се с глава 20 от „Изход“. Тук бихме искали само да отбележим, че относително въпроса за „саббат“ (съботна почивка), възможно е да причиним много огорчения и вреди на вярващите братя под претекст за усърдие относно това що се зове „христианска свобода“, но губейки предвид истинското място заемано от Божия ден в Новия Завет. Ако вярващите, единствено за да покажат свободата си, и в неделният ден се отдават на обичайните си занимания и деяния от седмицата, то по такъв начин те стават, при това — без да има необходимост, препъни-камъни и спънка за много от своите братя. Подобен начин на постъпване не може да е породен от Духа на Иисуса Христа. Ако ли на мене всичко това ми е ясно и съм свободен в своя дух относно тези въпроси, аз би трябвало да уважавам съвестта на моите братя, които нямат същите сходни убеждения като моите. Между другото, не вярвам че онези, които се държат така, разбират действително истинските и скъпоценни преимущества, свързани с Божия ден. Ние би трябвало да сме признателни Богу за това, че се чувствуваме освободени от всички светско занимания и всяко светско развлечение, отколкото доброволно да се потапяме в тях, с единствената цел — да покажем, че сме свободни. В много страни З аконите на държавата забраняват труда в неделния ден. Ние считаме, че това е така, поради въздействието на Божието провидение ; и че именно този факт е благодат за вярващите християни, защото ако би било другояче, то ние добре знаем, че алчното и користолюбиво сърце на хората ще лиши, доколкото това е възможно, вярващите от благата привилегия да могат да възхваляват и боготворят Господа Бога, ведно със своите братя, през Божия ден. И кой ли би могъл да каже, какъв ще бъде гибелният ефект от една непрекъсваема заетост с труд и занимания в този свят ? Вярващите християни, които от понеделник заран до събота вечер вдъхват тежката атмосфера на бюрата и магазините, на фабриките или на ателиетата, могат да си съставят бегла представа за това.
[5] За отбелязване е, че във Глава 2-ра от Битие, думата „Бог“ е заменена с „Господ Бог ( = Вечен Бог)“. Тази промяна е много важна. Когато Бог действува спрямо човека, Той взема титлата „Господ Бог“ (Йехова ЕлОхим = Вечен Бог), но едва когато човек излиза на сцената, думата „Господ“ (дословно Йехова = Вечен) е въведена. Ето няколко от многобройните пасажи във връзка с този факт, за когото става дума, представен по ярък начин. „И когато влязоха, мъжки и женски, от всяка плът влязоха, както му беше заповядал Бог (Елохим). И Господ (Йехова) затвори след него ковчега“ (7:16). Елохим щеше да разруши света, който беше създал ; но Йехова се погрижи за човека, с който се намираше във връзка. — „И цялата земя ще узнае, че има Бог (Елохим) у Израиля. И цялата тая тълпа ще узнае, че не с меч и с копие избавя Господ (Йехова), защото това е война на Господа“ (1 Царства 17 :46, 47). Цялата земя трябваше да признае присъствието на Елохим ; но Израел беше призван да признае деянията на Йехова, с когото беше във връзка. Най-сетне : „Йосафат извика и Господ (Йехова) му помогна ; и Бог (Елохим) ги оттърва от него (2 Летопис 18:31) ; Йехова се погрижи за заблудения си служител, но Елохим, въпреки че е непознат, действува върху сърцата на необрязаните сирийци.
[6] Човекът не само обвинява Бога за своето падение, но Го упреква и за това, че го е оставил в подобно състояние. Съществуват хора, които казват, че не могат да вярват дотогава, докато Господ Бог не им даде способността да вярват ; освен това — най-малко считат, че тъй като са в зависимост от всевечните Божий разпоредби, те не могат да бъдат спасени. И така, съвършенно сигурно е, че никой не може да повярва в Евангелието, ако това не е станало чрез въздействената сила на Светия Дух. И също така вярно е, че онези, които по този начин са повярвали в Евангелието, са честити хора, обект са на всевечните Божии намерения. Но всичко това отстранява ли от човека отговорността, съобразно която той трябва да вярва в ясното и просто свидетелствуване, което Писанието му предоставя ? Казано със сигурност — Не ! Напротив, всичко това разкрива лошавината на човешкото сърце, което винаги е готово да отхвърля засвидетелствуването на Бога, при това — когато то съвсем ясно е разкрито, под претекста и изтъквайки като причина за отхнвърлянето намерения и разпоретбите на Бога, съставляващи дълбока тайна, позната само и единствено на Господ Бог. Но подобно извинение никому не може да е от полза, защото както писано е в 2 Солунци 1:8-9, че тези „които не се покоряват на Благовестието на нашия Господ Иисус Христос … ще бъдат наказани с вечна погибел“.
Единствено хората са отговорни за това, дали са повярвали в Евангелието. И ще бъдат наказани за това, че не са повярвали. Самите те не са виновни и отговорни, че не познават онова, което чрез Божиите намерения не е било открито пред тях. И никой не може да бъде считан за виновен поради незнанията си. Апостолът можа да каже на Солунците : „Понеже знаем, възлюбени от Бога братя, че Той ви е избрал ! (1 Солунци 1:4). Как ли е узнал това ? Дали защото е могъл да прочете съкровенните слова на Божията тайна и на вечните Негови намерения ? Съвсем не ! Но както апостолът обяснява по-нататък : „защото нашето благовестие не дойде до вас само с думи, но също и със сила…“ (1 Солунци 1:5). Ето това е, което прави известни Божиите избранници. Благовестието (Евангелието), идващо в нас в своята могъща сила, е истинско проявено доказателство за избора на Бога.
Онези, които правят от намеренията Божии претекст, за да отхвърлят Божието свидетелствуване, единствено търсят основания за едно жалко извинение, за да могат да продължават да живеят в греха. В действителност, те не мислят, а и не искат и да знаят за Бога. И от своя страна, биха могли да покажат повече честност и чистосърдечие, ако открито биха изповядвали този претекст.
[7] семе = потомстово / потомък = Христос ; 3:15 + Галатиани 3:16
[8] семе = потомстово / потомък = Христос ; 3:15 + Галатиани 3:16
[9] семе = потомстово / потомък = Христос ; 3:15 + Галатиани 3:16
[10] семе = потомстово / потомък = Христос ; 3:15 + Галатиани 3:16
[11] семе = потомстово / потомък = Христос ; 3:15 + Галатиани 3:16
[12] Светая светих беше, в храмя и скинията на Израел, онова място където пребиваваше Бог, където се намираше ковчегот и скрижалите, които бяха в него (Изход 26:33-34 ; Левит 16:2 ; Евреи 9:3). Това е едно изображение на мястото на Божието присъствие на небето, както е казано в Евреи 9 :24.
[13] LXX превежда дйствтелно стих 13 така : „Моето престъпление е твърде голямо за да може да бъде опростено“. Глаголът, употребен от Каин се намира и в Псалм 32:1 и има същия смисъл : „чието нарушаване е опростено“ ; LXX го изразяват чрез гръцкия глагол „αφεqηναι“ = „опрощавам“.
[14] Очевидно е, че Енох не познаваше нищо от твърде разпространения способ да се изтегля възможно най-изгодното от двата свята, или по точно - от земния и от небесния свят. За него, в този смисъл, имаше само един свят, а именно - небесният. Така трябва да бъде и с нас !
[15] Бележка на преводача : Утриннатаlзвезда представлява, следователно, Господ Исус, видян от Неговата Църква когато идва да я въздигне според 1 Солунци 4, но светът тогава няма да Го види. Слънуето на справедливостта представлява Господ Исус, идващ в действителното Си царуване върху земята, видян от всички, след апокалиптичните събития (Откровение 19-22). Изразът „слънуе на справедливостта“ е във връзка с факта, че тогава справедливостта ще се възцари върху цялата земя според множество пророчества на Стария Завет. По време на това царуване, върху земята ще има още вярващи, но те няма да се числят към Църквата. Последната тогава ще бъде изцяло и окончателно на небето. Бог ще име върху земята връзки с хората, като народът на Израел ще има една привилегирована роля, имащ храмът на Бога като единствено светилище в Ерусалим.
[16] Никога не би трябвало да губим предвид това, че мъдростта, идеща отгоре, е изначално чиста, а след това и миролюбива : (виж гл. 3, стих 17 от Съборното послание на Св. апостол Якова, който дословно гласи „А мъдростта, която иде отгоре, е първом чиста, после мирна, снизходителна, отстъпчива, пълна с милосърдие и с добри плодове, безпристрастна и нелицемерна“). Мъдростта, идеща из отдолу, би трябвало в началото да е била „миролюбива“ и поради това, именно, тя никога не може да бъде чиста.
[17] Не е възможно да бъде напълно оценена мъдростта, с която Светият дух се отнася спрямо наредбите по обряда на кръщението, в пасажа цитиран по-горе. Ние знаем каква заблуда е сторена от кръщението и колко фалшиво е място което този обряд заема в мислите на мнозина. Но също знаем, че ползотворността на кръщението и неговата действуваща сила, присъща само на Христовата кръв са били приписвани на водата при кръщение и как възраждащата благодат на Светия Дух също е била придавана на нея.
И така, можем само да оставаме очудени от начина, чрез който Духът на Бога съхранява тази истина, установявайки (1 Петър 3:21), че това не е просто измиване и отнемане на нечистотията от плътта, както това става при обикновеното миене с вода, но че то представлява „обричане към Бога за една пречиста съвест“. „Обричане“ и свързване с Бога, в което ние встъпваме не чрез самото кръщение, колкото и значително да е то при мястото, което заема като обряд, а „чрез възкресението на Исуса Христа“, „който бе предаден заради нашите прегрешения и беше възкресен за нашето оправдание“ (Римляни 4:25).
Излишно е да се казва и напомня, че тъй като кръщението е божествено институционирано, то когато му се предоставя мястото, предопределяно му от Бога, самото кръщение придобива голямо значение и дълбок смисъл. Но когато виждаме как хората заместват по един или по друг начин съдържанието на неговата същност чрез един обряд, то ние сме длъжни да изобличим делото на Сатаната посредством светлината на Божието Слово.
[18] Хадес : място където отиват душите след смъртта ; според онова, което беше разкрито в Стария Завет, това място е смътно (неуточнено) и не е ясно за ада или рая то се отнася.
[19] Тук бих искал да посоча, като същевременно и поискам от читателите си да размислят в молитвен дух върху една мисъл, добре проумяна от всички онези, които положиха старание в изучаването на истината от гледна точка на управленията [= управленчески перйод на земята във връзка с Бога]. Тази мисъл е във връзка с Енох и с Ной. Първият бе вдигнат, както видяхме, преди изпълнението на присъдата ; докато последният, все така бидейки пощаден, трябваше, в известен смисъл, да премине през присъдата. При това, счита се, че Енох е фигура от Църковното Събрание, който ще бъде въздигнат преди злото върху земята да достигне до връхната си точка и преди Божият съд да се стовари върху лошите. Напротив, Ной е фигура от преданното ядро на Израел, който ще трябва да премине през дълбоките води на изпитанията и през огъня на съда, за да достигне до цялостно ползуване от хилядолетните благословии, според вечният съюз на Бога. Трябва да добавя, че напълно споделям тази мисъл, отностно тези двамина Патриарси от Стария Завет ; считам я като намираща се в съвършенна хармония с общия план и аналогиите на светото Писание.
[20] Интересно е да бъде разгледан и съпоставен целия библейски сюжет за Ноевия ковчег и за потопа при техните възможни съотнасяния с кръщението. Кръщението е сравнявано с преминаване от стария свят в новия, по дух, по принцип и чрез вярата.
Старият (природният) човек като че ли е погребан под водата — той вече няма своето място в новата (духовна) природа : плътта му, ведно с всичко, което е в зависимост от нея, греховете му, неговите интереси и отговорности — всичко това като че ли погребано в гроба на Христа. И старата плът и природа на човека не може нивга наново да се появи пред Божиите очи. Но също така, както Иисус Христос възкръсва из мъртвите в цялата си сила за един нов живот, след като всецяло е поел и снел греховете ни, така, по същия начин кръстения човек излиза от водата, своеобразно възвестявайки това, че чрез Божията благодат и Христовата смърт, той е станал притежател на един нов живот с който неразривно е свързана Божията праведност. „Ние бяхме погребани с Него чрез кръщение в смъртта, така че, както Христос беше възкресен от мъртвите чрез славата на Отца, така и ние да ходим към нов живот“ (Вижте Римляни 6:3-6 както и Колосяни 2:12 ; Сравнете също с 1 Петър 3:18 -22).
[21] Образът на котвата зад завесата ни казва, че можем да имаме абсолютката сигурност, защото тя е фиксирана върху мястото на Божието присъствие. Завесата, споменавано тук е същото онова, което в шатъра на Израел разделя святото място (до което свещенниците имам достъп ; Евреи 9:6) с пресвятото място (или светая светих ; там, обикновено свещенниците нямам достъп ; Евреи 9:7 ; Левит. 16:2), което е мястото на Божието присъствие (Изход 26:33-34 ; 36:35-36 ; 40:21-22). Сега истинските Божии чеда имат, следвайки Христа, достъп до Божието присъствие, символизирано от това свято място (светая светих) (Евреи 4:14-16 ; 10:19-22).
[22] Когато се намираме в изпитание, нека никога не забравяме, че това от което имаме нужда, не е да виждаме променени обстоятелствата в които сме, но да спечелим победа над самите себе си.
[23] Всеки духовен човек ще забележи, и не без дълбока заинтересованост, с каква грижа Божият Дух, в Римляни 9, а и другаде в Светото Писание, ни кара да сме предпазливи срещу ужасното въздействие, което човешкият дух твърде често извлича от доктрината за избора на Бог. Когато говори за „съдове на гнева“ той ограничава да каже, че те бяха, или са „изцяло приготвени за погибел“. Той не казва това, че Бог е този, който „ги е приготвил“.
В замяна на това, когато той прави алюзия за „съдовете на милосърдието, казва „които Той предварително приготви (приготвени от Него) за слава“. Тази отлика е много забележителна.
Ако моят читател чете Евангелито от Матея 25:34-41 там ще намери друг един пример също така удивляващ и хубав върху същата доктрина. Когато Царят се обръща към онези, които са поставени от дясната му страна, той казва : „Дойдете вие благословенни на Отца ми, и наследете царството, приготвено за вас от създанието на света“ (Стих 34). Но когато говори на онези, които са му от лявата страна, казва „Идете си от мене, вие проклети…“. Той съвсем не казва „Прокълнати от Отца ми“. И след това добавя : „идете си във вечния огън, приготвен — не за вас, — а за дявола и за неговите ангели“ (Стих 41). Казано с една дума, очевидно е впрочем, че Бог е „приготвил“ едно цартво на славата както и „съдове на милосърдието“ за наследяване на това царство, но че Той не е приготвял „вечния огън“ за хората, ала „за дявола и за неговите ангели“ ; и че не Той е онзи, който е приготвил „съдовете на гнева“, а те са се приготвили от самосебе си.
Ако впрочем Словото Божие ясно доказва и установява „избора“, то също така грижливо отхвърля „присъдата решена предварително“. Виждайки се в небесата, всеки един от блаженните ще трябва да се отблагодарява само на Бога, и ако някой си ще се намери в ада, то той не ще може да обвинява никого за това, освен самия себе си.
[24] Несъмненно, когато вярата оставя Бог да действува, Бог ще прибегне до Своите собствени средства ; но за Него това означава нешо съвсем друго от действието да признае и да благослови плановете и съображенията на неверието и нетърпението. Наличието на тази разлика твърде слабо се разибра.
[25] Съпругата на Иосиф представлява Църквата, възсъединена с Христа в Неговата Слава докато жената на Моисея е фигуратевно представен първообраз на Църквата възсъединена с Христос при неговото отхвърляне.
[26] Краят на жизненото поприще на Иаков създава чудесен контраст със всички предшествуващи сцени от неговата житейска история, толкова плодотворна откъм събития. Този край ни напомня спокойна и ясна вечер, завършваща буреносен ден. Слънцето, което тежките облации и изпарения бяха скривали през деня, сега е блестящо във величественния си залез, позлатявайки с лъчите си запада и предвещавайки едно прекрасно утре. Същото бе и с нашия престарял вече патриарх. Всичките му действия, които бяха петнили живота му, всичките онези хитрини, онези лукавства, извъртания и измами, егоистичните му опасения, плод на неговата недоверчивост, всичките онези тъмни облаци в природата му и по земния му път — са изчезнали. И Иаков се появява в цялото си ведро спокойствие, възвисено от вярата, раздавайки благословиите си и дарявайки достойнства според онези свети познания, които не се придобиват, освен чрез общение с Бога.
Въпреки че очите му бяха помръкнали и увяхнали, зрението на неговата вяра е проникновенно и проницателно. Той не се оставя да бъде подлъган и не греши, що се отнася до онова положение, респективно на призоваване за Ефраима и Манасия, съобразно намеренията на Бога. Той не е като баща си Исаака, който, както е писано в глава 27 от Книгата на Битието, „се разтреперва твърде много“ (27:33) при признаването на почти гибелните си, съдбоносни грешки. Напротив, тъкмо обратното, с разум и със съзнание за правотата си, Иаков отговаря на по-малко осведомения си син : „З ная, сине мой, зная“ (48 :19). Неговият вътрешен, духовен живот не беше помрачен от отслабването на чувствителността. Иаков бе се научил в школата на изпитанията да е, и да бъде привързан към Божиите намерения. И никаква външна сила, никакво въздействие на природата не можеше да го отклони.
Глава 48:11 ни предостява скъпоценен пример за начина, чрез който Бог се възвисява свръх всички наши мисли и се изявява, превъзхождайки и разсейвайки страховете ни : „И рече Израел на Иосифа : Аз се не надявах да видя лицето ти, пък ето, Бог ми показа и децата ти !“ З а природата, Иосиф беше вече мъртав, но Господ Бог го виждаше жив, заел първостепенното почетно място, отстрани на престола : „А както е писано : „Каквото око не е видяло и ухо не е чуло, и на човешкото сърце не е идвало, това е приготвил Бог за ония, които Го любят“ (Сравни Исайя 64:4 ; 1 Коринтяни 2:9). Дано бихме могли и ние да имаме по-големи и по-дълбоки познания и разбиране за Бога и за Неговите пътища !
Интересно би било да се види и проследи как са представяни и употребявани назоваванията „Иаков“ и „Израил“ в края на Книгата на Битието. В глава 48:2 ние четем : „И обадиха на Иакова и рекоха : ето, син ти Иосиф иде при теб. Израил събра силите си и седна на постелката“. Незабавно след тези думи, Светото слово добавя : „И рече Иаков на Иосифа : Всемогъщий Бог ми се яви в Луз, в Ханаанската земя, благослови ме“. И така, ние вече знаем, че всичко в Светото писание има специален смисъл, и по такъв начин, алтернативната употреба на тия две имена обезателно трябва да съдържа известно наставление. Възприемано в най-общи черти, може да се види, че „Иаков“ изразява онази длъбина, до която Бог е слязъл, и „Израил“ — висината, до която Иаков е бил възвисен.